"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Развитието на ОВССО

Традиционната функция на войните е да променят съществуващото положение на нещата. В началото на 70-те години се появи нова форма на воюване или може би нов начин за практикуване на една много стара форма на воюване — подкрепян от държавата тероризъм. Страните, които не бяха могъщи във военно отношение, се научиха да използват терористични тактики за постигане на цели и отстъпки, които никога не биха спечелили с дипломатически или военни средства.

Когато се появи тази нова форма на война, Съединените щати бързо разкриха своята неподготвеност за справяне с нея. Те нямаха нито национална политика, нито разузнавателен капацитет срещу тероризма и не разполагаха с военни сили, адекватно обучени и подготвени да реагират на терористични провокации. Въпреки че Съединените щати бяха най-могъщата държава в света, техните военни възможности бяха фокусирани единствено върху Съветския съюз.

През 1972 г. на Олимпийските игри в Мюнхен израелски спортисти бяха убити от терористи от организацията „Черния септември“. Това престъпление можеше да бъде избегнато, ако германски снайперисти разполагаха с възможността да ударят терористите, докато те водеха заложниците през пистата на летището към самолета за бягство.

Израелците научиха добре този урок и на 4-ти юли 1976 г. осемдесет и шест израелски командоси кацнаха на летището Ентебе в Уганда. Мисията им се състоеше в спасяването на пътниците от самолета на „Ер Франс“, отвлечен осем дни преди това. Командосите за минути спасиха деветдесет и пет заложници и убиха четирима терористи — макар и с цената на живота на двама заложници и собствения им командир. Новината за акцията се разпространи светкавично по света и подчерта още по-остро неадекватността на САЩ в борбата с тероризма.

Тази истина вече бе изнесена на светло през май 1975 г.: четирийсет и един американски морски пехотинци бяха убити при опит за спасяване на трийсет и девет членния екипаж на американския търговски кораб „Маягес“ след пленяването му от камбоджанското правителство. Опитът за спасяването им се провали.

Тези инциденти ясно показаха, че Съединените щати са неподготвени да се справят с предизвикани от терористи ситуации със заложници.

За да коригират този недостатък, в средата на 70-те години трима далновидни люде започнаха да лобират за създаването на специална „елитна“ военна част за справяне с тази необичайна заплаха: генерал-лейтенант Едуард С. (Шай)2 Мейър, директор на операциите за сухопътните сили; генерал-майор Робърт (Боб) Кингстън, командир на специалните армейски части; и Робърт Купърман, главен научен ръководител на Агенцията за контрол над въоръженията и по разоръжаването, който ръководеше правителствените изследвания върху тероризма.

Отначало тримата не постигнаха значителен напредък. В службите нямаше особена подкрепа за създаването на „елитна“ част и дори в сухопътните сили положението беше същото, макар да бе безпощадно ясно, че от технологията, в която армията инвестира така активно — танкове, хеликоптери и ракети за противовъздушна отбрана (ПВО), бронетранспортьори и цялата останала машинария на съвременното бойно поле, — няма особена полза в борбата срещу терористите. Опозицията идваше предимно от два източника: предубеждение срещу елитните части — елитите никога не са били популярни в сухопътните сили на Съединените щати — и схващането, че подобна сила би отнела ресурси и налични средства от съществуващата армейска структура.

На 2-ри юни 1977 г. генерал-лейтенант Мейър представи концепцията за тази военна част за специални мисии на началник-щаба на сухопътните сили генерал Бърнард Роджърс.

Специалната част трябваше да бъде главна сила срещу тероризма. Понеже се очакваше да се справя с най-сложните кризисни ситуации, тя щеше да притежава качества, с каквито никоя друга военна част не разполагаше. Щеше да бъде организирана с три оперативни отряда и отряд за поддръжка; трябваше да бъде съставена от подбрани мъже с доказана специална зрелост, кураж, вътрешна сила и физическа и умствена способност да реагират по подходящ начин за разрешаване на всякакъв вид кризисни ситуации — включително надвиснала над самите тях опасност.

