"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава петнадесета

Мариса отново прерови ковчежето си с бижута — още не можеше да реши какво да си сложи за бала тази вечер. Чарити вече бе свършила да подрежда дългата й кестенява коса в изящна фризура и тя искаше да намери обеци, които да заслепят всички. Бе твърдо решена тази вечер да се наслаждава, колкото може.

Най-сетне откри онова, което търсеше. Перли и диаманти. Отличен избор за роклята, която щеше да носи.

Бръкна в малката порцеланова кутийка, в която имаше черни изкуствени бенки, често носени от жените, за да подчертаят красотата си. Лепна една малка кръгла бенка до извивката на долната си устна, погледа я няколко мига — после бързо я махна. Бе сигурна, че всички жени на бала тази вечер ще следват обичайния стил. Но не и тя.

Хвърли поглед на шишенцата си с парфюм и се замисли какъв ли аромат да използва. Искаше нещо, което да въздейства, нещо, което да предизвика желаното от нея впечатление. Помириса всички шишенца подред и накрая се спря на благоуханието в малко, рисувано на ръка китайско съдче. Това не бе парфюм, а по-скоро крем, грижливо приготвен във Франция специално за нея. Как я бе нарекъл кралят? «Английска роза». Мариса бръкна със средния си пръст в съдчето, размаза малко от сладостно ухаещия мехлем по лявата си китка и по шията си. Затвори очи за миг и във въображението й се появи една друга, по-голяма от нейната, мъжка ръка с дълъг, гъвкав показалец, хлъзгаво гладък от ароматния крем, спускащ се между едрите й гърди и оставящ зад себе си гореща следа. Зърната на гърдите й набъбнаха под коприната на ризата.

Продължително чукане на вратата рязко прекъсна полета на фантазията й.

Стресната, Мариса отвори очи и се погледна в широкото огледало със златна рамка, което висеше на ламперията на стената. Зърната й наистина се виждаха през копринената тъкан. Тя повдигна ръка и залюля гърдите си, усещайки напрегнатото доказателство за възбудата си. Както и по-рано, когато бе с Кам в неговата стая в хана, почувства дълбоко пулсиращо изтръпване между краката си, което не разбираше.

Чукането упорито продължаваше.

Само по риза и копринена фуста, Мариса открехна вратата. Видя, че отвън бе братовчедка й Браяна и я покани.

— Защо го направи? — попита Браяна, щом влезе.

Мариса се обърна към братовчедка си с дяволита усмивка и призна:

— Това бе вдъхновение. Щом видях този плат, разбрах, че никой освен теб не би могъл да го носи.

— Ласкаеш ме, братовчедке — каза Браяна, — а в същото време отлично знаеш, че би подхождал и на теб… Забрави ли, че все още съм в траур?

— Не съм забравила, мила братовчедке — каза Мариса. — Просто исках да ти дам кратък отдих от постоянната чернота на облеклото ти. Само за тази вечер е и бих искала да ти осигуря вниманието, което толкова заслужаваш.

— Не мога — възпротиви се Браяна.

Мариса реши да опита с друга тактика.

— Направи го само, за да ми доставиш удоволствие.

— Защо това е толкова важно за теб?

— Защото ти си сестрата, която никога не съм имала — обясни Мариса и притегли братовчедка си в стола при прозореца. Късното следобедно слънце проблясваше през стъклото.

— Колкото повече се опитваш да я скриеш, Браяна, толкова по-ясно виждам тъгата в очите ти. Помислих си, че роклята ще ти достави радост, макар и само за една вечер. Не съм ли права?

Браяна не би могла да изрече още една лъжа — толкова много други лъжи тежаха в душата й. Роклята наистина бе изключително красива, подходяща за кралица. Браяна не бе в състояние да устои на изкушението да прокара ръка по тъканта, докосвайки украсата по корсажа и ръкавите.

— Да — призна неохотно тя, — права си, братовчедке. Тази рокля ми доставя неописуемо удоволствие.

— В такъв случай трябва да я облечеш. Тази вечер е особен случай. Направи го заради мен. И най-вече заради самата теб — добави нежно Мариса.

