"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Полет 847 на ТУА3

На 14-ти юни, петък, 1985 г., в 10,00 ч. сутринта местно време, полет 847 на ТУА започна от летище Атина за Рим със 153 пътници и екипаж на борда, от които 135 бяха американци. Самолетът „Боинг“–727, използван за относително къси разстояния, беше пилотиран от капитан Джон Тестрейк; вторият пилот бе офицер първи ранг Филип Марска, а Кристиян Зимерман бе бордовият инженер.

Съгласно предоставената по-късно от гръцките власти информация предишния ден трима млади мъже на около двайсет години пътували от Бейрут до Атина, прекарали нощта на терминала на атинското летище и след това се опитали да направят резервации за отсечката Атина-Рим на полет 847. Възнамерявали да отвлекат самолета. Но нямало свободни места и само двама от тях, пътуващи под кодовите имена Кастро и Саид (и по-късно идентифицирани като Мохамед Али Хамади и Хасан Из ал-Дин), успели да се снабдят с билети. Останалият в Атина щеше да бъде идентифициран по-късно като Али Атуа и задържан от гръцките власти веднага щом стана известна ролята му в отвличането. Сега изглежда, че тримата са били членове на „Хизбула“ — радикална, революционна терористична фракция, свързана с Иран. Отвличането бе операция на „Хизбула“, въпреки че с развитието на събитията щеше да се почувства и участието на други активни в Ливан фракции.

Веднъж озовали се на борда, Кастро и Саид заели места в задната част на самолета близо до тоалетната, където били скрити оръжията, използвани при отвличането, най-вероятно от служители на летището. Единият отишъл с малка пътна чанта в тоалетната и прибрал оръжията — два пистолета и ръчни гранати.

Веднага щом самолетът се издигнал до височината на полета, двамата терористи пристъпили към действия. Те скочили от местата си и изтичали до предната част на самолета. Когато стигнали дотам, съборили на пода стюардесата Ули Дериксън, крещейки непрекъснато на арабски и развален английски: „Сега умрете. Американци умрат.“ После се опитали да обявят присъствието си на екипажа в пилотската кабина, блъскайки главата на Ули Дериксън във вратата на кабината. След като й тикнали в лицето граната и опрели пистолет в слепоочието й, тя успяла някак си да стигне до вътрешния телефон и информира Кристиян Зимерман за похищението.

Капитан Тестрейк незабавно заповядал вратата на кабината да бъде отворена и двамата терористи, крещейки, съобщили първото си искане: да отидат в Алжир.

Това не било възможно. „Боинг“–727 не разполагал с достатъчно гориво на борда, затова капитанът препоръчал вместо това Кайро. Това предложение напрегнало още повече и без това нервните терористи.

— Ако не Алжир, тогава Бейрут — извикали те. — Само за гориво.

Капитан Тестрейк сменил курса и се насочил към Бейрут, който се намирал на 1 200 км разстояние и горивото на самолета едва щяло да стигне дотам.

Кастро заповядал на всички пътници от първа класа да се преместят в задната част на самолета. Тъй като нямало достатъчно места за всички, някои от тях били принудени да споделят седалките с други пътници. След това той наредил на Ули Дериксън да събере всички паспорти, за да разбере кои пътници са американци и/или евреи. Щом паспортите били събрани, Кастро заповядал на Ули да отдели израелците, но се оказало, че на борда няма такива. Тогава той й поръчал да отдели евреите, но това също се оказало невъзможно, понеже в американските паспорти не се отразява религията. Ставайки все по-нетърпелив, той я накарал да му прочете списъка на пътниците. Когато тя стигала до име, което звучало като еврейско, той й заповядвал да намери паспорта на този пътник. Няколко души попаднали в тази категория.

След това Кастро насочил вниманието си върху военни лични карти (военнослужещите обикновено пътуват с личните си карти, а не с паспорти). В самолета пътувал запасняк от армията на име Кърт Карлсън и шестима водолази от военноморския флот, завръщащи се от подводни работи в Гърция. Кастро и Саид принудили водолазите да се преместят на отдалечени един от друг седалки и викали:

— Морски пехотинци! Ню Джърси!

