"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Блата и планини

Карл Стайнър завърши курса по парашутизъм в събота и се яви в Рейнджърската школа на другата сутрин. Същия следобед той и другарите му бяха ориентирани за новия курс и получиха екипировка. Започнаха обучението си на разсъмване в понеделник.

Рейнджърската школа преследваше две основни цели: да подготви лидери на малки екипи за мисии и ситуации, с които сигурно ще се сблъскат в боя, и да ги научи на умения, които са необходими за оцеляване на вражеска територия. Това е армейското училище с най-голямо физическо натоварване за войници, които не са от частите за специални операции.

Въпреки че курсът на Рейнджърската школа продължава обикновено девет седмици, той продължи за Стайнър осем седмици — от октомври до декември 1958 година. (Нищо не бе пропуснато освен съня.) Курсът се състоеше от три фази: две седмици във Форт Бенинг, Джорджия, три седмици в блатото Окифеноки във военновъздушната база Еглин, Флорида, и три седмици в планините на Дахлонийга, Джорджия20.

Карл Стайнър продължава:

— Щом някой войник завършваше курса за рейнджъри, той вече познаваше идеално своите способности и недостатъци. Не само усвояваше уменията, необходими за боен командир на малък екип, но и придобиваше необходимите за оцеляване умения и увереност. Винаги съм имал доверие на квалифициран като рейнджър офицер или войник да води мои патрули в боя или във всяка друга трудна ситуация, защото знаех, че притежава необходимите умения, за да изпълни мисията и „да се погрижи“ за подчинените си както трябва.

Тези преживявания се отнасят не само за младшите офицери, но се превърнаха и в основа на компетентността за всички чинове и назначения в армейската кариера — и особено за командните длъжности. Те дават представа за способностите и ограниченията на човека, каквато не може да се получи по никакъв друг начин, и развиват самоувереност, невъзможна за постигане по друг начин.

Трябва да си замесен с необходимата закваска, за да постигнеш успешно това. То на практика означава да вървиш ден и нощ, да спиш много малко, да бъдеш изтощен, да си счупиш някой крайник и да го движиш с шина, да вървиш в индийска нишка, да живееш в блата, да живееш в планини, да мръзнеш, да си мокър до кости, да бъдеш изложен на измръзване или на хипотермия или да умираш от жега, да бъдеш жаден, да преживяваш от природните дарове и да ядеш каквото намериш. Научавате се да зависите един от друг. Въпреки че от всеки се очаква да усвои индивидуални умения и във всички полеви операции обикновено участвате в подразделения с размерите на взвод и отделение, вие се научавате да се грижите един за друг. От първия ден ви наричат „приятел рейнджър“. С други думи, ако другарят ви падне, от вас се очаква да го носите — или да паднете, опитвайки се да сторите това.

При тези обстоятелства няма място за слабаци или за малодушни.

Фазата във Форт Бенинг. Основната цел на фазата „Бенинг“ беше да се научат принципите на патрулирането: най-важните неща за планирането, оперативните заповеди, избирането на главни и резервни маршрути, сборни пунктове, пунктове за срещи, преминаване на различни линии, действия за постигане на целите и преди всичко полезността на повторението. Повтаряш го отново и отново, докато изпълниш задачата както трябва.

Първите две седмици бяха концентрирани върху обучение в тежък физически труд — строева подготовка, маршове за издръжливост, ръкопашен бой, курс по байонетни атаки и за преодоляване на препятствия. Също по време на тази фаза бяхме запознати с нова форма на физическа подготовка — „футбол с въжена топка“. Играехме го в яма с дървени стърготини, широка не повече от осемнайсет метра в диаметър. Класът се разделяше на два отбора по около петдесет души, които заставаха в ямата един срещу друг на около метър разстояние. Между отборите се пускаше топка, изплетена от въже, която тежеше около двайсет и три килограма. Целта на играта беше да се премести топката в противниковата част на ямата. За целта всичко бе позволено. Нямаше почивки, фалове или наказания за неспортсменско поведение. Драскахме, деряхме с нокти, катерехме се един върху друг или правехме всичко друго, което бе необходимо за победата. Наказанието за загуба беше седемдесет и пет или сто лицеви опори.