Браяна се предаде пред убедителността на братовчедка си. Изглежда, това имаше огромно значение за Мариса, макар Браяна да възнамеряваше да остане незабелязана и да не се натрапва в очите на присъстващите. Като вдовица, от нея не се очакваше да вземе участие в танците довечера. Тази нощ бе за Мариса и за странния й съпруг.

— Печелиш, братовчедке — отстъпи Браяна.

Мариса се засмя.

— Не смятам това за победа, Браяна, а за много добра преценка на положението ти.

Сега бе времето да й каже за посещението си при госпожа Бък.

— Трябваше да дойдеш на езда с мен днес. Запознах се с госпожа Бък.

— И какво мислиш?

— Че не е вещица.

— Ако беше — отбеляза умно Браяна, — старата графиня нямаше да я приюти. Баба ти не би направила нищо, което да изложи на опасност положението й като наследница на рода Фицджералд.

— Нито пък аз — призна Мариса, подви крака и опря брадичка на коленете си. — Госпожа Бък е изключително интересна жена. Никога не съм срещала друга като нея.

— Тогава какво?

Мариса забави отговора си за миг, за да намери думите, с които най-точно да изрази впечатлението си.

— Тя беше много приятелски разположена, без никакъв фалш. Почувствах се спокойно с нея, сякаш се познавахме от дълги години, а не само от няколко минути. — Тя погледна Браяна въпросително. — Не мислиш ли, че е странно?

Браяна поклати глава.

— Изобщо не е така, Мариса. Точно това почувствах и аз, когато се срещнахме за пръв път.

— Тя ми призна, че е ясновидка.

Браяна пое дълбоко дъх.

— Каза ли ти нещо?

— Не. Каза, че способността й да предсказва бъдещето не може да се контролира по желание и че се появява неочаквано. — Мариса отново погледна Браяна. — Госпожа Бък би трябвало вече да е на път за насам.

— Идва тук?

— Да. И ми каза, че е важно и ти да си тук по време на посещението й.

Лицето на Браяна побледня.

— Защо аз?

— Не зная. — Мариса реши да не споменава, че госпожа Бък бе нарекла Браяна «Тъжната дама».

Страхът се стовари върху раменете на Браяна като огромна тежест и почти я смаза. Какво искаше от нея тази жена? Способна ли бе госпожа Бък да прозре тайните, които тя криеше в сърцето си? Би ли я издала? Би ли разкрила пред всички вината й? Щяха ли раните, които Браяна бе погребала грижливо, да излязат наяве?

Мариса видя внезапната паника в златистокафявите очи на Браяна и загрижено попита:

— Какво има, Браяна?

— Нищо — излъга Браяна. За пореден път бе принудена да скрие истината от братовчедка си.

Мариса посегна и хвана ръката на Браяна. Забеляза, че ноктите й са къси, изгризани. За първи път откриваше, че ръцете на братовчедка й не са съвършени.

— Можеш да споделиш с мен всичко, братовчедке.

— Нямам какво да споделям — прошепна Браяна и извърна глава. — Уморена съм. Ако ме извиниш, ще те оставя, за да си почина. — Стана от стола и си тръгна. Черната й пола се влачеше по пода. Напоследък бе отслабнала и дрехите бяха широки за и без това слабото й тяло. На вратата се обърна и каза: — Благодаря ти за любезността, за цялата ти любезност към мен, мила братовчедке. Довечера ще нося с гордост подаръка ти.

Мариса се запита какво ли тежи толкова много на братовчедка й. Дали скръбта на Браяна не бе изсмукала цялата радост от душата й като жадна за кръв пиявица? Дали причината не бе в загубата на любовта? И ако бе така, защо самата тя желаеше страстно онова, което те оставя толкова опустошена, след като любимият си отиде?

Браяна бе съвсем друга преди да се омъжи. Сестрата на Килрун бе блестяща и пълна с живот, с искрящи очи и вечна усмивка. Двете бяха разговаряли часове наред, наслаждавайки се взаимно на компанията си. Именно на Мариса се довери Браяна, когато Донал Макбрайд й съобщи, че я желае за съпруга и че ще я поиска от брат й. Щастието на Браяна бе пълно, особено в деня, когато се венча за красивия Донал. Мариса си спомняше: тогава си помисли, че любовта между братовчедка й и Донал е като излязла от приказките на трубадурите. Сетне, когато видя отново Браяна, братовчедка й беше вече облечена в черно вдовица, а блуждаещите й кафяви очи бяха пълни със сълзи.