Бойният кораб „Ню Джърси“ неотдавна обстрелвал Бейрут и 1 500 морски пехотинци били разположени на бейрутското летище.

После Кастро заповядал на всички пътници да седят с глави между коленете, без да поглеждат нагоре.

Когато самолетът на ТУА стигнал района на Бейрут, горивото свършвало. Въпреки това контролната кула на летището отказала разрешение за кацане. Тъй като това не се харесало на похитителите, един от тях, който се намирал по това време в пилотската кабина, издърпал предпазителя на ръчна граната и заплашил да взриви самолета. Капитан Тестрейк решил, че няма друг избор, освен да се приземи.

Маневрата успяла и те се приземили и спрели самолета на летището. После зачакали зареждането на самолета с гориво. Терористите все още възнамерявали да летят до Алжир.

При приземяването нямало как екипажът да не забележи останките на йордански самолет, взривен преди два дни от ООП.

Ливанците не желаели да се замесват в развиващата се криза и пренебрегнали искането за гориво. Това означавало, че терористите отново ще бъдат недоволни. За да покажат ясно своята решителност, те вързали здраво ръцете на военноморския водолаз Робърт Стедъм с въже за бънджи скокове, завлекли го до предната част на самолета, били го достатъчно жестоко, за да спукат всичките му ребра, и после го хвърлили стенещ и кървящ върху седалка близо до пилотската кабина.

Когато капитанът съобщил по радиото на контролната кула: „Те бият пътниците и заплашват да ги убият!“, ливанските власти се съгласили да изпратят цистерна с гориво до самолета на ТУА.

Понеже полетът до Алжир е дълъг, Тестрейк трябвало да напълни резервоарите на самолета, което превишило със седем тона разрешеното тегло на машината, пълна с пътници, и направило излитането опасно. Съобразявайки се с това, похитителите се съгласили да пуснат седемнайсет жени и две деца (те напуснали самолета, като се плъзнали по аварийните улеи). Освобождаването на пътници не само направило самолета по-безопасен, но и намалило броя на хората, които похитителите могли да контролират, като осигурило източник на информация за случващото се в машината.

Поради мудността и нерешителността, характеризиращи развитието на събитията, изминаха няколко часа, преди освободените пътници да отлетят до Кипър, намиращ се на около 200 км разстояние, където бяха подробно разпитани от американски официални лица.

Новината за отвличането стигна до властите във Вашингтон чак в 4,00 ч. сутринта вашингтонско време. ОВССО я научи малко след това от Ройтерс и Би Би Си. Екипи за справяне с кризисни ситуации започнаха да се събират във Федералната авиационна администрация, Пентагона, Държавния департамент и Ситуационната стая на Белия дом, но сведенията на всички бяха оскъдни.

В 6,30 сутринта вашингтонско време в петък самолетът от полет 847 напуснал пистата в Бейрут и се насочил към Алжир, отстоящ на 1 600 км разстояние.

По това време машината във Вашингтон се задвижи. Пентагонът беше готов да реагира незабавно — ведомството функционира 24 часа в денонощието, — но в Белия дом или Държавния департамент нямаше никой с достатъчно висок ранг, за да вземе решение. Работната група на Администрацията за инциденти с терористи не успя да се събере до 10,00 ч. на същата сутрин.

ОВССО във Форт Браг вече вдигна собствените си сили по тревога, предвиждайки, че на борда на самолета може да има американци, както и Военновъздушното транспортно командване, тъй като скоро щеше да има нужда от въздушен транспорт, а също така офицера от J–3 (Операции) на Съвета на началник-щабовете, с настояване Пентагонът да даде разрешение за незабавно разгръщане на необходимите военни сили. Частите за предстоящата операция щяха да бъдат осигурени предимно от Специалните войски на сухопътните сили и от едно армейско хеликоптерно подразделение за специални операции. Те очакваха първо да отлетят до Сигонела — база на НАТО в Сицилия, използвана съвместно от Съединените щати и Италия, и следователно стратегически разположена в средата на Средиземно море.

Тъй като само двама леко въоръжени терористи държаха самолета, налице бяха превъзходни условия за превземането му — при условие, както изглеждаше, че Алжир наистина е крайното назначение на самолета от полет 847, и ако се окажеше възможно алжирците да бъдат убедени да задържат машината на земята.