Работехме доста и с въже — учехме се да правим различни възли и как да строим различни видове въжени мостове — и се катерехме много по въже. Тук имаше две цели: да научим различните начини за катерене по въже и да придобием сила в горната част на телата си.

Друг важен елемент беше ориентирането в трудна местност. Войниците трябва да се ориентират отлично — да могат да стигнат до мястото, към което са се запътили, когато местността не им е позната — и трябва да го правят бързо при най-неблагоприятни обстоятелства. В наши дни разполагаме със системи за глобално позициониране, което улеснява ориентирането, и те ни осигуряват огромно предимство, но не съществува заместител на карта в ръцете на човек, който се ориентира добре по нея, и на компас в ръцете на добре ориентиращия се войник. Ако разполагаш с тях, дори цялата електронна машинария да се повреди, все още имаш всичко необходимо, за да разбереш къде се намираш и да не се отклониш от курса си.

За екипа от критично важно значение е и добрият водач, който измерва точното разстояние, което сте изминали. Той трябва да е способен да покрива точно един ярд или един метър с всяка от нормалните си крачки. Брои и така измерва разстоянието. Един от начините за това е да прехвърля малък камък от единия в другия си джоб след всеки сто крачки. Друга техника се състои във връзването на малък възел върху канап на всеки сто крачки. Разбира се, съществуват най-различни техники, но целта е една и съща: трябва да разполагаш със система, която да предпазва от грешка (или забравяне) в броенето, ако патрулът попадне на засада.

И накрая, обучаваха ни на всички фундаментални умения в патрулирането: различните видове патрули (разузнавателни, бойни, атакуващи, засади и пр.), организацията на всеки вид патрул, бойния ред на патрула, избиране на маршрути, действия в опасни райони и действия при достигане на целта. По време на фазата „Бенинг“ ние репетирахме многократно нашите патрулиращи техники.

Фазата във Флорида. Напуснахме Форт Бенинг в една ранна неделна сутрин през октомври и се насочихме с автобуси към рейнджърския лагер във Флорида във военновъздушната база Еглин. Малцина от нас помнят нещо особено за това пътуване, което продължи почти цял ден, защото спахме през повечето време.

Близо до щатската граница на Флорида ни събуди един член на персонала на рейнджърите, за да ни настрои за предстоящите задачи. Той ни запозна с една измислена „обща ситуация“:

— Съединените щати са във война — каза ни той. — И току-що сме навлезли в една измислена страна — забравил съм вече името й — като резервно подразделение. — Оттук нататък всичко щеше да бъде тактическа симулация на истинска война — тактически двайсет и четири часа в денонощието ден след ден.

Когато стигнахме назначението си във Флорида, видяхме, че квартирите ни са аскетични — палатки, всяка от които побираше двайсет и четири души, с походни легла, без подове, трапезария от типа, характерен за Втората световна война, стая за леки оръжия и малък санитарен център, обслужван от един-единствен медик. Това не ме разтревожи; ясно беше, че няма да прекарваме много време там (и тези условия бяха лукс в сравнение с местата, на които отивахме).

Около половин час след пристигането получихме спешна заповед да се подготвим до два часа за тръгване на първия ни разузнавателен патрул. Нашата мисия: да разузнаем мястото на вероятен вражески ракетен силоз. Когато потеглихме, навлязохме направо в блатата, където водата стигаше до кръста ни. Прекарахме там следващите три дни и нощи.

Това се оказа норма за цялото обучение — постоянно патрулиране, постоянни нападения, постоянни засади… и винаги мокри и премръзнали. Човек обикновено не смята Флорида за студена. Но през октомври премръзваш дори във Флорида, ако си постоянно мокър.

Като част от фазата „Флорида“ ни дадоха специални инструкции за „оцеляване“: как да сготвим храна, какво да ядем и какво — не (кои диви растения и плодове са безопасни и кои — не); даваха ни пилета, зайци, алигатори, опосуми, миещи мечки и змии, които трябваше да сготвим за „празничен“ обяд.