Това ли бе цената на любовта?

Госпожа Бък вървеше по дългата алея към входа на имението. Сърцето й бе натежало. Не бе казала на графиня Деран, че бе видяла проблясъци, откъслечни видения, в които участваше тя. Опасност дебнеше Мариса Фицджералд. Незнайна тъмна сила се подготвяше за разруха. Не й се яви ясен образ — само неясни усещания. Госпожа Бък знаеше, че трябва да предупреди графинята, но какво можеше да каже? Нали Мариса Фицджералд щеше да я помисли за луда.

Ами мъжа, когото видя, заключен в тъмнината? В примката на агонията? Кой бе той? По какъв начин бе свързан с графиня Деран? Госпожа Бък бе сигурна, че не е враг. Болезненият му вик, вик на ранено горско създание, я измъчваше непрестанно.

Съзнанието й бе изпълнено с реещи се видения, чакащи разгадката си. Болка разцепваше черепа й. Докато приближаваше към входа, усещаше подозрителните погледи на работниците. Хлад се спусна по раменете й, макар денят да бе топъл. Скоро щеше да настъпи нощта — а с нея, чувстваше тя, щяха да започнат и вълненията.

Тя вдигна месинговото чукало и потропа на тежката порта. Жената, която й отвори, я погледна недоверчиво.

— Какво правите тук?

Госпожа Бък се изправи гордо, пренебрегвайки враждебния й поглед, и с ясен глас каза:

— Имам работа с графинята.

Слабата жена присви очи.

— Каква работа?

— Това не ви засяга — заяви госпожа Бък. — Ако обичате, съобщете на лейди Деран, че съм тук.

— Почакайте — каза жената и затвори вратата под носа й.

Изглежда, жената се боеше дори да я пусне в къщата. Горчива усмивка изкриви устата на госпожа Бък. Ако наистина бе такава, за каквато я смятаха някои, щеше да накара тази жена да си плати за обидата. Всъщност обаче трябваше да я приеме спокойно и да си държи езика зад зъбите. Споменът за съдебния процес и екзекуцията на майка й като вещица от неколцина самодоволни пуритани никога нямаше да се изличи от съзнанието й. Ако не беше старата графиня, подобна съдба щеше да сполети и нея.

Вратата бавно се отвори.

— Графинята ще ви приеме — обяви жената. Гласът й изразяваше неверието, че господарката на дома допуска госпожа Бък на частна аудиенция в покоите си. — Това е Чарити — допълни тя, — личната прислужница на графинята. Тя ще ви отведе при нейно благородие.

— Благодаря — отговори госпожа Бък и последва прислужницата по широкото стълбище.

Чарити почука на вратата на всекидневната на Мариса и обяви:

— Госпожа Бък, миледи.

Мариса, която седеше на ниско канапе, стана и покани гостенката си.

— Заповядайте. Ще изпиете ли чаша шери с мен?

Госпожа Бък отиде до канапето и седна. На овална маса от черешово дърво имаше сребърен поднос, бутилка испанско вино и два малки сребърни бокала. Мариса ги напълни с рубиненочервената течност и предложи единия на гостенката си.

— Опитвали ли сте някога шери?

— Не, миледи — отговори госпожа Бък.

Мариса й се усмихна широко.

— Тогава ще изпитате рядко удоволствие. Това е вино от една от най-добрите винарни.

Госпожа Бък отпи малка глътка и откри, че леко пикантният вкус й харесва.

— Наистина е добро — каза тя.

Мариса, облечена в домашна рокля от мека материя в наситено винен цвят, изпи чашата си. От една страна, тя се безпокоеше дали госпожа Бък е споходена от ясновидството си, а от друга, бе нервна, че наистина може да е така.

Госпожа Бък постави чашата си на подноса, вдигна очи към лицето на Мариса и се вгледа в зелените й очи.

— Вие сте обградена с голяма любов, миледи, но въпреки това около вас има завист и омраза.

— Омраза? — попита Мариса. — Кой може да ме мрази?