С този сценарий наум ОВССО поискаха от ЕКСАЩ (Европейското командване на САЩ) да разреши два самолета С–130 „Тейлън“, с възможности за кацане в пълен мрак, да бъдат подготвени за изпращане от Милдънхол, Англия, до Сигонела. ОВССО поискаха допълнително още един „Боинг“–727 на ТУА, еднакъв с отвлечения самолет, който да се присъедини към тях в Сигонела.

Тъй като ОВССО поддържаха подробна база данни, покриваща всяко летище в онези райони на света, където бе възможно да се случат терористични инциденти, те познаваха всички характеристики на алжирското летище, към което беше най-вероятно да се насочи отвлеченият самолет. По такъв начин ОВССО разполагаха с две възможности за превземането му. Самолетът „Тейлън“ със спасителния отряд можеше да кацне незабелязано през нощта. Или вторият „Боинг“–727 можеше да бъде използван като троянски кон.

Бе изгубено ценно време. Отрядът бе готов да потегли скоро след новината за отвличането, но както се случваше в миналото и както щеше да се случи по-късно същата година през октомври, нямаше на разположение нито въздушен мост, нито екипажи, способни да летят при такива мисии. Събирането им отне ценно време… време, което терористите използваха най-ефективно, за да изпреварят реакцията на ОВССО.

Когато работната група на Администрацията за инциденти с терористи най-после се събра сутринта в петък, тя препоръча отрядът да бъде изпратен незабавно.

Ако имаше веднага на разположение въздушен мост, Стайнър и силите му (включително самолети „Тейлън“ от Англия и „Боинг“–727 на ТУА) можеха да пристигнат в Сигонела горе-долу по времето, когато самолетът на ТУА по полет 847 наближаваше Алжир. Но Пентагонът се въздържаше да пусне в действие специалния отряд, докато машината на ТУА не кацне, независимо от избраното от терористите направление.

По пладне алжирско време, през (както се случи) мюсюлманския свещен празник Рамадан, самолетът на ТУА наближаваше Алжир.

На път за там Кастро излъчи съобщение на арабски по радиостанцията на самолета, в което изложи подробно исканията на терористите. Той искаше повече от 700 шиити да бъдат освободени от затвор в Израел, седемнайсет други шиити да бъдат освободени от затвор в Кувейт, други двама шиити — освободени от Испания, и още двама — от Кипър. Допълнителните му искания включваха изтеглянето на Израел от Южен Ливан, Съединените щати да признаят отговорността си за неотдавнашно взривяване на кола в Бейрут, а светът да заклейми САЩ за тяхната подкрепа за Израел.

Разбира се, бе невъзможно да се удовлетворят тези искания.

Докато самолетът е наближавал пистата в Алжир, Държавният департамент изпрати на посланик Майкъл Нюлин указание от президента Рейгън; той трябваше да се свърже с алжирския президент Шадли Бенджедид и да поиска от него две неща: първо, да направи изключение от алжирската практика да не се позволява приземяване на отвлечен самолет; и, второ, да задържи самолета на земята и да не му позволи да отлети отново.

Ако погледнем сега назад към целия инцидент с полет 847 на ТУА, възможно е да се види, че Съединените щати имаха само една реална възможност за спасяване на заложниците без голям риск от кръвопролитие. И тя беше по време на тази първа спирка в Алжир. Но тази възможност бе пропусната.

Вместо да направи всичко възможно, за да се свърже директно с президента Бенджедид, каквито бяха инструкциите му, Майкъл Нюлин се задоволил да разговаря с подчинени на президента и след това им позволил да ръководят играта.

Той докладва по-късно, че по-голямата част от персонала му не е бил на разположение (отпътували за средиземноморските плажове за уикенда) и успял да открие само няколко членове на алжирското правителство, готови да се срещнат с него. Но Нюлин все пак успял да се свърже с началник-щаба на Бенджедид и след 45 минути телефонира, за да съобщи, че на самолета на ТУА ще бъде разрешено да кацне „поради хуманитарни причини“.