На 19-ти ноември 1977 г. сухопътните сили официално активираха военната част, но развитието на тактиката и процедурите, необходими за планираното предназначение, отнеха още две години.

Последната проверка и утвърдително учение на частта се състоя на военновъздушното летище Хънтър във Форт Стюарт, Джорджия, и приключи в ранните сутрешни часове на 4-ти ноември, неделя. Военната част беше одобрена за изпълнение на специалните й задачи.

По ирония на съдбата, точно когато се провеждаше учението, в американското посолство в Техеран нахлуваше тълпа. След секунди всички хора в сградата — петдесет и трима души — се превърнаха в заложници на новото религиозно революционно правителство на Иран.

Кризата на последвалите 444 дни предизвика Съединените щати както никога преди и се оказа невероятно болезнен урок по ефективен отговор на терористични инциденти. Нацията бе изправена пред рискове, колебания, противоречия, правни въпроси, намеса на други държави и проблеми на суверенитета; лесни решения не съществуваха. Фактически бяхме свидетели на обявяване на война, но тази „война“ бе от такъв характер, че правеше използването на тежки оръжия или непрактично, или прекалено жестоко за цивилното население. Освен това съществуваше проблемът със заложниците. Искахме да предприемем нещо, което да обърне ситуацията в наша полза.

Но какво?

По отношение на снайперисти и друг оперативен персонал специалната част бе вероятно най-кадърната по рода си в целия свят, но все още не притежаваше необходимата подходяща инфраструктура — нямаше организация на командването, щаб и бойни подразделения за подкрепа. Сложната ситуация ставаше още по-обезсърчаваща поради факта, че в Иран не съществуваше разузнавателната инфраструктура, необходима за поддръжка на спасителни операции.

Президентът Джими Картър — изправен пред труден избор — реши, че трябва да се направи опит с операция за спасяване на петдесет и тримата заложници. Специални армейски части трябваше да бъдат ядрото на спасителната операция в Иран.

Израелското нападение в Ентебе предлагаше очевидния модел. Брилянтно планирана, ръководена и осъществена операция… но този модел бе само частично приложим. Трудностите при едно нападение в Техеран бяха несравнимо по-големи. Операцията в Ентебе бе осъществена срещу летище. Там нападателите успяха да се приземят бързо и да предприемат действия срещу терористите почти преди да бъдат забелязани. А Техеран беше голям столичен град с многомилионно население, разположен на стотици километри навътре в обширна и враждебна страна. Незабелязаното проникване в Техеран и вътре в посолството с достатъчно сили, за да се свърши работа, поставяше много въпросителни.

Генерал-майор Джеймс Вог беше избран за шеф на спасителната операция. Той разполагаше със способна част от специалните войски, но с това възможностите му се изчерпваха. Трябваше да започне буквално от нулата, за да създаде ефективен щаб за командно управление, контрол и разузнавателна поддръжка — да избере и обучи компетентен персонал, да разработи план, да избере части за подкрепа и да обучи целия личен състав за мисията.

Ако специалните части успееха да се доберат до американското посолство в Техеран, те определено щяха да бъдат способни да осъществят спасителната операция, но предизвикателството се състоеше именно в проникването и изтеглянето им оттам. Това означаваше създаването на етапни бази в държави, готови да подкрепят американските усилия, и на поддържаща инфраструктура вътре в самия Иран. Това изискваше, първо, летище за прехвърляне на спасителната част от самолет С–130 на хеликоптери, които след това щяха да превозят частта до място за кацане близо до Техеран и обратно; и, второ, чакащи камиони близо до мястото за кацане.

Бяха необходими и самолети С–130 с екипажи, способни да извършват „слепи полети“ до определени места в пустинята през нощта, и надеждна хеликоптерна част, която да превози спасителния екип от мястото за прехвърляне до Техеран и обратно.

В никоя от службите не съществуваха части, способни да осъществят тази мисия. Джим Вог трябваше да ги създаде, екипира и обучи.