Научихме много неща за змиите. Те бяха навсякъде — особено кораловите змии и водните мокасини21. Един ден рейнджърът донесе огромно количество змии (не отровни!) и ги разпредели помежду ни (седяхме върху пънове). Отначало всеки получи по една или две, но скоро ръцете ни се напълниха с шест или осем. Запознахме се набързо със змиите.

Друго предизвикателство беше курсът за самоувереност — пълзене по въжета, висящи на дванайсет метра над мътната, дълбока над човешки бой вода, като в нея постоянно избухваха експлозиви. По някое време, докато бяхме на въжето, ни казваха да паднем във водата и да плуваме до твърда земя на около трийсет метра разстояние, а експлозивите продължаваха да избухват.

През тези три седмици видяхме основния си лагер, палатката си и столовата само четири или пет пъти. Друг път се хранехме с храна, осигурена от „партизани“ (тоест, ако успеехме да се свържем с тях в определеното място и време — не винаги успявахме да го постигнем), и обикновено това бяха живи пилета, зайци или дори коза.

И сънят ни беше оскъден. Аз бях един от определените „регистратори на сън“. Това означаваше, че трябва да отбелязвам целия сън, по-дълъг от трийсет минути, който успявах да си осигуря. Помня как в края на седемнайсетте дни записите ми показваха, че той е всичко осем часа и десет минути.

Винаги съм обичал живота на открито. Истински се наслаждавам на пустошта и нейните предизвикателства. Затова като оставим настрана неудобствата — постоянната влага, студа и липсата на сън, — фазата „Флорида“ наистина ми хареса. Никога преди не бях живял в истински голямо блато — и особено в някое толкова коварно и опасно като Окифеноки. Жълтата река тече право през него — много бърза, дълбока и опасна. Човек лесно може да се удави в нея, особено през нощта, ако не я познава. Тоест можеш да вървиш до кръста във водата на блатото и изведнъж — бам, озоваваш се в бърза, силна и дълбока река, която протича направо през неподвижната блатна вода. Това е опасно!

Когато изминаха трите седмици, повечето от нас, които започнахме курса, все още се държахме и очаквахме следващата фаза, въпреки че някои бяха отстранени — поради начина им на мислене, липса на мотивация, физическо изтощение или по друга причина; останалите никога не разбрахме точно защо. Разбирахме, че някой е отстранен, когато виждахме човек от курса да стои с пълна мешка в края на летателна полоса № 7, която се намираше близо до основния ни лагер, и да чака самолета от Форт Бенинг, който пристигаше на всеки три дни. Неиздържалият изпитанието оставаше на полосата сам до кацането на самолета. Не мога да си представя колко унизително трябва да е било това. Поне за мен щеше да бъде ужасно.

Планинската фаза. Върнахме се от последния си патрул във Флорида следобед една събота, приключихме с доклада си и започнахме да почистваме и връщаме оръжието, което щеше да остане в лагера. След обилна вечеря в столовата си легнахме някъде около полунощ — жадуващи така необходимия ни сън.

Около 3,00 ч. сутринта в неделя рейнджърите тичешком влязоха в лагера и се развикаха:

— Стройте се след десет минути. Излезте с цялото си снаряжение, готови за път.

Изскочихме от леглата (бяхме заспали с униформите), бързо обухме сухия си чифт обувки, нарамихме рейнджърските си раници и се строихме на определеното ни място. Командирът на лагера, майор, застана пред строя и обяви:

— Врагът осъществи голям пробив в северната част на оперативния район. — Северна Джорджия. — Трябва да тръгнете незабавно като крайно необходимо подкрепление в този сектор на бойната зона. — След десет минути пристигнаха автобусите и потеглихме за Северна Джорджия.

Не помня добре това и пътуване, защото спах през по-голямата част от пътя. Но си спомням, че около обяд автобусите спряха до ресторант „Хауърд Джонсънс“ някъде в Централна Джорджия (несъмнено всичко бе уредено предварително) и чухме следното съобщение:

— Ще останем тук един час. Това е последният ви шанс да се нахраните, преди да пристигнем на фронта.