По това време от машината вече искали разрешение за кацане, тъй като оставало гориво за по-малко от половинчасов полет.

След приземяването терористите решили да се върнат в Бейрут, за да вземат подкрепления, създавайки отново проблем със зареждането с гориво, което довело до побой над още един американски военнослужещ, запасняка Кърт Карлсън. Тази тактика на терористите отново се оказа печеливша (въпреки че стюардесата Ули Дериксън трябваше да плати горивото с кредитната си карта на „Шел“, тъй като компанията ТУА нямаше представителство в Алжир; по-късно й начислиха сметка за 6 000 галона самолетно гориво на цена долар за галон). Освен това терористите освободиха още двайсет и един пътници — осемнайсет от тях бяха американци.

Щом зареждането приключило, самолетът излетял отново и се насочил назад към Бейрут. Алжирското правителство не се опитало да го задържи на земята.

Самолет на военновъздушните сили С–141 излиташе от военновъздушната база „Андрюс“ до столицата Вашингтон с екип за поддръжка при спешни случаи (ЕСС) от двайсет и един души, ръководен от висшия чиновник от Държавния департамент посланик Дейвид Лонг. С него бяха един висш служител на ЦРУ (преди шеф на централа), представители на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната (РУМО), свързочен и технически персонал, подбрани членове на Щаба за национална сигурност на Белия дом и двама старши офицери от специалните части, които щяха да изпълняват ролята на съветници и координатори. Мисията на ЕСС бе да изпревари специалния отряд, да окаже помощ на посланика и неговия персонал и да взаимодейства с ОВССО, Държавния департамент и националните разузнавателни агенции. След известно колебание относно най-доброто място за разполагане екипът реши да кацне в Сигонела.

Минавало 2,00 ч. сутринта, когато самолетът на ТУА започнал заход за второто си кацане в Бейрут.

Сигналните светлини на пистата били загасени. Цялото летище тънело в мрак. Контролната кула в Бейрут пак отказала разрешение за кацане и капитан Тестрейк отново нямал избор.

— Остава ми гориво за не повече от 20 минути полет — обяснил той на кулата. — Кацам, дори това да означава да го направя извън пистата.

Когато Тестрейк излязъл от облаците на височина 150 метра над летището, той видял, че коли са блокирали пистата. Обадил се по радиото на кулата:

— Грози ни смъртоносна опасност. Умолявам ви да отворите летището си и да ни позволите да се приземим.

Контрольорът отговорил:

— За нещастие, на началниците ми не им пука за проблемите ви.

— Ако се опитаме да кацнем, ще катастрофираме — казал Тестрейк на похитителите.

— Добре — отговорил единият. — Това ще ни спести главоболието по взривяването на самолета.

— Подготви пътниците за принудително кацане — наредил Тестрейк на Ули Дериксън. После направил съобщение за пътниците: — Горивото ни свършва и трябва да кацнем. Разполагаме с гориво само за един заход към летището. Кацаме. Подгответе се за принудително кацане. Ако не премахнат препятствията, ще се приземим на земята до пистата. В противен случай ще трябва да кацнем в морето.

Но през оставащите пет километра светлините на пистата светнали, колите били отстранени и кулата съобщила на Тестрейк, че има разрешение за кацане.

Още един изпълнен с напрежение момент… Това им ставаше навик.

Веднага щом самолетът се приземил, похитителите заповядали на Тестрейк да спре по средата на пистата, далеч от сградите. След това Кастро и Саид започнали разговор с кулата на арабски, като в гласовете им се долавяло все по-силно раздразнение. Те настоявали подкрепленията им да бъдат допуснати до самолета, а ливанските власти се противопоставяли на исканията им.

— Не желая да разговарям с теб — изкрещял единият похитител на контрольора. — Ще говоря само с „Амал“. — „Амал“ беше въоръжена шиитска фракция в Бейрут, оглавявана от един адвокат на име Наби Бари, свързан със сирийския президент Хафез Асад. „Амал“ бе донякъде по-умерена от „Хизбула“. Както по-късно се изясни, Асад работеше задкулисно с „Амал“ и иранските господари на „Хизбула“ за разрешаване на кризата, но при условие, че получи политическа изгода от това.