Предизвикателството да се изработят за толкова кратко време умения на индивидуално и екипно ниво, необходими за изпълнение на задачата, беше невероятно — например никога преди не бе извършван полет с очила за нощно виждане — и Джим Вог беше подходящият човек за мисията, но подразделенията, екипировката и наличните екипажи бяха в най-добрия случай само отчасти способни да се справят с нея.

Още по-трудно бе установяването на разузнавателен и опорен механизъм вътре в Иран. Вог го постигна отчасти с помощ от ЦРУ, но предимно чрез използване на собствените си средства, изпращайки свой персонал в Иран за подготовка на мисията. Планът му се състоеше в установяване на разузнавателна инфраструктура за поддръжка в Техеран, която трябваше да удостовери, че заложниците са държани в консулството — сграда с деветдесет стаи на територията на посолството, — и да осигури чакащи камиони близо до площадката за кацане на хеликоптерите за транспортиране на командосите, а по-късно и на заложниците, от площадката за кацане до посолството и обратно. Тази мисия бе осъществена от майор Дик Медоус, трима войници от специалните части и двама агенти, осигурени от ЦРУ.

На 1-ви април 1980 г. пилот от ЦРУ, останал с един крак след злополука, прехвърли с малък двумоторен самолет майор Джон Карни в Иран през нощта. Мисията на Карни се състоеше в откриването и планирането на 1 000-метрова полоса за кацане в отдалечено пустинно място в Иран, наречено „Пустиня едно“. То трябваше да послужи като място за прехвърляне на стрелците, както и за презареждане на хеликоптерите, които щяха да пристигнат от самолетоносача „Нимиц“. Хеликоптерната част бе съставена от осем военноморски хеликоптера „Стелиън“ — неподходящи за мисията, но най-добрите налични от гледна точка на продължителност на полета и товароподемност.

Карни скицира полосата с помощта на малък планински велосипед „Хонда“, който докара със самолета. След установяването на полосата за кацане той инсталира сигнална летищна система от светлини, която можеше да се включва дистанционно от пилотската кабина на водещия самолет С–130 (самият той изпълни това задължение в нощта на кацането).

На 24-ти април 1980 г. 132-мата членове на спасителната част пристигнаха в изнесен напред опорен пункт на остров Масирах близо до Оман. Там бяха прехвърлени на самолет С–130 за ниския полет до „Пустиня едно“.

Същата нощ С–130 стигна до „Пустиня едно“ без особени проблеми, но хеликоптерите не се появиха според плана. Накрая шест от осемте военноморски „Стелиън“ пристигнаха на пустинната полоса за кацане с час и половина закъснение заради внезапно разразила се силна пясъчна буря. Останалите бяха получили механични проблеми, преди да достигнат бурята, и се бяха върнали на „Нимиц“. Шестте военноморски „Стелиън“ бяха достатъчни за изпълнение на мисията, но не оставаше никакъв резерв. Ако отпаднеше още един, щеше да се наложи част от спасителния екип да бъде оставен на земята, което не беше желателно. Целият личен състав бе необходим за изпълнението на мисията.

Закъснението от час и половина изнерви всички. Хеликоптерите трябваше да излетят навреме, за да стигнат до пустинното място за кацане близо до Техеран преди разсъмване.

Късметът като че ли все повече избягваше мисията. По време на презареждането с гориво изгоря хидравличната помпа на един от шестте хеликоптера. Останаха пет — недостатъчни за довършване на мисията, а бе прекалено късно, за да се стигне до мястото за укритие.

Тогава се взе решение за прекратяване на мисията. Никой не го желаеше, но просто нямаше друг възможен избор.

И после се случи трагедията.

След презареждането един от хеликоптерите маневрираше във въздуха сред облак пустинен прах, следвайки лъча на фенера към място за кацане. Пилотът мислеше, че мъжът с фенерчето е наземен военен диспечер, какъвто той фактически не беше. Той бе просто друг човек с фенер — вероятно член от екипажа на С–130, който проверяваше самолета си. Междувременно пилотът на хеликоптера очакваше мъжът с фенера да стои неподвижен. А той се движеше, като се опитваше да се отдалечи от пясъчния вихър, вдигнат от витлата на хеликоптера. В резултат на тази комбинация от грешки хеликоптерът толкова се доближи до един С–130, че витлата му отрязаха края на крилото на самолета и подпалиха резервоара с гориво там, предизвиквайки моментално огнен ад. За секунди бяха убити петима мъже в С–130 и трима други в хеликоптера.