Никога няма да забравя изненаданите местни семейства, които очевидно току-що бяха излезли от църковните служби, когато нахлухме с камуфлажните си униформи и боядисани лица. Но те бързо разбраха кои сме, особено след като лейтенантът рейнджър, който ни придружаваше, обяви:

— Рейнджъри, разполагате с петдесет минути, преди да се върнете в автобусите.

Не знам как бе възможно да се сервира на толкова много хора за такова кратко време, но персоналът на ресторанта се справи с това и всички бяхме добре нахранени.

Обратно в автобусите и обратно към съня.

Около 16,00 ч. напуснахме магистралата там, където чакълест път навлизаше в горите, а наоколо бяха паркирани няколко празни камиона по два тона и половина. Един капитан рейнджър стоеше по средата на пътя. Веднага щом слязохме и се строихме пред него, той ни съобщи, че не е безопасно да продължим с автобусите, защото в района са забелязани вражески патрули. Налагаше се да вземем камионите. Той ни показа покритите с пясъчни торби платформи на камионите и ни предупреди, че трябва да сме готови за засади. Тъй като нямахме никакви оръжия, се зарадвахме на придружаващата всеки камион охрана от двама въоръжени войници. Макар да не разполагахме с индивидуалните си оръжия, бяхме репетирали многократно действия от конвой камиони срещу засади, така че знаехме какво да правим в случай на нужда.

Вероятно бяхме изминали не повече от осем километра, когато попаднахме на засада от окопал се „вражески“ взвод. Разбира се, всичко беше само експлозиви и халосни патрони, но те наистина стреляха здравата по нас. Бързо изскочихме от камионите и се хвърлихме в една канавка до пътя. Когато пушекът се разнесе, ни строиха отново на пътя, съобщиха ни, че камионите са унищожени и се налага да тичаме през останалата част от пътя — около осем километра, повечето от които по нанагорнище.

В основния лагер (така се случи, че той бе разположен в красива местност) ни нахраниха с обилна вечеря — всичко, което можехме да погълнем. После извадихме оръжията и индивидуалното си снаряжение и опънахме палатките за спане. Както във Флорида, нямаше да ги виждаме често през следващите три седмици.

На другата сутрин се започна с тренировки по скално катерене с двойно въже, които се провеждаха под командването на старши сержант Стинчкомб, а той знаеше за скалното катерене и осигуряването с въжета повече от всеки друг човек, когото бях срещал.

Първо научихме как да връзваме всеки възел, необходим за операции от рейнджърски тип. След това се обучавахме в осигуряването с въжета при скалното катерене, докато усвоихме всички техники — първо на по-ниските скали (високи от девет до дванайсет метра) и после на по-високите (с осемнайсет до двайсет и четири метра височина). Накрая трябваше да се изкачваме с другаря си рейнджър, увиснал на гърба ни.

След скалното катерене имаше обучение по адаптиране на вече научени умения към планинските условия, като ориентиране в местността, оцеляване в пустошта и оперативно оцеляване.

Макар основните техники за ориентация да бяха валидни, измерването на изминатото разстояние в пресечен планински терен е по-сложно и трудно, отколкото в равнина. Например никога не можеш да бъдеш сигурен за дължината на крачката си.

След това дойде обучението за оцеляване в пустошта. В планините змиите са различни от тези във Флорида — бакърени глави22 и гърмящи змии вместо водни мокасини и коралови змии. И в планините не откриваш същите ядивни растения и плодове, които се срещат в блатата.

Обучаваха ни и как да се пазим, за да не ни забележат. Учеха ни да се държим далеч от опасни места като пътища и застроени райони (градове, къщи и т.н.) и как да пресичаме опасни площи (открити полета и пътища), без да бъдем забелязани.

Освен това патрулирахме денонощно, точно както във Флорида. Но пресеченият терен и тежкият товар (като картечници), които някои от патрула трябваше да носят, правеха нещата много по-различни и изискваха по-внимателно планиране на маршрутите за патрулиране и повече време за достигане на целта.

