"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

V.Малцина са призвани, още по-малко са избраните

Септември 1964 г.Форт Джаксън, южна Каролина

Гарнизоните на сухопътните сили са места с предсказуем режим. В общи линии знаеш какво да очакваш — проверка сутринта, тревога през нощта, отделения, роти, батальони, физическо обучение, тренировки, маршове, заповеди, правила, интензивно обучение с натоварена програма, уважение към чиновете и козируване, — както и борба с дивата природа.

Повечето бази на сухопътните сили в Съединените щати изпълняват програми за опазване на дивеча. На определени поля и полигони се засаждат царевица, просо, слънчоглед, зимна пшеница и други зърнени култури, за да могат патици, пъдпъдъци, пуйки, елени и всякакви други диви животни да растат и да получат укритие и защита от хищници. В допълнение, същите тези поля предлагат на войниците, които обичат да ловуват, превъзходни места за отстрелване на дивеч. Всяка неделя през ловния сезон човек може да открие войници ловци в някой от тези резервати за диви животни.

Тази събота капитан Карл Стайнър се намираше във Форт Джаксън, където го изпратиха след завършването на Пехотния курс за напреднали във Форт Бенинг, Джорджия. Службата му там продължи шестнайсет месеца. Денят бе ясен, топъл и подходящ за лов на патици. Внезапно отнякъде се появи ревящ джип, наду клаксон и провали лова. От него изскочиха двама военни полицаи, които се насочиха право към Стайнър.

— Сър — обърна се към него по-старшият, говореше бързо и в гласа му се прокрадваше припряност, — имате заповед, сър, за ново назначение и трябва да се върнете да ги видите. Веднага, сър. Ще трябва да тръгнете още този уикенд.

Това беше много необичайно и затова Стайнър попита:

— Каква е заповедта?

— Не знаем, сър. Казаха ни, че е секретна и трябва да се върнете.

— Кой ви изпрати тук? — настоя Стайнър.

Назоваха името на един главен сержант, придаден към щаба на центъра за обучение.

— Добре, това обяснява нещата — каза на себе си Стайнър; той познаваше човека добре. Сержантът бе знаменит със своите номера.

После се обърна към военните полицаи:

— Добре, няма да се върна веднага. Ще дойда след малко. Просто му предайте да не се тревожи. — После полицаите си тръгнаха… очевидно с известни опасения. А Стайнър остана на гюмето за патици.

Ала съобщението на военните полицаи измъчваше съзнанието му. Той продължаваше да размишлява над току-що случилото се, когато след известно време джипът се завърна. Този път военните полицаи не се колебаеха.

— Сър, ще трябва да се върнете. Заповедите са секретни и базата се подготвя за вашето и на семейството ви преместване през уикенда.

В този момент Стайнър помисли, че може би в края на краищата никой не му погажда номер.

Новото назначение беше във Форт Браг, Северна Каролина. Разполагаше с номера на една сграда, в която трябваше да се яви, но военният му пост (ВП) наистина бе секретен. Стайнър нямаше представа с какво щеше да се занимава, но каквото и да бе то, имаше заповед за преместване, така че същия следобед двамата с жена му Сю започнаха да подготвят себе си и малката си дъщеря Карла.

На другия ден отседнаха в каравана под наем близо до Форт Браг, защото нямаше свободни квартири и в понеделник Стайнър се яви в указаната му сграда. Там вече имаше опашка от може би петдесет офицери, повечето капитани, но също и неколцина старши лейтенанти и всички се намираха в същото неведение.

Добре дошъл в специалните сили.

Когато призоваха Стайнър в специалните сили, той знаеше много малко за това какви бяха те и с какво се занимаваха. Тяхната тайна и затворена природа бе известна в останалата армия. Той знаеше, че специалните сили са много елитни и отлично обучени, малобройни в сравнение с останалите подразделения на сухопътните сили (през 1964 г. наброяваха 17 700 души заедно с поделенията за психологически операции (ПСИОП) и по гражданските въпроси). Знаеше и това, че не са традиционни в мисленето, организацията и мисията си — дори шапките им не са традиционни: зелени барети. Останалото трябваше да научи с течение на времето.

Когато му дойде редът на опашката, Стайнър беше назначен в една рота А от неотдавна активираната 3-та група на специалните сили и му казаха да се регистрира при заместник-командира на ротата, дребен майор на име Льоблан, който носеше — Стайнър не можа да не забележи — привързан на бедрото нож „Бауи“.

Когато Стайнър влезе бодро в кабинета на Льоблан, майорът вдигна поглед и се намръщи. Стайнър носеше стандартната зелена фуражка с кокарда и това не се хареса на заместник-командира.

— С тази шапка си за никъде — обяви той. — Но аз ще те оправя, преди да се срещнеш със стария. Първото нещо, което трябва да направиш, е да махнеш тази летяща чиния от главата си и повече да не те виждам с нея, докато си в това подразделение. Защото ако те видя, ще трябва да я напъхам там, където слънцето не свети.

Ще слезеш долу до склада и ще си вземеш две барети. Разбирам, че още нямаш право да носиш цветната ивица. — Цветната ивица носеше цветовете на подразделението му и те показваха, че е истинска „зелена барета“. — Но можеш да носиш шоколадчето. — Шоколадчето беше малка лентичка с цветовете, които щеше да има на голямата цветна ивица, когато я спечелеше. — Ще го носиш, докато се квалифицираш. — Това означаваше: когато издържи успешно квалификационния курс на специалните сили (наречен К-курс). Той обикновено отнемаше десет седмици.

