"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава четиринадесета

Мариса яздеше Рем през зелените дорсетски хълмове. Денят бе прекрасен, топъл и слънчев, по небето плуваха пухкави бели облачета. Това щеше да бъде една от последните й възможности да поязди, както й се харесва. Довечера беше балът по случай венчавката й, на който бяха поканени местните благородници. Броят на поканите, изпратени от баба й, бе невероятно голям.

Съпругът й бе приел съобщението за това благосклонно. Мариса се бе изненадала. Тя си мислеше, че няма да му се хареса да бъде в центъра на вниманието.

Съпругът й, изглежда, бе човек на изненадите — от чудесната идея да й подари котето до съчетаването на нейния лебед с неговия елен върху новия печат, който бе поръчал да направят за графството. Жестът му бе докоснал чувствителна струна в сърцето й. Като израз на благодарността си тя специално избродира две кърпички за него. Тази сутрин ги даде на новия му прислужник, Кендъл, със заповедта да ги подари на графа, когато се облича за бала. Бе й приятно да види отново Кендъл, защото той бе още една част от нейното щастливо минало, още една връзка с баща й.

Бе прекарала почти цялото си време в планове за възстановяването на Фиц Хол и в разговори с баба си, тъй че все още не бе имала възможност да разпита съпруга си за разбойниците. Докато бяха тук, в Дорсет, нямаше повече инциденти, нито пък някакви неприятности.

Пред нея, отдясно на пътеката, се появи каменна къща. Мариса спря жребеца, чудейки се дали да продължи. Това бе домът на госпожа Бък. Заинтересува се, когато чу за пръв път за тази жена, и сутринта реши да дойде дотук и да я види.

Вратата на къщата се отвори и на прага застана жена, която можеше да е на всяка възраст между двайсет и четиридесет години. Мариса бе очаквала да види старица, прегърбена и изпосталяла. Жената обаче изглеждаше жизнена и силна.

— Очаквах ви — разнесе се ясният глас на жената.

Мариса замръзна. Госпожа Бък очевидно се обръщаше към нея. Графинята се поколеба за миг, като преценяваше възможностите си за избор. Можеше да обърне коня назад и да се престори, че изобщо не е чула думите й, или да продължи напред и да приеме поканата.

С усмивка на лице Мариса пришпори Рем. Около къща имаше ограда, също от камък. Зад нея пасяха спокойно млечна крава, три големи овце и овен.

— Добър ден, графиньо — каза госпожа Бък, докато отваряше дървената порта. — Влезте, моля. Домът ми не е такъв, с каквито сте свикнала, но мисля, че ще ви хареса.

Мариса скочи от седлото на едрия кон и завърза юздите на един железен стълб.

— Казахте, че ме очаквате?

— Наистина — отвърна госпожа Бък, погледна с възхита жребеца и извади от джоба на обикновената си бяла престилка морков. — С ваше позволение, графиньо?

Мариса кимна.

Госпожа Бък потупа жребеца по шията и му зашепна успокоително, докато му даваше лакомството. Рем бързо излапа моркова.

— Има сърце на победител, миледи.

— Да — съгласи се с гордост Мариса, — така е.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — попита госпожа Бък, насочвайки се към отворената врата.

— Да, благодаря — отвърна Мариса и я последва в къщата.

Не знаеше какво да очаква нито от къщата, нито от жената. И двете изглеждаха спретнати. Във въздуха се носеше аромат на подправки. Малкото дървени мебели бяха съвсем прости. В огнището бе окачено котле. Госпожа Бък отиде до него, взе един дървен черпак и разбърка съдържанието му.

— Това е само обядът ми, уверявам ви — съобщи тя. — Знам какво мислят мнозина тук: че съм вещица, поклонница на дявола. — Тя се изправи и погледна Мариса. — Това не е вярно, миледи.

— Ако смятах, че сте такава, нямаше да съм тук — каза Мариса и прибави с усмивка: — Нито пък вие.

— Занимавам се с лечителско изкуство — призна госпожа Бък. — За някои, които не разбират, това ме прави различна, подозрителна. Други, като старата графиня, ме приемат заради онова, което мога да правя, заради услугите, които мога да им окажа. Баба ви е мъдра жена, миледи. Животът й е погаждал много жестоки номера и все пак е оцеляла. — Госпожа Бък погледна прямо Мариса, очите й бяха бледосини, почти безцветни — графинята никога не бе виждала такива очи. — В това отношение вие много приличате на нея, повярвайте ми.