— Опитваш се да печелиш време — продължавал терористът. — Не ми вярваш. Ще убием този морски пехотинец. — Той имал предвид Робърт Стедъм, военноморския водолаз, който бе понесъл побой при първото кацане в Бейрут.

След това Кастро помъкнал Стедъм, който крещял от болка, към отворената врата на самолета, допрял пистолет до тила му и стрелял. После изхвърлил тялото му на пистата.

— Той току-що уби един пътник — съобщил пилотът.

Докато говорел, Кастро грабнал микрофона и казал:

— Сега видя с очите си и трябва да ми вярваш. След пет минути ще има още един.

В този момент Кастро наредил на Тестрейк да подкара самолета по пистата към мястото за зареждане с гориво.

Терористите никога не забравяха, че времето е скъпоценно. Колкото по-дълго оставаха на едно място, толкова по-голяма бе вероятността от опит за атака срещу самолета. Затова те непрекъснато се прехвърляха от едно място на друго.

— Когато подкарах самолета по пистата, — спомняше си по-късно Тестрейк, — рязко завъртях кормилото, за да не прегазя тялото на младия военнослужещ.

Докато се случвало всичко това и пътниците в самолета се умълчали, ужасени от насилието, изведнъж един от терористите започнал да пее.

— Това беше празнична песен — спомня си Ули Дериксън.

Терористите избрали следващата си жертва: Клинтън Съгс, друг военноморски водолаз.

— Похитителят дойде отзад, където седях — спомня си Съгс, — и ме риташе, удряше и наричаше „американска свиня“. Помислих, че съм мъртъв. Молех се и исках от Бога да ме приеме в ръцете си.

Внезапно задната врата на самолета се отворила и десет или дванайсет тежко въоръжени мъже с автоматични оръжия от ливанските милиции нахлули в самолета с викове и крясъци. Терористите успели да получат подкрепление… и да затруднят многократно евентуална атака срещу самолета.

Един от дванайсетте, който се представил като Джихад и говорел свободно английски, бил всъщност един от водещите ливански терористи — Имад Мугния. Мугния някога членувал в „Амал“, но по това време вече бил с „Хизбула“ като техен „полицейски шеф“. Сега той поел ръководството на операцията.

След като самолетът бил зареден с гориво, на шестима американци, включително Кърт Карлсън, Клинтън Съгс и трима други военноморски водолази, било наредено да седнат на последните два реда седалки в самолета. Малко след това шестимата били изблъскани по задната стълба на самолета и натоварени в чакащ ги камион без прозорци. След секунди втора група от петима пътници — още един военноморски водолаз и четирима от седмината с еврейски звучащи имена — също били свалени от самолета, натоварени в друг камион и откарани в неизвестна посока.

После полет 847 към Алжир бил подновен. Този втори алжирски епизод щеше да продължи до неделя.

А сега беше едва събота на разсъмване.

Тялото на Робърт Стедъм беше изхвърлено на пистата в Бейрут, преди Карл Стайнър да получи разрешение за тръгване със своите ОВССО. Необходими бяха още шест до осем допълнителни часа полет, преди да бъдат в състояние да разрешат ситуацията.

Докато Стайнър пътуваше, Държавният департамент нареди на посланик Нюлин да поиска разрешение от алжирците за въвеждане в страната на ЕСС на Лонг, който по това време вече бе пристигнал в Сигонела.

Но според Нюлин алжирците отказали. Не можели да разрешат спасителна операция, а ЕСС с военния си самолет С–141 изглеждали точно така.

Неспособен да пристигне със самолета или с целия си екип, Лонг постъпи по най-добрия възможен начин. Той намали хората си с една трета и отлетя с тази по-малка група с граждански полет до Алжир през Марсилия.

ОВССО и остатъкът от екипа за поддръжка пристигнаха в Сигонела, съставяйки по пътя план за спасителната операция. Скоро след приземяването си те се свързаха със самолета на ТУА „Боинг“–727 и с двата самолета „Тейлън“ от Англия. Сега всички участници бяха готови за спасителна операция и освен това оставаха достатъчно часове от нощта, за да стигнат до Алжир и да проведат операцията преди разсъмване. Но този път спасителната операция щеше да бъде съвсем различна. Вместо двама леко въоръжени терористи, намиращи се на борда при първото кацане в Алжир, в самолета вече имаше четиринайсет тежко въоръжени членове на „Хизбула“, като някои от тях разполагаха с картечници.

