"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Съвещанието в Центъра за обединени операции (ЦОО)

Седми октомври 1985 г.: време беше новите инициативи да бъдат подложени на изпитание.

Малко след пристигането си в ЦОО Стайнър научи името на отвлечения кораб. Това бе италианският пътнически кораб „Акиле Лауро“. Информацията дойде с мъчително кратко спешно съобщение от кораба, уловено от радиостанция в Гьотеборг, Швеция. Според съобщението група въоръжени мъже установили контрол над плавателния съд до брега на Египет. И това бе всичко. Информацията беше много оскъдна, но достатъчна, за да може да се прецени какви сили щяха да бъдат необходими за „превземането“ на кораба — и да се разбере от какво имаха нужда за незабавно отправяне към мястото на инцидента.

Тъй като това бе сложна цел и понеже никой не знаеше дали превземането щеше да се осъществи в пристанище или в открито море, Стайнър инструктира J–3 (оперативния офицер) полковник Франк Ейкърс да уведоми командирите да подготвят следните части за незабавно разгръщане (Ейкърс вече ги бе вдигнал по тревога):

1. „Тюлени“: необходимите атакуващи екипи, екипи снайперисти и специални отряди с лодки. Тъй като това щеше да бъде предимно морска операция, военноморските „тюлени“ щяха да играят водеща роля;

2. Друг подбран персонал и специални единици: водачи, стратези и разузнавачи. Около двайсет и пет души;

3. Специален армейски хеликоптерен отряд: десет хеликоптера „Блекхоук“, шест бойни хеликоптера „Литъл Бърд“ и четири транспортни хеликоптера „Литъл Бърд“ (това беше стандартният хеликоптерен пакет при тревога, разработен през годините; той бе адекватен за мисията и щеше да се побере в наличните реактивни транспортни самолети);

4. Специална тактическа операция на военновъздушните сили: за контрол над летищата и спасителни операции от парашутисти;

5. Командна група на специалните части: необходимите оперативни и разузнавателни офицери, комуникации и медицински персонал.

Въпреки че „тюлените“ бяха експертно обучени за превземане на морски съдове и можеха да свършат работата за минути, пътническият кораб представлява най-трудната възможна мишена. Първо, превземането трябва да се извърши през нощта, докато корабът е в движение, защото никой още не е измислил начин да се спре кораб, без да бъде повреден; после, щом „тюлените“ се озоват на борда, те трябва да неутрализират още в началото всички терористи, които успеят, да установят контрол над пътниците и екипажа и да претърсят поне хиляда каюти, кътчета и ъгли и да ги прочистят от скрити терористи… и евентуално от експлозиви.

Щом групата на участниците беше определена, Стайнър нареди на заместник-командира си бригаден генерал Франк Кели да започне работа с военнотранспортното командване за осигуряване на необходимия транспортен самолет за далечни полети, който имаше нужните качества за целите на специалните операции. Определената военна част бе по-голяма от обикновено, но тази мишена щеше да бъде много трудна и сложна.

Стайнър знаеше, че въздушният транспорт ще бъде уязвимото звено, защото е под контрола на военнотранспортното командване и е извън неговите правомощия. Въпреки че специалните части имаха време за готовност два часа, необходимият въздушен транспорт не поддържаше същия статут при тревога и особено самолетите С–5. В допълнение специално обучените екипажи НЕСО II (нисколетящи екипажи за специални операции, които летяха без светлини, на малка височина и при всякакви атмосферни условия) трябваше да бъдат събрани, за да летят със самолетите. Терористите не бяха глупави. Знаеха след колко време ще реагираме, тъй като можеха да пресметнат разстоянието, което трябваше да бъде изминато, и времето, което вашингтонският цикъл за вземане на решение обикновено отнемаше, затова действаха в този отрязък. Всяка минута бе важна.

ОВССО непрекъснато настояваше за незабавно отлитане след първите съобщения за инцидент. Ако се окажеше, че няма засегнати интереси на Съединените щати, самолетите можеха да обърнат обратно над Атлантическия океан и да се върнат у дома, но ако съществуваше заплаха, специалните части щяха да бъдат много напред в играта.

Стайнър трябваше да провери във Вашингтон за допълнителни разузнавателни сведения и тъй като разрешението за започване и изпълнение на операцията идваше от министъра на отбраната и президента, той трябваше да провери и за това, действайки чрез председателя на Съвета на началник-щабовете или неговия помощник, които поддържаха връзка с министъра на отбраната.

Около 9,00 ч. Стайнър телефонира на J–3 на обединените щабове, който също като Стайнър бе на разположение двайсет и четири часа в денонощието, за да разбере дали има допълнителна разузнавателна информация и да поиска разрешение за изпращане на свързочните екипи. J–3 щеше да предаде искането на председателя адмирал Уилям Кроу, който бе поел поста си само преди три седмици.