— Приемам това като комплимент — рече Мариса.

— Така и трябва, миледи. — Госпожа Бък отиде в ъгъла, вдигна капака на един глинен съд, взе две дървени чаши, напълни ги и ги сложи на изтритата букова маса. — Не е от фините вина, с които сте свикнали, но е добро.

Мариса издърпа един тежък стол и седна, вдигна чашата и отпи. Беше свежо, студено мляко с дебел каймак.

— Ще обядвате ли с мен?

По леко колебливия глас, с който бе зададен въпросът, Мариса предположи, че госпожа Бък не е свикнала да кани гости на масата си. Репутацията й несъмнено я държеше в изолация. Прекарала години в Ирландия, Мариса познаваше жени, които се занимаваха с лечителско изкуство. Те бяха уважавани, заемаха важно положение в селото или домакинството, особено в замъка на братовчед й Килрун. И ако тази жена притежаваше дарба да предсказва, би била много почитана.

Преди години Мариса се бе запознала с една стара жена, надарена със способността да предсказва. Току-що бе пристигнала в Ирландия, преведена тайно от Англия през Уелс от друг техен роднина, граф Рейвънсмур. Беше още дете и се боеше от непознати. Старата жена бе пралеля на съпругата на Килрун, член на тяхното семейство. Един ден, може би месец след пристигането й в Ирландия, докато Мариса играеше с една от братовчедките си на стрелба с лък, старата жена я повика. Бе наблюдавала децата в продължение на няколко минути. Мариса се подчини; жената взе ръката й в своята, затвори очи за няколко мига, после ги отвори и каза:

— Ще бъдеш любима дъщеря, обожавана съпруга и любяща майка едновременно; любов от любов ще се роди. Много ще теглиш, но наградата си струва да се бориш за нея.

Мариса потръпна. Бе изминало много време, откакто не си бе спомняла за този случай. Обожавана съпруга, Любяща майка. Щяха ли и двете неща да се случат?

— Безпокои ли ви нещо? — попита госпожа Бък, докато поставяше пред Мариса купа със задушен заек.

Мариса поклати глава и свали ръкавиците си за езда.

— Не. Само спомен от детството ми. Това, че съм тук, ме върна в миналото.

— По изражението ви бих казала, че споменът не е бил много приятен.

Мариса стисна ръце и опря брадичката си на тях.

— Не толкова неприятен, колкото объркващ.

Госпожа Бък не попита за повече подробности, а наведе глава и каза молитвата преди хранене.

Задушеният заек бе пълнен с ароматни подправки. Мариса се изненада от спокойствието, което изпитваше в къщата на тази странна жена. Не знаеше как да си обясни усещането, че може да й се довери.

Госпожа Бък разчисти съдовете.

— Бяхте любопитна да ме видите, нали?

Мариса остана доволна от прямотата на въпроса й.

— Да, така е — отвърна тя също толкова откровено. — Тъй като съм последната от рода Фицджералд и самият крал възстанови правото ми да нося титлата графиня Деран, трябва да държа под око всички, които живеят в земите ми, особено онези, които живеят в границите на имението.

— И най-вече онези, за които се говори много — заяви госпожа Бък.

Мариса се усмихна.

— Точно така.

— Нямам какво да крия, миледи. Мога да ви уверя, че не причинявам вреда никому. Единственото ми желание е да помагам, на когото мога. — Госпожа Бък се изправи, прекрасните й гъсти къдрици се разсипаха но раменете й. — Умението ми е Божия дарба, миледи.

— А дарбата ви да предсказвате бъдещето? — попита Мариса. — И тя ли е от Бога?

Госпожа Бък й отправи тъжна усмивка.

— Ще ви кажа истината, миледи. Тя е често и благодат, и проклятие.

— Как така?

— Благодат е, когато мога да помогна някому, да му доставя радост, а проклятие — когато виждам, че нищо не мога да сторя. По същия начин, по който, макар и да притежавате богатство и власт, миледи — подчерта тя, — и можете да осигурите спокойствие и сигурност, вие не можете да запазите членовете на семейството си от злини, ако съдбата им е такава.