Единственото нещо, което можеше да направи специалният отряд сега, беше да изчака в хангара развитието на събитията.

Самолетът на ТУА се приземи отново в Алжир рано в неделя сутрин и този път щеше да остане там малко повече от 24 часа. По време на току-що приключилата отсечка Бейрут-Алжир от одисеята на полет 847 похитителите бяха ограбили щателно всички останали в самолета.

Скоро след приземяването похитителите изложиха друго искане. Настояваха гръцкото правителство да освободи техния съучастник Али Атуа, арестуван предния ден на летището в Атина. Заплашиха, че ако не бъде освободен, ще убият гръцките пътници в самолета. Ако изпълнеха искането им, щяха да ги освободят. Гърците отстъпиха и същия следобед реактивен самолет на компанията „Олимпик Еъруейз“ отлетя от Атина за Алжир с Али Атуа на борда.

Но алжирците успяха да използват освобождаването на Атуа, за да измъкнат още няколко отстъпки от терористите, които се съгласиха да освободят всички от самолета с изключение на мъжете американци и екипажа. Според Майкъл Нюлин алжирците бяха постигнали блестящо споразумение.

— Те бяха страхотни — твърдеше той. — Накараха терористите да платят за всичко.

За Стайнър не беше ясно за какво са „платили“ терористите. Те контролираха ситуацията през цялото време и това положение все още не се бе променило.

По-късно Нюлин си спомни, че когато си тръгвал от летището рано в неделя сутрин, бил сигурен, че алжирците и Международният комитет на Червения кръст ще разрешат кризата без допълнително кръвопролитие. Изпълнен с това убеждение, той си легнал да спи.

След няколко часа му позвънил служител от посолството с новината, че похитителите отново настояват за зареждане на самолета с гориво.

Тогава Нюлин се обадил на генералния секретар на алжирското президентство, който е главен административен служител в алжирската изпълнителна власт, и повторил американската позиция:

— Трябва да се направи всичко възможно, за да се задържи самолетът на земята — казал му той, — дори това да означава да се прострелят гумите на колесника му.

След секунди служителят от посолството докладвал на Нюлин, че самолетът на ТУА излита. Нюлин отново се свързал по телефона с генералния секретар.

— Трябваше да ги оставим да излетят — отговорил му алжирецът. — Похитителите заплашиха, че ще взривят самолета.

По-късно алжирците представиха и второ извинение: „Похитителите несъмнено бяха чули радиосъобщения, че специални части на Съединените щати пътуват насам“, обясниха те.

Това изявление беше неискрено. Независимо дали похитителите бяха чули такива съобщения (повечето от които се оказаха неточни), техните действия доказаха, че са се опасявали от самото начало от възможна спасителна операция. Не им е било необходимо съобщение по новините, за да разберат, че престояват твърде дълго на летището в Алжир.

Правителството на Съединените щати не успя да получи одобрение от Алжир за спасителна операция, но дори да го беше получило, ситуацията вече бе изключително сложна. За разлика от първия път, когато самолетът кацна в Алжир, сега терористите контролираха напълно положението. Те не само увеличиха броя си, но и свалиха трийсет и един заложници в Бейрут, като поне деветнайсет от тях бяха разпределени между тежко въоръжени милиции, окопали се в подобните на лабиринт южни предградия на Бейрут. Вече бе невъзможно да се спасят всички заложници с един-единствен опит.

Самолетът на ТУА отлетя за Бейрут малко след 8,00 ч. сутринта, след като престоя повече от 24 часа на летището в Алжир. Половин час по-късно пристигна самолетът на алжирската авиокомпания „Еър Алжир“ от Марсилия, в който пътуваха Дейвид Лонг и пет души от неговия екип за поддръжка. Те обаче пристигнаха твърде късно, за да могат да повлияят на изхода на драмата с отвличането на самолета на ТУА по полет 847, който не се върна никога повече в Алжир.