Съставените от по трима души свързочни екипи бяха винаги готови. Всеки екип — оперативен офицер (полковник или подполковник), разузнавателен офицер (майор) и оператор на сателитната радиостанция — осигуряваше на Стайнър незабавен достъп до всички ключови личности, които можеха да участват по време на криза. Свързочните екипи винаги знаеха какво мислеше и правеше той и имаха правото да говорят от негово име.

J–3 увери Стайнър, че ще му се обади скоро за изпращането на свързочните екипи.

— Информацията е откъслечна и непълна — продължи той, — но корабът, изглежда, е бил отвлечен близо до Александрия, Египет, след като е свалил повечето си пътници за обиколка на пирамидите. Има признаци, че сред останалите на кораба пътници има американци, но не се знае колко са слезли на брега за обиколката и колко са останали на борда.

— Добри новини — отговори Стайнър. — Това означава много по-малко хора за сортиране и контрол… но и още една причина да тръгнем веднага.

— Тогава ще се зарадваш от новината, че оперативната подгрупа (ОП) ще заседава скоро — отговори той. — ОП ще повлияе на решението за пускане на операцията в ход. Скоро ще получим решението им.

Междуведомственият кризисен екип, известен също като оперативната подгрупа или работна група за терористични инциденти, бе председателстван от националния съветник по сигурността Бъд Макфарлан, но понеже той отсъстваше от града, тъй като придружаваше президента на пътуване до Чикаго, заместникът му вицеадмирал Джон Пойндекстър ръководеше заседанието. Членовете на подгрупата включваха хора от Държавния департамент, специалния пратеник за борба с тероризма Робърт Оукли и заместник-министъра на отбраната Ноел Кук; Чарлс Алън от ЦРУ; Оливър (Бък) Ревел от ФБР; Фред Филдинг от персонала на Белия дом; и Оливър Норт от Съвета за национална сигурност (СНС). Мисията на групата се състоеше в наблюдение на кризисни ситуации и координация на междуведомствената поддръжка, необходима за ситуацията. Въпреки че групата изпълняваше оперативна роля, тя не влизаше в състава на командването, а даваше подходящи препоръки на Съвета за национална сигурност.

Вече бе ранен следобед, когато Стайнър се обади отново на J–3, за да го информира, че с изключение на въздушния транспорт, специалните части са готови за заминаване, и да го помоли да подчертае това пред адмирал Кроу.

— Ще трябва да превземем кораба през нощта, — каза Стайнър на J–3, — което означава, че е крайно наложително да стигнем поне до Сигонела на разсъмване утре — вторник, 8-ми октомври. — Това ще ни даде възможности за избор, с които в противен случай няма да разполагаме.

Въпреки че това беше първата криза на адмирал Кроу, след като пое поста председател, неговият помощник вицеадмирал Артър (Арт) Моро бе вършил тази работа в продължение на две години. Той познаваше необходимите лостове, бе работил при минали кризи, имаше лични връзки с неколцина ключови съюзници и можеше да направи така, че събитията да се развиват бързо.

През 1985 г. частите за специални операции циркулираха толкова пъти до Сигонела и обратно, докато реагираха на терористични инциденти и подготвяха планирането и комуникациите за в бъдеще, че Стайнър бе разположил там постоянен свързочен екип и сателитна радиостанция като разклонение на оперативния център на главнокомандващия на Съединените щати. Този екип бе очите и ушите на Стайнър в Средиземно море и действаше двайсет и четири часа в денонощието, като събираше оперативна и разузнавателна информация и координираше изискванията на ОВССО за преминаване през Сигонела.

Сигонела беше жизненоважна база по отношение операциите на ОВССО и командирът от американска страна военноморски капитан Бил Спиърман знаеше как да придвижва нещата. Спиърман винаги се грижеше за нуждите на ОВССО, независимо от техния характер, но поддържаше и много добри отношения с италианските си партньори. (Въпреки че при един случай за свой късмет Стайнър и Спиърман разработиха планове, съгласно които при възникване на необходимост Спиърман трябваше да поеме контрола над контролната кула на летището от италианците, които обикновено я ръководеха… Планът наистина щеше да бъде пуснат в действие по-късно същата седмица.)

По някое време следобед най-после пристигна съобщение от Вашингтон с разрешение за изпращане на свързочните екипи на Стайнър. Всички те заминаха в цивилно облекло и пътуваха с обикновени полети на гражданската авиация.

Полковник Дейв оглавяваше екипа, който щеше да се настани в посолството в Рим. Друг екип отлетя за Щутгарт, Германия, база на Европейското командване на Съединените щати (ЕКСАЩ). Следващ екип отлетя за Гаета, Италия, в щаба на Шести американски флот, командван от вицеадмирал Франк Келсо. И още един замина за военновъздушното транспортно командване във военновъздушната база „Скот“ в Сейнт Луис, Мисури.