— Можете ли да правите това винаги, или е просто шанс?

Госпожа Бък сви рамене.

— Не мога да призовавам провидението. Или го има, или не. — Тя се доближи до Мариса и взе нежната й ръка. — Вие търсите отговорите на много въпроси.

Мариса усети нежната топлина на ръката, която стискаше нейната, и се вгледа в изключително бледосините очи на госпожа Бък. Там откри почтеност, на която можеше да се разчита.

— Да, така е — отвърна тя.

— В такъв случай ще трябва да намеря вашите отговори.

— Сега?

— Не — отвърна госпожа Бък. — Ще дойда при вас по-късно днес — с ваше позволение.

— Разбира се — рече Мариса.

— Тъмната дама също трябва да бъде там.

— Тъмната дама?

— Имате една роднина, която се движи винаги с вас, нали?

— Да — отвърна Мариса, — братовчедка ми, лейди Браяна.

— Ще бъде добре и тя да е там. Не мога да обещая, че ще предскажа нещо, но ще опитам. — Госпожа Бък пусна ръката на Мариса. — Ще си тръгна преди да пристигнат гостите ви.

— Тогава ще ви очаквам, госпожо Бък. — Мариса се изправи и тръгна към вратата, като слагаше кожените ръкавици на силните си, фини ръце. — Благодаря за гостоприемството ви.

— И аз за ясната ви мисъл, миледи.

При този искрен комплимент Мариса се усмихна меко.

— Желая ви приятен ден.

Щом излезе, Мариса развърза Рем, стъпи на един голям камък, качи се на седлото и оправи дългата си пола. Вместо да тръгне по същия път, по който беше пристигнала, насочи коня си напред и го пришпори да прескочи оградата.

Той прелетя над нея, сякаш бе син на легендарния Пегас, с ликуващата Мариса на гърба си.

Камерън яздеше Ромул по павираните улици на малкото селце Фицпъмбъртън, търсейки хана «Короната и звездата». Само преди два часа бе получил съобщение от Джейми Ковингтън, който го молеше да се срещнат там.

Докато яздеше по тясната улица, на която се намираше ханът, забелязваше реакцията на селяните. Очевидно бе в центъра на вниманието на всички им, а някои направо го бяха зяпнали. Той знаеше, че може да очаква същото и на проклетия бал, който щеше да се състои тази вечер. Защо ли се бе съгласил да присъства? За да задоволи новата си баба? Може би. Или да си възвърне донякъде самоуважението? Бракът му го бе въвел в света, в който бе смятал, че няма да се завърне никога. А сега, по неволя, не можеше повече да остане скрит от хорските погледи. Мантията на граф Деран изискваше да го виждат, макар и само от време на време.

Изминалите няколко дни бяха наложили неговата намеса, тъй като новото му графство изискваше личното му участие. А допълнително възнаграждение бе това, че често беше в компанията на жена си и нейния — техния, поправи се той — управител, Робин де Уорт. Това бе своего рода обучение за него, тъй като научи колко много работа е необходима за управлението на огромните имения. Поради факта, че бе трети син в семейство, което притежаваше само един имот, никога не му се бе налагало да се занимава с делата на Тейрн, а като представител на краля се занимаваше с дворцовите дела в много малка степен. Но от опита си там и с други лордове в кралството Кам бе разбрал, че жена му е уникална дори сред мъжете. Бе лоялна към родовото си име и към отговорностите, които то носеше. Доколкото именията им осигуряваха постоянен доход, повечето благородници, той бе забелязал това, не се грижеха много за всекидневните нужди по поддържането им.

В края на улицата се виждаше «Короната и звездата».

Кам бе дълбоко озадачен от внезапното появяване на Джейми. Той бе изпратил вестител при Джейми след нападението над жена му и чакаше с нетърпение отговора му. Изглежда, че каквато и информация да бе открил приятелят му, не бе се осмелил да я довери на куриер.

От една хлебопродавница излезе момче с два самуна под мишница. Щом забеляза мъжа, облечен целия в черно и яхнал едър бял жребец, момчето премига няколко пъти и чак после поздрави:

— Добър ден, ваше благородие.

Кам наведе глава наляво и видя приветливата му усмивка.