— Не е ясно, миледи. — Госпожа Бък стисна ръце в скута си. — Понякога дарбата ми е само чувство, без ясен образ.

— Дали е някой, който е близо до мен? Можете ли да ми кажете това? — настоя Мариса.

Госпожа Бък затвори бледосините си очи и се съсредоточи.

— Не, миледи, не е някой около вас. Преследва ви безжалостен ловец, човек, който няма да се задоволи, докато не пролее кръв.

Мариса потръпна.

— След като напуснахме Лондон, каретата ми беше нападната — съобщи тя направо, без заобикалки.

— Докато сте тук, сте на сигурно място — каза госпожа Бък и хвана ръката на Мариса, тази, на която графинята носеше златния пръстен на брачния си съюз. После вдигна глава и отново се взря в очите на Мариса. Знаеше със сигурност, че брачната връзка все още не е консумирана. Графинята бе девствена и й предстоеше да изпита плътското удоволствие.

— Вие ще познаете любовта по-силно и по-дълбоко, отколкото изобщо сте си представяли — каза тя. — Трябва да се доверите на сърцето си, защото то ще ви води, когато разумът не може.

— Сигурна ли сте? — попита Мариса. Къде щеше да открие онази любов, за която толкова убедено говореше госпожа Бък? Или тази жена казваше само това, което мислеше, че Мариса иска да чуе, без да е осведомена за истината на положението?

— Дотолкова, доколкото изобщо мога да бъда, миледи. — Лицето на госпожа Бък бе спокойно. — Ще се случат различни неща — и всяко от тях ще бъде изпитание за смелостта ви. Но храброто сърце ще надделее. — Тя пусна ръката на Мариса. — Бих искала да ви кажа повече, но не виждам нито лице, нито мога да свържа омразата с някое име.

— Това няма значение, имам бдителен страж.

— И все пак изпитвате известно съмнение.

— Може би — призна честно Мариса.

— Не ви карам да приемате думите ми насила. Или го правите, или не.

— О — каза Мариса, — аз наистина приемам това, което казвате.

— А вярвате ли ми? — попита госпожа Бък със скептична усмивка.

— Това е съвсем друг въпрос.

— Ще откриете онова, което търсите, несъзнателно, миледи, защото то е съвсем наблизо. — Госпожа Бък спря за миг, обля я спокойна топлина. — Краят на пътуването е съвсем близък. — Тя стана. — Ще ви оставя да привършите с тоалета си… но къде е Тъжната дама?

Мариса се усмихна на този прякор.

— Лейди Браяна почива в стаята си. Бих могла да й предам всичко, което трябва да й кажете.

— Няма да обсъждам това, миледи. Важно е да я видя лично.

— Братовчедка ми наскоро остана вдовица и все още скърби — поясни Мариса и стана. — Не мисля, че ще ви приеме.

Госпожа Бък я погледна в очите.

— Мога поне да опитам, ако ми позволите?

— Стаите й са долу, вляво от залата.

— Сбогом и на добър час, миледи.

— И на вас, госпожо Бък.

С преклонена глава Браяна привърши молитвите си, стиснала седефена броеница в ръка. Като католичка в една протестантска страна, тя изповядваше религията си тайно. Братовчедка й бе пер на кралството и Браяна уважаваше това. Знаеше, че английският крал Чарлз е толерантен към всяка вяра, но мнозина от поданиците му не бяха. В Лондон Мариса успя да уреди католически свещеник да посети Браяна. Тук обаче се бе оказало трудно.

Е, и преди беше така. Защото дори и при изповед тя не можеше да се насили да говори за греховете си или да предаде паметта на жената, която я бе обичала толкова много, че бе нарушила Божите заповеди и бе убила Донал Макбрайд. Смъртта му бе приета като нещастен инцидент, но Браяна знаеше истината. Нейната слугиня Бриджит й бе помогнала да се оправи след ужаса на първата брачна нощ, бе изсушавала сълзите, които тя бе проливала след всяко брачно посещение, бе виждала по тялото й следите от безотговорното грубо отношение на Донал, бе чувала неговите непрестанни хвалби за уменията му на любовник. Бриджит я бе умолявала да си отиде, да се върне в замъка на брат си Килрун.