Както и през цялата рейнджърска програма за обучение, всеки патрул трябваше да бъде планиран и репетиран най-подробно, за да бъдем сигурни, че всичко ще бъде както трябва, и всеки курсист трябваше да знае всяка подробност от плана. Въпреки че предварително бяха определени командир и заместник-командир на патрула, човек никога не знаеше кога ще го извикат да поеме командването на патрула — най-често това ставаше в най-трудните ситуации като разгара на сражение. Един от рейнджърите (наречен оценител на трасето) придружаваше всеки патрул. Това обикновено беше някой старши лейтенант или главен сержант, а понякога участваха двама в зависимост от броя на патрулиращите. Работата им бе да оценяват изпълнението на всеки член на патрула и да присъстват при спешен случай или животозастрашаваща ситуация.

Агресорите (лошите) бяха проникнали навсякъде из района, познаваха терена по-добре от нас и бяха привлекли на своя страна по-голямата част от цивилното население, живеещо в района, което означаваше, че не можем да се доверим на никого.

В началото на декември времето се превърна в основен фактор.

Последното ни патрулиране трябваше да бъде един продължителен боен патрул за симулиране „взривяването“ на язовир „Токоа“, който се намираше на около осемдесет или деветдесет и пет километра от базовия ни лагер. Преди да тръгнем, имаше съобщения за влошаване на времето — още една сериозна пречка за изпълнение на задачата.

Нашият патрул, наброяващ взвод (около четирийсет души), беше спуснат късно една вечер с хеликоптер в зона за кацане на около пет километра южно от река Токоа и на петдесет километра от язовира нагоре по течението й. Мракът се спускаше и температурата бързо падаше, докато ние се придвижвахме в темпо към реката. Поради студа командирът на патрула реши да построим мост от три въжета, да пресечем по него реката и така да останем сухи.

Въпреки че на някои места реката стигаше до шията му и течеше доста бързо, определеният плувец стигна благополучно до другия бряг, теглейки главното въже след себе си. Той го закачи на едно дърво и се върна за двете по-тънки въжета, които щяха да служат за парапети. Щом прехвърли и тях, не ни отне много време да построим моста и да започнем преминаването на реката по него.

Може би десет души се бяха прехвърлили, когато попаднахме на засада от вражеска група с размерите на отделение от другата страна на реката (агресорът несъмнено знаеше мястото на нашия брод). Това бе може би най-уязвимата позиция, в която можехме да се озовем. Възможностите ни за отбрана бяха много ограничени.

Единственото разумно нещо, което командирът на патрула можеше да предприеме, бе да заповяда всички да влязат във водата и да доплуват до другата страна.

Престрелката не трая дълго, но повечето от нас се измокриха, а заваля и сняг. Докато патрулът се прегрупира и потеглим по маршрута си, вятърът се засили, температурата спадна още повече и около полунощ дрехите ни започнаха да замръзват. В този момент рейнджърът, оценител на трасето, нареди на командира да започнем да тичаме, за да сведем до минимум възможността за хипотермия — мъдро решение!

След около час снегът вече беше дълбок около десет сантиметра и няколко от курсистите започнаха да изостават, включително моят приятел. Той се отпусна на снега и започна да се моли някой да му пръсне мозъка с окопната лопата. Той беше силен и решителен офицер и аз знаех, че не говори сериозно. Освен това ние дори не носехме лопати.

Помислих да се опитам да го нося, но моментално осъзнах, че това е невъзможно, защото вече мъкнех картечницата 30-ти калибър. Ударих му плесници, за да се опитам да го накарам да дойде на себе си и той се осъзна поне дотолкова, че да се надигне на колене. Но това не бе достатъчно. Патрулът се отдалечаваше, тичайки, а ние изоставахме. Знаех, че трябва да го накарам по някакъв начин да се движи, преди разстоянието между нас и групата да стане прекалено голямо, и затова го ритнах здравата по задника. Той се изправи, олюля се, измърмори нещо, започна да подтичва и после отново се затича. Държах го пред себе си и го ръчках до разсъмване, когато отново се предаде. Макар да падна още два или три пъти, същата тактика свърши отново работа. (По-късно се оказа, че той не помни нищо от тази нощ.)