— На теб също, момко — отвърна той, преди да продължи пътя си. Този единствен приятелски жест повиши настроението му и докато влизаше в двора на хана, Кам се усмихваше. Скочи от коня, подаде юздите на някакъв коняр на средна възраст и влезе в сградата.

Към него се приближи висок и як оплешивяващ мъж.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам среща тук — каза Камерън. — С Джейми Ковингтън.

— Значи вие сте граф Деран? — попита любезно мъжът.

— Аз съм — кимна Кам.

— Прощавайте, че не ви познах, милорд — извини се ханджията.

— Не се безпокойте — отвърна Кам. — А сега, къде е приятелят ми?

— Той нае самостоятелна стая, милорд. Последвайте ме, моля. — Ханджията тръгна по извитата стълба.

Кам го последва бавно. Знаеше, че трябва да пази силата на здравия си крак за танците тази вечер. Ако изобщо можеше да се открие нещо добро в окуцяването му, това бе, че вече не му се налагаше да партнира на всякакви дами. Можеше да стои настрани и само да наблюдава. Никога не бе обичал официалните танци в двора в изгнание. А когато се върна, бе имал твърде много други приятни начини да прекарва времето си.

Ханджията почука на вратата.

Тя се отвори и отвътре се показа Джейми Ковингтън. Изглеждаше уморен.

— Джейми! — каза радостно Камерън.

— Ще желаете ли нещо, милорд? — попита ханджията.

— Позволих си волността да поръчам малко бира, Кам — каза Джейми.

— В такъв случай нямам нужда от друго, Джейми — отвърна Кам и пристъпи през вратата, като свали украсената с перо шапка и плаща си.

— Тогава ви оставям с уважаемия господин, милорд Деран — каза почтително ханджията.

Щом вратата се затвори, двамата мъже се прегърнаха.

— Какво те води в Дорсет, Джейми? — попита Кам.

— Мислех си, че ще получа само писмен отговор от теб.

— Бях силно обезпокоен, когато получих писмото ти — отвърна Джейми и подаде халбата студена бира на Кам. — Голямо щастие е, че графинята и лейди Браяна не са пострадали.

— Да, така е. — Кам седна на тапицирания с конска кожа стол. — Съжалявам, че трябваше да убия онзи кучи син веднага, защото бих се радвал да получа от него информацията, която ми трябваше. — Той отпи от бирата си. — Като говорим за информация, ти откри ли нещо?

Джейми също надигна халбата си.

— Боя се, че нищо.

— Проклятие! — избухна Кам и блъсна калаената халба на малката масичка. Пяната се разплиска по дървото и облечената му в ръкавица лява ръка. — Съвсем нищо ли?

— Опитах с всички сили, Кам.

— Не се съмнявам в това, Джейми.

— Поверих задачата на най-верните си хора — поясни Джейми, — защото знаех, че не е благоразумно дворът да научи за покушението срещу новия граф Деран. Нито пък информирах Негово величество, нали така пожела ти? А сигурен ли си, че мъжете, които са се опитали да извършат това престъпление, са търсели теб?

Кам се замисли за миг и отвърна:

— Да. Чух един от тях да разпитва жена ми за мен. Това не бяха просто разбойници, които използват случая да заграбят богата плячка. Дойдоха отзад, а не отпред. Бяхме преследвани като елени в кралската гора. — Той почисти пяната от ръкавицата си с кърпичка, която извади от вътрешния джоб на жакета си.

— Кам, трябва да се примириш с факта, че може никога да не узнаем кой е наел непознатите убийци — съчувствено каза Джейми. — Докато беше на служба при краля, си създаде много врагове. Може би някой от тях търси реванш. Мога да си представя колко дълъг би бил списъкът им, ако някога решиш да ги изброиш.

Кам сви широките си рамене.

— Да, дълъг и пълен с опасни хора. — Не искам да прекарам остатъка от живота си, като се озъртам постоянно през рамо, Джейми, нито пък искам — прибави натъртено той — жена ми да живее така. — Кам се изправи и се приближи до малкия прозорец, който гледаше към задната улица. — Мислех си, че миналото отдавна е погребано. Изглежда, внезапното ми появяване в Лондон доста е притеснило някого.

— В такъв случай предлагам да наемеш хора, които да пазят теб и семейството ти — каза Джейми.