Докато самолетът летял отново към Бейрут, капитан Тестрейк успял да подслуша бъдещите планове на терористите. Новата им идея била да заредят отново гориво в Бейрут и след това да продължат (смяташе той) за Техеран. Тестрейк определено не желаел това. Той решил, че щом кацнат в Бейрут, този път ще се постарае да не излетят отново. Тогава Тестрейк и Зимерман, бордовият инженер, разработили свой собствен план и когато самолетът докоснал пистата в Бейрут, Зимерман затворил крана за горивото и изключил електричеството на единия от двигателите. Светлините върху контролното табло замигали като луди.

— Машината вече не може да излети — обяснил Тестрейк на Мугния, — докато не се докара нов двигател от Щатите.

В Бейрут беше неделя следобед, а във Вашингтон — неделя сутрин.

По това време Карл Стайнър бе стигнал до заключението, че от двата самолета „Тейлън“ и от машината на ТУА вече няма полза и ги освободи с одобрението на Пентагона. След това взе останалата част от отряда и се насочи към Кипър, където по-късно към тях се присъедини Дейвид Лонг и неговият екип за поддръжка при спешни случаи. Стайнър все още разполагаше с достатъчен капацитет за осъществяване на спасителна операция — и все още се надяваше, че развитието на събитията ще позволи такава възможност.

Това нямаше да бъде никак лесно. Бейрут представляваше много по-костелив орех от Алжир. В самолета оставаха трийсет пътници. За тях поне се знаеше къде се намират, но бе почти невъзможно да се установи местоположението на деветнайсетте, свалени по-рано от самолета. Въоръжените милиции, контролиращи Южен Бейрут, сега ги държаха там на различни места (повечето в мазета).

Със същия успех можеха да ги търсят и на дъното на морето.

В онези дни надеждната разузнавателна информация в Бейрут беше оскъдна: надземните национални системи на Съединените щати (сателити) не бяха в състояние например да прехващат комуникациите на милициите, понеже те се свързваха с портативни нискочестотни радиостанции или чрез куриери. Нещо по-лошо — американската разузнавателна мрежа бе за съжаление разбита след неотдавнашното отвличане и изтезаване на шефа на местната централа на ЦРУ Уилям Бъкли. Съединените щати нямаха друг избор, освен да приемат, че Бъкли е разкрил мрежата си от агенти и всички те са били „неутрализирани“.

Веднага щом Стайнър пристигна в Кипър, той позвъни на Реджиналд Бартоломю, американския посланик в Ливан, осведоми го за ситуацията и попита как ОВССО можеше да помогне.

Въпреки че не се бяха виждали от година, двамата се познаваха добре, защото бяха заедно през 1983 и началото на 1984 г., когато в Бейрут се водеха най-тежките сражения. Двамата мъже преживяха много бомбардировки и се срещаха многократно с лидерите на фракциите, които сега държаха най-малко деветнайсет заложници от полет 847 на ТУА. По време на това преживяване помежду им възникна голямо взаимно уважение.

— Това, което бих искал да направиш — каза Бартоломю на Стайнър, — е да долетиш тук с двама от хората си и още толкова от ЕСС. Щом пристигнете в Бейрут, ще решим кой е най-добрият начин за действие. После можеш да се върнеш в Кипър и да подготвиш нещата.

Стайнър веднага натовари подполковник Пийт, двамата старши членове на ЕСС (един от Държавния департамент и един от ЦРУ) и една сателитна радиостанция заедно с операторите й на хеликоптер и отлетя с тях за Бейрут. Самолетът на ТУА ясно се виждаше върху пистата на международното летище в Бейрут, докато се спускаха към мястото за кацане близо до резиденцията на посланика.

Не беше изненадващо, че главната задача на Бартоломю се оказа непрекъснато наблюдение на самолета.

— Ние имаме превъзходна наблюдателна апаратура — похвали се Стайнър. — Веднага щом се върна обратно в Кипър, ще ти я изпратя.

Останалите от екипа, който Стайнър доведе със себе си от Кипър, включително радиостанцията и операторите, останаха в Бейрут с посланика, за да поддържат постоянна връзка.