И други курсисти имаха подобни проблеми, но техните приятели сториха всичко възможно, за да ги накарат да продължат.

На разсъмване все още валеше силен сняг, облаците почти докосваха върховете на дърветата и повечето от компасите ни бяха прекалено замъглени, за да виждаме посоката. За щастие някои все пак работеха, за да не се отклоним от маршрута.

През целия ден кретахме из планините, все още спазвайки маршрута си. Следобед натрупа такъв дълбок сняг, че патрулът трябваше непрекъснато да редува най-силните си мъже отпред, за да разчистват пъртина.

По план трябваше да се срещнем на свечеряване с партизанска група, за да получим хранителни припаси. Пристигнахме на мястото на срещата, осигурихме периметъра и чакахме цял час, но никакви партизани не се появиха и, разбира се, нямаше никаква храна.

В този момент оценителят на трасето реши, че понеже се намираме много дълбоко в тила на врага и времето е много лошо, може да бъде безопасно да продължим пътя си по пътищата. Пътят, до който ни заведе, бе приятна гледка и си личеше, че никой не е минавал по него от началото на снеговалежа. Така можехме да се движим по-бързо и да наваксаме изгубеното време.

Около полунощ самият аз започнах да се затруднявам. Наистина не се предадох, защото продължавах да вървя. Но докато кретах напред, нямах представа нито кой съм, нито накъде съм тръгнал. Знаех само, че трябва да продължавам да вървя и да остана с другите. Предполагам, че съм се намирал в това състояние на делириум в продължение на три или четири часа.

На разсъмване слязохме от пътя и продължихме да се движим на около половин километър навътре в горите, успоредно на него. Но с падането на нощта отново се върнахме на пътя. Въпреки че снегът спря, преспите бяха дълбоки до коляно и беше много студено — предполагам, че температурата бе някъде около –18 градуса. Не бяхме вкусвали храна от тръгването си преди два дни и хората започваха да изпитват страшен глад.

Около 22,00 ч. стигнахме до една ферма и чухме грухтенето на прасета. Предадоха по веригата въпроса дали някой знае как се коли и разфасова прасе.

— Аз мога — отвърнах и се запътих напред. Но когато видях тежащото около сто килограма прасе, разбрах, че ще ми трябва помощта на още трима души. Единият трябваше да го хване за зурлата, за да не квичи. Друг да го сграбчи за ушите, за да държи главата му неподвижна. Третият трябваше да го държи за опашката, за да не се мята и да не ни разхвърли из кочината.

Въпреки че никой друг от патрула нямаше никакъв опит с прасета, всички бяха толкова гладни, че не след дълго се появиха трима доброволци. Обясних на всеки задълженията му (човек за зурлата, втори за ушите и трети за опашката) и четиримата влязохме в кочината. Знаех, че няма да е лесно, но трябваше да изпълним задачата си, ако искахме да ядем.

Междувременно командирът на патрула осигуряваше периметъра около фермата.

Прескочихме оградата на кочината, заобиколихме друг свинарник, в който имаше чифт прасета, по-големи от избраното, и се нахвърлихме върху него. В този момент човекът за ушите изпълни задачата си както трябва и увисна на ушите на животното, но хората за зурлата и опашката не се справиха толкова добре и прасето започна да квичи и да се мята насам-натам. Единственото нещо, което успях да направя, бе да скоча върху него и да забия ножа в гърлото му. Около две минути се търкаляхме с животното върху тора (който не беше съвсем замръзнал), но след малко то се отпусна. Тогава бързо го изкормих и разфасовах на четири части, за да можем да носим по-лесно вечерята си.

Цялата тази суматоха накара фермера да се появи тичешком на покритата си със сняг веранда, но една картечница откри огън (не да го нарани, а просто да привлече вниманието му) и той бързо падна по гръб и изпълзя обратно в къщата. Не ми беше приятно да взема прасето му, но по-късно научих, че армията има договор с фермерите за компенсиране на всичко, което рейнджърите курсисти вземат за храна.