Същия следобед Стайнър проведе конференция с командирите на специалните си части за координиране на действията им. Всички те вече бяха обменили офицери за свръзка, което представляваше нормална оперативна процедура — и всеки път това бяха едни и същи хора.

Всеки час той разговаряше с Вашингтон, настоявайки за въздушен транспорт и решение за започване на операцията… Времето изтичаше!

Започна да пристига допълнителна информация, но действителните координати на „Акиле Лауро“ не бяха известни, въпреки че разузнавателни самолети от самолетоносача „Саратога“ го търсеха.

Най-после около 17,00 ч. информираха Стайнър, че е дадено разрешение да действа със специалните си части. Самолетите щяха да пристигнат скоро. Всички бързо се отправиха към летищата си за заминаване, подготвяйки се за качване на борда. Цялата необходима екипировка (хеликоптери, специални лодки и пр.) вече беше подготвена и сега оставаше само да се натовари, което нямаше да отнеме много време след пристигането на самолетите.

Малко след това един член на Съвета за национална сигурност позвъни на Стайнър с въпроса защо им трябваше толкова дълго време за започване на операцията.

— Бяхме готови почти от началото на деня — отговори Стайнър. — Може би ще успееш да помогнеш, като се обадиш на Пентагона, за да ускорят транспортирането ни.

Самолетите пристигнаха около полунощ — дванайсет до четиринайсет часа след времето, в което Стайнър се надяваше да бъде във въздуха. По време на товаренето на самолетите бяха инсталирани специални антени, както за връзка между самолетите по време на полета, така и за връзка с всяко главно командване, което евентуално щеше да участва в операцията. Освен това самолетите незабавно бяха снабдени вътре с работни маси и свързочни модули за оперативно планиране.

В самолета на Стайнър в допълнение към военния персонал полковници, подполковници и майори, участващи в оперативни, разузнавателни, въздушни операции и т.н., имаше военновъздушни диспечери и свързочници, около двайсет души оперативен персонал/стрелци и медицинско-хирургически салон (операционна маса бе поставена до задната врата на самолета). Майор доктор Даръл Пор, старши медицински офицер на специалните части, беше осигурил най-съвременната медицинска екипировка от цял свят и събрал екип от специалисти хирурзи, които при нужда можеха да извършват спешни операции в хирургическия салон на самолета.

Около 1,00 ч. на 8-ми октомври самолетите започнаха да излитат за Сигонела. Тъй като „Акиле Лауро“ все още не беше открит, Стайнър планираше да се отбие там за малко и да остави малък отряд „тюлени“ и два бойни хеликоптера „Литъл Бърд“. Това бе предпазна мярка в случай, че те потрябват по-късно. Такава нужда наистина възникна.

После той смяташе да продължи бързо до една военна база в Кипър, която бе стратегически разположена в източната част на Средиземно море, откъдето хеликоптерите можеха да достигнат до повечето потенциални цели. Специалният отряд познаваше базата и я бе използвал няколко пъти в миналото. Но за използването й имаше предварителни условия. Поради наблюдението на съветски разузнавателен сателит (САТРАН) самолетите на ОВССО трябваше да пристигнат по тъмно, да разтоварят цялата си екипировка, да я приберат в хангари и да отлетят от базата преди разсъмване. Те щяха да бъдат разпръснати из други бази в региона, но достатъчно близо, за да реагират, ако се наложеше бързо придвижване на частите.

Докато летяха над Атлантическия океан, Стайнър отдели време, за да обмисли най-новата разузнавателна информация. Картината на очакващото ги предизвикателство се очертаваше. На борда на кораба имаше четирима тежко въоръжени терористи, деветдесет и седем пътници от няколко националности (някои от които бяха американски граждани) и екипаж от 344 души. Местоположението на кораба все още бе неизвестно. Той пазеше „радиомълчание“ след похищението, насочваше се на север и се предполагаше, че се намира някъде в източно Средиземно море.

Вече нямаше какво повече да се предприеме. Плановете бяха готови и щяха да бъдат коригирани веднага, щом постъпеше нова информация. Веднага след кацането екипите му щяха да започнат да изпълняват плановете, но засега Стайнър разполагаше с рядък момент на спокойствие.

Докато самолетът вибрираше около него, мислите на Стайнър го отведоха назад към причината за присъствието му на това място и в това време, към цялото обучение и всички предишни мисии, към горещите и често безплодни места, които бе посещавал. Мислеше и за предшествениците си, които бяха създали този вид война, в който сега участваше той.

Нападения на командоси, разузнаване дълбоко в тила на врага, саботаж, партизански отряди — тези неща са съществували винаги, откакто едни мъже са предприемали битка срещу други мъже. Но така наречената сега нетрадиционна война не бе официално призната като дейност, уместна за „истинските“ войници, преди Втората световна война.

По време на Втората световна война те написаха книгата за специалните методи за водене на война…