"Самозваний доктор Искро Кибритов" - читать интересную книгу автора (Попович Васил)

III

Не бяха се изминали два-три часа, откакто Кибритов се бе оттеглил в пълно съзнание на докторското си достойнство и приемущество, ето че изново чувам пъхтене, крякане и трикратно нервозно почуквание у вратата. Не се сумнявах, че е той. Пак ще ми дрънка и ще ми боли главата тоя нахал. Обаче поченъл веднъж, трябваше и да свърша докрай наченатата комедия.

— Влез!

Кибритов влезе.

— Е, приятелю — почена той, — направи ли, което ти наръчах? Тури ли си нозете в гореща вода? Изпи ли горещия чай от лайкучка? Изпоти ли се, премени ли поне две-три ризи? Взема ли от лекарството? Колко пъти взема досега, ако си вземал?

— Не съм още нищо направил.

— Как! Ах какъв човек! А защо, моля ти се, да не направиш, което ти казах? Кое ти възпрепятства? Не за здравието ти ли се тиче?

Той не ме питаше, а простичко речено караше ми се с едно неприятно до отвращение клензуване. Като ми говореше, гледачите му бяха впити в моите очи, като че искаше да прочете в тях разположението ми и тайните на вътрешните ми помисли, халис доландарджия! Аз мълчах и продължавах да го гледам с учудвание.

— Какво мълчиш, като… или не чуваш, отговаряй, защо?

Кипна ми, но сдържах се.

— Не рачих.

— Тъй кажи. А защо не рачи? — продължи той в същия тон. — Какво ти побърка, моля те, да употребиш едно просто, но спасително средство?

— Предписанията на доктора Владка, па и защото не рачих да се излагам на нова простуда.

— Среди едно горещо лято, нели? Казах ти да се оставиш от конските екими.

— Но аз взимам дози хинин и не ща да бъркам лекарствата, за да не ми повредят.

— А кой ти каза, моля те, че моето лекарство ще повреди на твоя хинин?

— Не знаях.

— Това е то, не знаеше. Направи и вземи поне довечера наръченото. Ето аз ще дойда надвечер да те навестя и да ти помогна, па ако видя, че с добром не рачиш, силом ще те накарам да изпълниш заръките ми.

Чекай, мисля си, да видя догде ще го изведе нахалството му.

— Благодаря, приятелю, не се труди за малки работи.

— Обещай, че ще изпълниш заръките ми.

Досмеша ме.

— Може — рекох.

— Не „може“, а речи „ще“: аз неопределености не обичам!

— Не знаях, приятелю, че си бил толкоз настойчив, добре че ми го каза. Ето, отговарям ти — ще.

— Е тъй те обичам. Сега сбогом, до утре.

— Със здраве.