Тогава командирът на хеликоптерите предпочете да изостави всички машини, вместо да рискува по-нататъшни катастрофи. Всички се натовариха в друг С–130 и най-доброто, което Съединените щати успяха да сторят, бе да напуснат иранската пустиня в паническо бягство.

Нацията претърпя катастрофално унижение. Изгоряла и изоставена американска екипировка бе разпръсната из пустинята. Загинаха осем американци. Американските заложници останаха затворени в Техеран. Враговете на САЩ се смееха.

Този провал се отрази тежко на войските, които бяха тренирали толкова упорито и рискуваха живота си в Иран, вярвайки, че ако успеят да стигнат до Техеран, ще свършат работата, за която са изпратени. Неуспехът в никакъв случай не се дължеше на тях, а на хората, които ги хвърлиха в операцията толкова неподготвени и зле екипирани.

Последиците от провала в „Пустиня едно“ включваха две ключови действия, които щяха неимоверно да трансформират възможностите на специалните мисии на Съединените щати в бъдеще. Първо, два дни след провалената мисия президентът Картър заповяда на Пентагона да подготви втора спасителна мисия. Картър допълнително заповяда на министъра на отбраната да осигури всички необходими ресурси за тази мисия. Второ, министърът на отбраната назначи комисия, председателствана от бившия началник на военноморските операции адмирал Джеймс Л. Холоуей, да разследва опита за спасяване на иранските заложници и да направи подходящи предложения за подобряване на бъдещата дееспособност. Комисията щеше да препоръча създаването на постоянно действащи обединени военни сили за специални операции на национално ниво със собствени щабове, подразделения и всички необходими качества за ефективни ответни операции.

През август майор генерал Ричард (Дик) Скоултс пое командването на една нова организация, ОВССО, и му бе възложена мисията за втори опит за спасяване на заложниците с кодово име „Пустинен язовец“. Не след дълго започнаха планирането и обучението и се извършиха сериозни подобрения в сравнение с предишния опит. Например сега в мисията щяха да участват модифицирани армейски хеликоптери „Блекхоук“ — много по-надеждни и с възможности за по-дълъг полет от използваните преди военноморски RH–53 „Стелиън“. Бяха разработени няколко оперативни варианта, макар и отново на базата на малко солидна разузнавателна информация. (По-късно от освободени заложници се разбра, че на датата, планирана за опита за спасяването им, по-малко от пет на сто от заложниците са били там, където е смятало разузнаването.)

На 20-ти януари 1981 г. — денят на встъпване в длъжност на президента Роналд Рейгън — тъкмо бе направена последната тренировка в тренировъчния център в Тексас, когато цялата операция внезапно бе поставена под въпрос. Дойде съобщение, че заложниците са освободени. Мисията вече бе безполезна.

Военните на Съединените щати нямаха нищо общо с освобождаването на заложниците. Нахлуването на Ирак в Иран на 22-ри септември 1980 г. принуди Иран да прецени, че се касае за националното му оцеляване и се нуждае повече от дванайсетте си милиарда долара активи, замразени от администрацията на Картър (включващи големи оръжейни системи, закупени от шаха), отколкото от заложниците. Иран предприе първоначални ходове за освобождаване на заложниците — превръщайки го в политически въпрос по време на предстоящите избори, защото очакваше по-добра сделка с администрацията на Рейгън. Очакванията му се оправдаха. Въпреки че не получи всичките 12 милиарда, прибраните 8 милиарда долара не бяха малка сума.

Обучението и подготовката за операция „Пустинен язовец“ подобри неимоверно готовността и възможностите на участващите подразделения. Сега прекратяването й щеше да позволи на Дик Скоултс да отдаде цялото си време и внимание на бъдещата готовност.

