"Самозваний доктор Искро Кибритов" - читать интересную книгу автора (Попович Васил)

IV

Привечер доктор Владко замина да ме види и ми обяви, че треската ми съвсем изчезнала сега засега, че ако не се яви през идущата нощ, на утрото аз ще бъда здрав-здравеничък и няма нужда той да ме посещава повече, разве в случай на някой нов припадък. И наистина треската ми бе изчезнала. През нощта спах спокойно, не усетих никакви симптоми за ново неразположение. На заранта се събудих в пълните си сили, здрав, весел и в добро разположение на духа. При всичко това аз погълнах още една доза хинин, облякох се, поразходих се в двора, върнах се и си полегнах на канапето, за да си отпочина и да си попремисля за длъжностите, когато Кибритов изненадейно дойде. Тоя път той нито изпъхтя, нито изкряка, нито дори похлопа на вратата, а се вмъкна като някой внезапен съгледатай. Догневи ме, та ми заболя главата от яд. Влезе, знаете, и веднага ме попита:

— А що, направи ли?

— Направих — излъгах аз.

— Е, как си сега?

— Отлично.

— Е, видиш ли, маловернико, тартюфе, мизантропе, не вярвай сега в моите медицински познания!

Напуши ме смях. Тоз път не се удържах и се засмях.

— Що се смееш? Смешно ти е сега, а? Сега, като ти мина, като си вече здрав, какво ще речеш, зли ли те посъветвах? Мъчно ли беше да употребиш най-лесното и най-употребителното средство? Ха ставай сега и черпи. Где е стопанката ти да я поздравя с оздравяванието ти?

— Чекай де — отговорих, — още съм слаб, а стопанката ми отиде в църква, да имаш да взимаш…

— То се разбира, че ще имам да взимам: кой те излекува, я помисли си?

Аз се поизкикотих, засмя се и той.

— Хили се — казва, — хили се, ала слава богу, че успях да предваря да те придумам, а то ако беше закъснял снощи още два часа, не отговарях за следствията.

— И слава богу.

— Тото, гм — и пак се взря в лицето ми. — Само — казва — още си бледен, ба какво казвам, още си жълт. Я стой, я ме погледни добре, право в очите ме погледни.

Аз го изгледах продължително.

— Имаш начало на жълтеница — следствие на треската ти, ала и това е нищо: аз и жълтеница зная да церя. Аз за нея имам такова лекарство, което може да направи человека румен като чървена ябълка.

Той път аз се изкикотих от пълно гърло.

— Що се току смееш — казва, — пак ли ще ме мъчиш да те убеждавам и да ти доказвам на дело, че мога да те изцеря и от една жълтеница?

— Та аз никога не съм се виждал румен: жълтината е станала природна краска на лицето ми.

— Нищо не значи, аз мога да я прекрася със силата на лековете си и да те избавя от нея на всегда.

Това не се търпеше вече.

— Като от треската, нали?

— О, разбира се!

Тук аз кипнах от смях, яд и презрение и му отговорих насмешливо:

— Не те знаях толкова вещ, ти си бил цял ескулап, бе приятелю!

— Сега ли узна това? Аз, господине, отдавна церя. Ето и изонекен ми се представи случай да изцеря една ужасна болест.

— Изцери ужасна болест, каква?

— Не можеш си представи?

— Като каква?

— Да ти я кажа… — и той се наклони и ми я каза, ала тъй полека, като че бог знае каква тайна ми съобщаваше.

— И ти се нае да цериш фтизис.

— Не ще нито дума, още от първий момент. Ето днес стана неделя… И знаеш, вени, види, вици (дойдох, видях, победих), скоро-скоро, у мене бавене няма, сполуча в диагностиката, припиша лекарството и човекът… Тъй и в тоз случай, за няколко недели пациентът ми ще бъде отърван.

— Отърван?

— Да, отърван.

— Кой от кого? Човекът ли от болестта или болестта от човека?

— Не се шегувай толкова ехидно. Ти баре сега нямаш право да ми не вярваш!

Аз се изсмях от всичко сърце.

— Смей се ти.

— Да те знае господ, Кибритов — рекох. — От много работи си проумявал, много знаеш, за всичко се сещаш, само за едно нещо не можеш да се сетиш.

Кибритов като че ли се досети за нещо, наведе очите и се позамисли.

— Може — казва, — може и да не се сещам. Кажи ми го, моля, това нещо, за да се сетя по-скоро.

— Ето що: ти другите цериш успешно, а себе си не можеш да излекуваш.

— Защо ще се церя, като съм здрав, дори да ми позавиждаш на здравието!

— Не такваз е болестта ти.

— А каква е, господине докторе?

Аз се повалиш от смях. Заразен ли от моя смях или подбуден от собствената си острота, и той почена да се смее, дори просълзи се от смях.

— Я слушай — рекох, — Кибритов, остави се от тая мания да експлоатираш хората и добросърдечието им, та да не ставаш смешен.

— Защо, господине? Вашите екими по-добри ли са от мене? След това зле ли е да се дели човек с ближните си с което има, знае или проумява?

— Всичко е добро, но пази се поне от подигравките на хората. Днес ти давам един урок.

— Какъв урок, господине учителю?

Тоя път той се повали от смях, но гласът му не ечеше на смях, а някак стържеше.

— Е, какъв — рекох, като се поуталожи, — не се ли сети още?

— С това ще речеш, че си ме лъгал и си се подигравал с мене, това не ти прави чест.