— Вече се погрижих за сигурността на жена ми и семейството й. Родът Фицджералд е тачен в Дорсет, тъй че не бе трудно да убедя Де Уорт — управителя на жена ми, да ми помогне да намеря мъже, които биха се грижили за нея и семейството й. Преди сто или повече години графството би разполагало със своя собствена войска. Тя й хората й са в безопасност, докато сме тук.

— Но аз си мислех, че се готвите да заминавате за друго имение на графинята…

— Ще тръгнем в края на седмицата.

— Не можеш ли да разубедиш съпругата си?

Кам се усмихна сардонично.

— Съпругата ми е жена със силна воля, Джейми. Щом реши да направи нещо, трудно можеш да я накараш да се откаже. Това имение, Фиц Хол, е много важно за нея.

— Ами ти, Кам? Важен ли си ти за нея?

— Не знам, Джейми — отвърна честно Кам.

Джейми го погледна. Знаеше, че сега не е време да го притиска повече. Може би по-късно. И вместо да го разпитва, каза:

— Преди малко ме попита защо съм дошъл. Всъщност причините са няколко. Първата е, че в деня, когато замина за Дорсет, при мен пристигна пратеник.

— Пратеник? — попита Кам. — Откъде?

— От Шотландия.

— Дъщеря ми? — Гласът му премина в шепот. — Да не се е случило нещо с нея?

— Не, няма нищо общо с Елзбет.

— Тогава кой е изпратил куриера?

— Майка ти.

Тези две думи смразиха атмосферата. Ноздрите на Кам се раздуха от гняв.

— За какво има да ти пише графиня Тейрн?

— Иска информация за теб и жена ти.

— Как смее? — попита Кам.

— Тя ти е майка, Кам.

— Тя е жената, която ме е родила, Джейми. — В думите му се криеше горчивина.

Кам никога не бе говорил за връщането си в Шотландия, освен за раждането на дъщеря си. Джейми знаеше, че трябва да се е случило нещо лошо, защото колчем споменаваше за Шотландия, Кам ставаше мълчалив.

Сега Джейми реши да докосне незарасналата рана.

— На какво се дължи това скъсване помежду ви?

Кам се бореше със силната болка, която не го напускаше дори и сега. Щом затвореше очи, сцената се явяваше съвсем ярко. Той — любимото дете, както често го бе наричала тя — бе изправен там като затворник, очакващ произнасянето на присъдата си. Тя никога не би го отблъснала, или поне така наивно си бе мислил. Тя го обичаше. Обичта й можеше да облекчи безкрайната мъка.

А сетне се бе случило немислимото. Неговата красива майка бе избягала с писък при вида на обезобразения си син.

Можеше ли да довери това на Джейми? Да види жалостта, която със сигурност щеше да пламне в очите на приятеля му? Не! Не можеше. Не се нуждаеше от утеха или милосърдие.

— Не мога да говоря за това.

Джейми разбра, че няма смисъл да пита повече.

— Както желаеш.

Кам се опита да промени темата на разговора.

— Каза, че има няколко причини за пристигането ти?

— Да. Изглежда, пратениците сега превръщат спокойния ми някога дом в своя постоянна спирка. Понякога се чувствам така, сякаш съм обект на поклонение и мнозина искат благословията ми — каза шеговито Джейми. — Само три дни, след като получих твоето писмо, пристигна и едно от съпругата ти, която ме кани да присъствам на бала в чест на венчаването ти.

— Мариса ти е пратила покана?

— Собственоръчно.

— Нищо не ми е казала.

— Моли ме идването ми да остане изненада, макар и да не знае, че ти вече ми беше писал след инцидента с разбойниците. Затова наех стая в този хан, вместо да дойда веднага при теб.

— Тогава не трябва да разочароваш съпругата ми, Джейми. — Кам взе шапката и плаща си. — Трябва да се връщам, преди някой да заподозре нещо. До скоро виждане. — Кам замълча за миг и прибави: — Обещавам да се престоря на изненадан от внезапното ти появяване на бала. — Той намести украсената с черно перо шапка върху тъмнорусите си коси. — Много любезно от страна на съпругата ми да те покани.

«Твърде любезно наистина» — повтори той на себе си, щом излезе от стаята.