През последвалите дни готовността и способностите на специалните части щяха да нараснат достатъчно, за да започнат да реагират ефективно на възложени мисии от Вашингтон.

Например доклад на разузнаването информираше, че в затворнически лагер в Лаос все още се намират известен брой американски военнопленници от войната във Виетнам. Започна подготовка за тайна спасителна операция, която изискваше разработката на специфична тактика, техника, процедури и специална екипировка.

След разработването им и тренировките — част от много сложен план, трябваше да се завземе летище в приятелска страна, откъдето щеше да започне спасителната операция. Но преди началото й Дик Скоултс, предпазлив реалист, поиска „американски поглед върху мишената“ за потвърждаване на разузнавателния доклад. Той не само искаше американски поглед, но и настояваше собствените му хора да придружават агентите на ЦРУ. Това не се случи. Вместо това ЦРУ изпрати група свои служители (нито един от тях американец) в Лаос. Въпреки че се върнаха със стотици снимки, на никоя от тях не се виждаше човек, който можеше да бъде идентифициран като американец. Скоултс продължи да настоява да изпрати свои хора на мястото, но не успя да получи разрешение за това и накрая мисията бе изоставена.

Въпреки това усилията не бяха напразни. Не само обучението бе полезно — тактиката, техниката и екипировката, осигурени специално за мисията, щяха да бъдат от полза.

По-късно, сякаш неволно предвиждайки събитията през октомври 1985 г., норвежкото правителство, загрижено за възникващата терористична заплаха и възможната уязвимост на своята индустрия от ваканционни морски пътувания, си зададе въпроса дали Съединените щати притежават умението да поставят под контрол голям луксозен пътнически кораб в открито море. За да разберат това, те осигуриха пътническия кораб „Норуиджън Принсес“ като средство за обучение.

ОВССО демонстрираха експертно, че знаят как да изпълнят задачата с пълна увереност и в пълен мрак.

На 23-ти октомври 1983 г. ОВССО взеха участие в операция „Неотложна ярост“ — нахлуването в Гренада — заедно с по-голяма военна сила под командването на главнокомандващия на Атлантическия военноморски флот (АВФ). Общата мисия на „Неотложна ярост“ трябваше да постигне три цели: спасяването на американски студенти от Медицинския университет на Гренада в покрайнините на столицата Сейнт Джордж; спасяване на бившия генерал-губернатор, поставен под домашен арест от подкрепяния от Куба ляв режим; и предотвратяване използването на острова от кубински или съветски военни. Мисията включваше превземането на целия остров. Това не беше добре проведена операция.

Въпреки че ОВССО бяха включени в „Неотложна ярост“, това включване се извърши много късно — прекалено късно за планиране, подготовка и адекватно обучение. Този проблем бе утежнен от пропуски на разузнаването.

Според спомените на Дик Скоултс:

Ярък пример за типа проблеми, споменати от Скоултс, беше една мисия, осъществена от военноморските „тюлени“. „Тюлените“ планираха на разсъмване да спуснат от въздуха разузнавателен отряд с лодки — което се наричаше нощно спускане на лодки — и да наблюдават и докладват дейности на летището в Салинас в подготовка за атака на рейнджъри за овладяване на летището. Оказа се, че този отряд „тюлени“ никога не е правил нощно спускане на лодки, екипажите на двата самолета С–130, изпратени да осъществят спускането, никога не са извършвали подобна операция и спускането не се осъществи на разсъмване, а в пълен мрак сред внезапно разразила се буря. Вълните бяха много по-високи от очакваното; единият самолет пусна „тюлените“ си на 5 км разстояние от другия; и накрая четирима „тюлени“ се удавиха. Телата им така и не бяха открити.

Други две мишени, възложени на „тюлените“, бяха резиденцията на генерал-губернатора и радиостанцията, отстоящи на 15 км разстояние. Въпреки че бяха обучени да действат през нощта, за да използват предимството на мрака, „тюлените“ бяха включени през деня. Отрядът „тюлени“, който изпълняваше задачата за обезопасяване на резиденцията на генерал-губернатора, бе допълнително затруднен от присъствието на радиоекип от трима мъже от Държавния департамент, който носеше портативна радиостанция, за да може генерал-губернаторът да съобщи на нацията, че е жив и здрав и все още е начело на държавата.