— Може и да е тъй, ала зло не видя в това.

— Благодаря, приятелю, едва сега усетих, че си ми бил искрен приятел.

След тия думи той си сне очилата, отри ги о кърпата си и рече по френски: Donc vous m’avez joue un bon tour! Не те мислех такъв хуморист, лукав присмехулник. Ако е тъй, нека оставим настрана тия дребни-едри и нека поговорим за друго, като стари познайници.

— За какво друго? — попитах.

— Макар и за себе си. Ето що: намирам се на тясно, мога да кажа, въжето е почти на шията ми. Приятелите и познайниците ме оставиха да пропадам от нужда, сиреч не че ще пропадна, като имам с какво да отговарям за дълговете си, но тъй, да търпя неприятности, поради тяхното безсърдечие. Не можеш ли ме заемна? Вярно слово ти давам, че ща ти върна заемнатото, ако щеш и с добра лихва отгоре.

Туй ти е било зорът, помислих.

— Сиреч искаш да ме излекуваш и от тежестта на кесията ми?

— Остави глумите, казвам ти сериозно, нуждая се.

— Аз пък мислех бог знае за какво друго ще ми говориш.

— Засега този въпрос е жизнен за мене, въпрос на деня, помогни ми.

— Да си помисля.

— Помисли си набързо, не ми отказвай, че ти ми си последнята надежда.

— Много ли ти трябват.

— Сто наполеона. И двесте, и четиристотин ми са потребни, ала задоволил бих се и със стотях.

— А по-малко от стоте?

— По-малко, нито деветдесет и девет ми трябват.

— Тогава да ти заемна разликата между стотях и деветдесет и девет.

— Какво ще каже това, аз ти искам назаем, а ти си биеш шега!

— Не се шегувам, нямам време за шеги, говоря ти сериозно: да не искаш да ми изцериш и болката на кесията, както на мене или болестта от ужасния човек?

— Та за какъв ме вземаш, нима за доланджия?

— Никак. Почтен си човек, честен си доктор, познавам те отколе, но все ми се чини, че със заема искаш да ти платя твърде скъпо за мнимо докторските ти визити и за извиканата от тебе же невинна моя подигравка.

— Да ме опази бог — казва, — да съм помислил някога за такъво нещо и да пожелая да правя добро от приятелство и в същото време за корист.

— Разумява се, това би било срамно и грешно да се напъваш против силите си и да се товариш на хората силом да им правиш добрини, особито когато и сам видиш, че не я искат от тебе, на връх всичко и безкористно.

— Но ти няма да ми откажеш, я?

— Как да ти откажа, спасителя мой? Моите сандъци са отворени за тебе, нали ще ми повърнеш заемнатото с лихва? Позволявам ти да бръкнеш и бъркаш колкото щеш в тях, да тършуваш и да си вземеш назаем, колкото добрини ми си заемнал в продължение на нашето взаимно приятелство, сиреч колкото пустота си турил и намериш в тях.

— Какви са тия празни, които ми говориш? Ако имаш намерение да ми заемнеш, добре; ало ли не, кажи ми просто, нямаш или имаш, а не даваш, и аз ще си ида без нищо. Аз ще си ида, но за сетнините ми ти мисли: ти ще отговаряш през Вечния съдия, който вижда и чете тайните замисли в сърцата на хората!

— Бошлаф са тия. Ако беше това истина, Бог щеше да ти извика пръв: „Спри, негоднико, не омайвай очите на света с твоите преструвки, не затуляй ушите на хората с твоите басни.“

Както следваше, най-сетне Кибритов пламна, очите му светнаха тъй, щото и шарените стъкла от очилата му не можаха да скрият яростта му. Той скочи на нозе, стисна си дясната пестница и рече:

— Помни си това, ще дойде голям ден — малка пита, като утре ще си видим сметките, не се надявах на твоето безчестие!

— Както не се надявах, че ще те видя такъв безочлив — отговорих.

— Ти скъпо ще ми платиш за нанесеното оскърбление!

— А ти за нарушеното и силом отнето ми спокойствие, тъкмо когато от два-три дни насам най-много се нуждаех от него.

Кибритов си излезе сърдит, фуриозен. Но скоро след неговото премахване втресе ме тъй силно, щото на часа трябваше да викам доктора Владка.

— Та ти снощи беше добре, тъй добре!… Как тъй, какво ти стана пак и в един такъв неуречен час?

Аз му разказах всичката си комедия с Кибритова. Той се смя и негодува.

Дозите хинин изново ми бяха приписани. Не обичах хинина и се нажалих, че ще бъда принуден пак да гълтам това прегорчиво лекарство, и рекох на доктора:

— Господине докторе, тая заран се нагълтах с доста горчивини, пак ли ми приписваш хинин?

— Това е то, приятелю — отговори докторът смеейки се, — шарлатанинът доктор Кибритов ти е дал наместо хинин жлъчка, и в твърде неуместна доза; ала и това нищо: след малко и тоя припадък ще ти мине за всегда. Тъй ще бъдеш отърван заведнъж от две трески, едната от простуда, сиреч febrix simlex petrohanensis, другата Кибритовска или febrex Kybritosa. Само за напред гледай да се не срещаш с тоя фанфарон, за да не ти дразни жлъчката.

Аз оздравях наскоро и поченах навреме прекъснатите си занятия; но всякога, когато срещах Кибритова отблизо или от далече, сякаш ме обливаше студен пот и като че му се искаше да ме втресе от гняв.