После заместник-командирът заговори по същество.

— Тук си, за да станеш командир на едно А-отделение. Това означава, че две неща са задължителни. Едното е да се научиш да изпращаш и получаваш съобщения с морзовата азбука със скорост шест думи в минута. Ако можеш да го правиш по-бързо, толкова по-добре, но шест думи са минимумът. И ще трябва да дежуриш на радиостанцията и генератора както всеки друг член на екипа.

Въпреки че от капитан, командващ традиционно подразделение — обикновено рота от сто и повече души, — се очаква да бъде вещ с радиостанция, от него не се изисква да бъде радиооператор в полеви условия. Капитаните на А-отделения в специалните сили са различни. В екипа има само дванайсет души и понеже възможностите им са ограничени, особено на километри навътре зад вражеските линии, трябва всички да умеят да изпълняват много от задълженията без оглед на чиновете. Главното средство за полева връзка в началото на 60-те години беше морзовата азбука с допотопни радиостанции АНГРА–109 (произнасяше се „Сърдит“)23. Те се снабдяваха с електричество от тежки, ръчно задвижвани генератори (тогава нямаше батерии) и за обслужването им бяха необходими двама души. Единият завързваше ключа на крака си, за да може да изпраща и получава съобщения, а другият въртеше манивелата на генератора.

Льоблан продължи:

— На второ място е задължително да се научиш да даваш последно причастие според религията на всеки човек в отделението ти, защото там няма да има свещеник през повечето време и ти ще трябва да можеш да правиш и това. Можеш да очакваш в отделението ти от дванайсет души заедно с теб да има хора от три или четири религии.

И с това указанията му се изчерпиха.

— Сега слез долу, за да получиш екипировката си.

След това беше ред на „стареца“, командира на ротата подполковник Пери. Стайнър се погрижи да носи зелената барета до срещата си с него.

— Кога си скачал за последен път с парашут? — попита Пери.

Всички войници в специалните сили трябваше да бъдат квалифицирани парашутисти. Някои получаваха тази квалификация след постъпването си в специалните сили, а други не бяха скачали известно време преди пристигането си във Форт Браг.

— Преди около шест години — отговори Стайнър.

— Добре, сега вече имаме различен парашут от този, който си използвал, така че ще трябва да получиш малко опресняващо обучение. Освен това тук си имаме правило: първият ти скок обикновено е през нощта — сигурен съм, че ще ти хареса. Прилича най-много на това да легнеш с жена си.

И после:

— Последното нещо, което трябва да знаеш, е, че всеки петък следобед в четири часа се събираме заедно. От теб се очаква да водиш жена си и да имаш халба на 3-та група на специалните сили, каквито продавам за три долара. — Фактически той имаше цял кашон от тях под бюрото си и Стайнър трябваше да плати една. — Можеш или да я носиш със себе си, когато идваш — обяви Пери, докато му я връчваше, — или да я оставяш на стената зад бара в крилото на нашия офицерски клуб — едноетажна сграда от Втората световна война.

Малките ритуални сбирки с халби може да шокират хората в тези политически праведни времена, но тогава армията просто живееше по този начин — беше по-опърпана, но по-свободна. Социалната култура в сухопътните сили като цяло беше много по-слабо структурирана, отколкото е сега, толерираше се много по-свободно поведение. Социалният живот се въртеше около сбирки, на които всички пиеха; такива срещи в петъчните следобеди бяха норма, имаше дори хора, които пиеха прекомерно. В наши дни офицер, който бъде наказан с глоба за шофиране в пияно състояние (ШПС), може направо да отпише кариерата си. Но навремето сухопътните сили бяха по-снизходителни.

— Офицерските клубове бяха всичко друго, но не и бастиони на благоприличието — отбелязва Стайнър. — Не се изненадвах, когато започваше сбиване; там се играеше на зарове и покер и се наблюдаваха всякакви закачки, перчене и фукни — мъжка работа. До голяма степен това беше приетата култура на общуване.

Не казвам, че животът в армията се въртеше около всички тези неща. В никакъв случай. Те бяха много малка част от живота ни. Когато бяхме на служба, работехме дълго и тежко, тренирахме усилено, уважавахме се един друг и внимавахме за живота на ближния си точно както правим сега. Но забавленията ни също не бяха малко.

Не забравяйте, че става дума за периода няколко години след Корейската война. Тогава армията не беше толкова префинена или професионална, колкото е сега. Например през онези дни командирите далеч не бяха толкова ангажирани с обучението на войниците си или с грижи за своите семейства. Тази култура не започна да се развива, докато не се сложи край на задължителната военна служба и не се превърнахме в армия от доброволци. След това обучението на офицерите и войниците стана много по-формализирано и институционализирано — както и социалните контакти в свободното време. С изключение на социалните събития в големите подразделения, общественият живот вече не се върти около офицерските клубове. Фактически много малко военни подразделения успяха да запазят централни военни клубове поради постановените от Конгреса параметри за финансово управление. Вместо това командирите организират вечерни партита у дома си за офицерите и техните половинки. Така атмосферата е относително свободна и неофициална, а пиенето е ограничено.

Всичко това си има своите плюсове и минуси. В днешната армия сигурно не сме толкова спонтанни, колкото бяхме навремето, и това е минус, но сега по-малко хора се излагат и това е плюс.