Веднага щом стъпи на земята, отрядът „тюлени“, който трябваше да обезопаси радиостанцията, влезе в тежък бой с въоръжена охрана. Тази охрана превъзхождаше „тюлените“ по численост и въоръжение. След като командирът на отряда „тюлени“ и един от хората му бяха ранени, отрядът беше принуден да се изтегли назад към брега, докато техни хора успеят да ги приберат през нощта.

Отрядът, който обезопасяваше резиденцията на генерал-губернатора, се справи по-добре, но и неговата операция не мина без проблеми.

Когато хеликоптерите им наближиха резиденцията, не откриха място за кацане вследствие на слаба разузнавателна подготовка; теренът бе прекалено стръмен и покрит с високи дървета. Това означаваше, че щурмовият отряд трябва да се спусне по 23-метрово въже, за да стъпи на земята и разчисти площадка за кацане за хеликоптера с радиоекипа от Държавния департамент.

Когато хеликоптерът започна да кръжи над резиденцията, той се превърна в мишена за силен зенитен огън от близкия хълм. Въпреки че машината бе ударена няколко пъти, а вторият пилот — тежко ранен, пилотът успя по превъзходен начин да я спаси от разбиване (по-късно той успя да се върне на флагманския кораб на операцията „Гуам“, в който имаше походна болница).

„Тюлените“ успяха да обезопасят резиденцията заедно с губернатора и жена му в добро разположение на духа, когато внезапно пред вратите на сградата се появиха три бронетранспортьора. Но „тюлените“ бързо успяха да наложат контрол върху ситуацията, като повикаха един самолет АС–130. Самолетът порази с оръдията си бронетранспортьорите точно когато те насочваха оръдейните си кули към резиденцията.

„Тюлените“ се справиха много добре въпреки трудностите, на които бяха изложени. Но имаше пропуски на по-високо ниво.

По време на операцията „Неотложна ярост“ Карл Стайнър беше в Бейрут. Въпреки това той следеше битката по сателитна радиовръзка, която делеше с председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Джак Веси. Веси бе предоставил на Стайнър честотата на личния си канал, за да може да се свързва директно с председателя, но това същевременно му позволяваше да слуша всички пристигащи доклади по време на „Неотложна ярост“.

Тъй като Стайнър и Скоултс бяха приятели и съседи във Форт Браг, където Стайнър бе помощник-командир по операциите на 82-ра въздушнопреносима дивизия, преди да бъде изпратен в Ливан през август 1983 г., слушането на докладите по сателитния канал бе доста обезсърчаващо.

— Наистина можех да почувствам как страдаше Дик Скоултс — отбелязва той. — И всичко се дължеше на фактори, над които той нямаше власт.

През следващите десет месеца Дик Скоултс работеше денонощно, за да не се повторят никога тези неуспехи и за развитието на най-добрите възможни способности в борбата с тероризма и други неочаквани изисквания на специалните мисии. През август 1984 година, когато самият Стайнър пое командването на ОВССО, той прие от Дик Скоултс най-добре обучените и най-компетентни обединени щабове и най-добрите отряди на света за специални операции.

Мисията на Стайнър беше: „Да ги направя още по-добри, за да не бъдат изненадани Съединените щати поради липсата на въоръжени сили, подходящо подготвени за справяне със ситуацията. Когато ОВССО бяха ангажирани, всички други възможности за разрешаване на проблема се оказваха или неподходящи, или неадекватни. Затова залогът е голям.“

Но независимо колко превъзходно си обучен и подготвен, операциите могат да се провалят дори когато всичките ти ходове са правилни. Терористите понякога действат в сигурни убежища като Бейрут, където не могат да бъдат ударени. В редица случаи забавяне и колебание от страна на началниците ти пречат да предприемеш навременни действия за използване на най добрите възможности.

И двата елемента ще преследват специалните части през юни 1985 година, само четири месеца преди събитията на борда на „Акиле Лауро“.