Екипът за наблюдение, който Стайнър изпрати на посланик Бартоломю, се състоеше от четирима души. Те донесоха със себе си екипировка за денонощно наблюдение с голям обхват. Час след пристигането им в Бейрут той ги настани в една къща върху хълм над международното летище.

През следващите няколко часа този екип беше единственият източник им разузнавателна информация за случващото се на самолета. Но през нощта милицията „Амал“ свали от самолета останалите заложници и екипажа и ги разпръсна из южните предградия. Вече нямаше как да се разбере местонахождението на отделните заложници.

В този момент ролята на Карл Стайнър и ОВССО в аферата със самолета приключи, макар да останаха да чакат още две седмици в Кипър. Сега освобождаването на заложниците зависеше от преговори между Сирия, Иран и фракционните лидери. (Вашингтон също предприе няколко дипломатически инициативи, но те нямаха особен ефект върху крайния изход.) Накрая Хафез Асад постигна споразумение и заложниците бяха освободени, за да отпътуват за Дамаск, където щяха да бъдат предадени в ръцете на американския посланик.

Това бе престижна победа за Асад — най-малкото в арабския свят — и унизително преживяване за Стайнър и неговите другари. По собствените му думи:

— Да се наблюдава как камиони на Червения кръст извозват заложниците от Бейрут за Дамаск беше горчиво преживяване. Не ни излизаше от ума увереността, че притежавахме способността да осъществим идеална спасителна операция. Но не успяхме да го сторим. Просто не ни се отдаде възможността.

Ситуацията щеше да бъде съвсем различна, ако три фактора извън нашия контрол можеха да бъдат променени:

Първо, трябваше да ни отпуснат за целта самолет, поддържащ същата готовност за действие като нас.

Второ, трябваше да бъдем изпратени веднага, щом научихме за отвличането.

Трето, необходимо бе алжирското правителство да задържи самолета на земята… и след това да ни позволи да осъществим спасителна операция.

Обзет от тези мисли, докато летяхме обратно към родината, реших да говоря откровено по време на докладването, което много скоро трябваше да представя на председателя и Съвета на началник-щабовете.

На следващия ден в Пентагона направих своя доклад. След като разказах подробно историята (която те познаваха твърде добре от постоянната ни връзка), завърших с приблизително следните думи:

— Господа, би трябвало всички да сме смутени от този мъчителен неуспех. Според мен последиците от подобен провал са точно толкова катастрофални, колкото и загубата на голямо сражение, особено в политически план.

Трябваше да успеем да схванем, че терористите знаят по-добре от нас колко време е необходимо за вземане на решение тук, във Вашингтон, и колко време трябва, за да се потегли и пристигне до мястото, където те действаха — и че те оперират в рамките на този отрязък от време. Следователно ние винаги гоним опашката си — и ще продължим да го правим, ако не сторим нещо, за да променим тази ситуация.

Ние сме най-могъщата нация в света и ако не сме в състояние да дадем на тази мисия подходящия приоритет — със специално отделени за целта транспортни средства, — тогава по-добре да се откажем от тази работа и да престанем да пилеем парите на данъкоплатците.

Разбирах, че това са много гръмки думи за човек с моя ранг в такава ситуация, но се чувствах задължен пред тях и пред моите хора от специалните части да ги изрека.

Почувствах и че генерал Веси, председателят, генерал Шай Мейър, началник-щаб на армията, и генерал П. Кс. Кели, комендант на морските пехотинци (за когото бях работил като негов началник-щаб на Обединените сили за бързо реагиране и чиито морски пехотинци в Бейрут неотдавна бяха убити от терорист с камион бомба), разбираха съвсем ясно какво препоръчвах. Бях сигурен, че ще извършат необходимите промени с помощта на началниците на други служби.

И те го направиха.

През следващите месеци самолети С–141 с удвоен екипаж бяха поставени на същото ниво бойна готовност като нас (макар и твърде късно, за да се отрази на изхода на събитията през октомври).

Тази инициатива, наред със свободата на действие и вече дадените пълномощия на командването за установяване на взаимоотношения и осигуряване на поискана от приятелски нации помощ, се оказа много полезна във войната срещу тероризма.