След като разфасовах прасето, грабнахме храната си и навлязохме дълбоко в горите, където запалихме огън и опекохме месото. Това беше дългоочаквано угощение!

Продължихме да вървим през остатъка от нощта и през следващия ден.

Около 22,00 ч. вечерта стигнахме до позицията ни за атака, отстояща на около два километра от язовир „Токоа“. Разузнавателен патрул, изпратен напред да разучи противниковите позиции, се завърна около полунощ и докладва, че вражеска позиция с лагерен огън се намира на около сто метра северно от язовира, близо до нашия планиран маршрут. Поради тази причина командирът на патрула реши да промени маршрута и изпрати патрул от шест души, за да неутрализира вражеската позиция (аз бях в този екип). Щяхме да направим това, когато останалите от патрула заемат позиция за атака срещу язовира.

Операцията трябваше да започне в 5,00 ч. След атаката щяхме да стигнем до една поляна на около километър разстояние, откъдето в 6,00 ч. щяха да ни изтеглят хеликоптери.

Целият патрул тръгна от позицията за атака в 3,00 ч., като се движеше много предпазливо. След час моят екип се отдели и се насочи към вражеската позиция северно от язовира. Когато приближихме, видяхме огъня и поне двама часови на агресорите близо до канавката от далечната страна на пътя. Те се бяха разположили в падина и брегът зад тях се издигаше на девет метра височина. Прекосихме пътя и ги заобиколихме, използвайки брега като прикритие, и след това пълзяхме последните двеста метра, докато не се озовахме директно над тях.

В 5,55 ч. дойде съобщение по радиостанцията, че останалата част на патрула е заела позиция за атака. След секунди четиримата скочихме от високия бряг точно върху „лошите“ и ги притиснахме на земята. Вързахме ги и им запушихме устите, преди да са разбрали какво става.

Горе-долу по същото време чухме как останалата част от патрула започна атаката срещу язовира, въпреки че нямаше много стрелба — може би десет откоса или по-малко. Това ни се стори малко странно (обикновено използвахме голяма огнева мощ), но тогава си помагахме с оръжията при изкачването на стръмните, замръзнали склонове и цевите на пушките ни бяха прекалено пълни с лед, за да стрелят.

Използвах запаления от „лошите“ огън и затоплих гърба си на него. Стоях така може би повече от две минути — но това бе достатъчно, за да задрема и да падна назад в огъня, при което подпалих куртката си. Слава Богу, че имаше сняг. Излишно е да казвам, че моментално се събудих и успях да се претърколя на снега и да угася дрехата — въпреки че целият й гръб изгоря.

Не разполагахме с много време, за да размишляваме над това. Скоро щеше да съмне и трябваше да стигнем до поляната преди зазоряване.

Затичахме се.

Времето вече бе започнало да се оправя и макар да забави с два дни изпълнението на мисията ни, хеликоптерите идваха да ни вземат. Когато наближихме поляната, чухме рева на пристигащите машини. При кацането им хвърчеше сняг навсякъде — най-красивата гледка, която бях виждал от седем седмици.

Отлетяхме обратно до базовия лагер на рейнджърите в Дахлонийга, където ни очакваше голямо посрещане. Там беше полковникът — командир на рейнджърите, заедно с екип лекари и свещеник. Докторите ни прегледаха, но не откриха нищо сериозно (имаше леки измръзвания — уши и пръсти на ръцете и краката). Последва гореща храна — всичко, което можехме да погълнем. После ни натовариха на автобуси и ни изпратиха обратно във Форт Бенинг.

По обратния път научих от един от инструкторите рейнджъри, че двамата мъже до огъня, върху които се нахвърлихме, в действителност са цивилни водопроводчици, които поправяли спукан главен водопровод. Те изобщо не бяха от „лошите“.

На другата сутрин се строихме, за да разберем кой е спечелил рейнджърска нашивка. Нямаше поканени гости. Всеки, чието име извикваха, излизаше напред. След приключването на церемонията останаха двайсет мъже, които преминаха цялото обучение, но поради някаква причина не успяха да спечелят нашивката. Стана ми мъчно за тях, но правилата са такива. Трябваше да отговаряме на критериите.