Браяна си помисли колко глупава и горделива е била. Ако се бе осмелила да потърси помощта на брат си, и Донал, и Бриджит щяха все още да бъдат живи. Е, поправи се тя, поне Бриджит щеше да е все още жива. Щеше да се наложи, тя бе сигурна в това, брат й да убие Донал, но пък двубоят щеше да бъде честен. Килрун не би допуснал обидата към по-малката му сестра да остане ненаказана.

Донал бе пил онази последна нощ. Тя не бе добре — силно главоболие я бе принудило да се оттегли в леглото си рано. Час след това съпругът й бе дошъл в нейната стая и бе влязъл насила, изблъсквайки Бриджит, която бе приготвила за господарката си успокоителен билков чай. Браяна го бе молила да я остави, но той само се бе засмял и бе смъкнал брича си. Тя крещеше от болка, докато той проникваше в сухото й тяло, чуваше как Бриджит моли пред вратата да я пуснат, чу и грубия вик на мъжа си:

— Махай се, вещице! Жена ми и аз не искаме да ни безпокоят.

Когато свърши, той се оригна, стана от нея и залитна.

— Вино! Искам вино.

Това бяха последните думи, които тя чу от него. Той дръпна резето на вратата и я отметна така, че тя се блъсна в стената.

Браяна остана да лежи с риза, вдигната до кръста, разкрачена, с изтерзано от болка тяло, с лепкавите следи от семето му по нея и по леглото. Бриджит се втурна при нея и смъкна надолу копринената й фуста и смачканата сатенена риза.

— Защо му позволявате да ви използва като проститутка? — каза тя през сълзи, но решително и гневно. После Бриджит се обърна и изскочи от стаята.

Уплашена, че старата жена може да направи нещо, заради което да бъде наказана или дори осъдена, Браяна се насили да стане от леглото. Стигна до залата и изведнъж видя Бриджит да се приближава зад Донал на стълбището с протегнати напред ръце.

— Не! — немощно се изтръгна от устните й.

Но бе закъсняла. Бриджит блъсна силно пияния Донал. Това деяние й коства собствения живот, тъй като тя загуби равновесие и падна по стълбите след него.

Браяна никога нямаше да забрави гледката на двете смачкани, кървави тела под стълбите. Бе притиснала ръце към устата си, за да не повърне.

Изкрещя и вдигна на крак цялата къща, а сетне припадна горе на стълбите. Когато се свести след часове, разказа версията, която щеше да бъде нейната истина — че Бриджит е загинала, опитвайки се да спаси съпруга й от падане. Паметта на Донал не означаваше нищо за нея; бе излъгала само заради душата на Бриджит. Ако бяха разбрали, че е убийца, нямаше да я погребат на осветена земя.

Браяна погледна роклята, която братовчедка й бе дала да носи на бала тази вечер и прокара ръка по тъканта. Светлината на свещите, които огряваха стаята й, засилваше цвета на тафтения плат. Той бе наситено бронзово-червеникав, с бяла дантела по корсажа. Фустата бе от бял сатен. Под роклята щеше да носи най-фината си ленена риза, така че дантелените й ръкави да се подават изпод буфана, който стигаше до лактите й. Мариса й бе заела рубините на О’Нийл, за да ги носи с роклята.

Новата й прислужница, селско момиче със сладко личице, бе щастлива, че се е издигнала дотолкова, че да прислужва на такава високопоставена дама. В сърцето на Браяна това момиче, Едит, никога нямаше да измести обичната й Бриджит, но Браяна знаеше, че трябва да си намери собствена прислужница, защото не можеше да продължава да заема Чарити от братовчедка си. Именно Чарити обаче така умело фризира косата й в присъствието на Едит, която я наблюдаваше.

Едно време тя обичаше да танцува. Любимият й танц бе един чудесен галярд [3]. Двете с Мариса бяха ревностни ученички на френския учител по танци, когото бе наел брат й.

Тихо почукване на вратата привлече вниманието й. Тъй като прислужницата й бе долу и приготвяше храната, която щеше да залъже глада й, докато дойдеше време да се нахрани по-късно вечерта, Браяна по необходимост трябваше сама да отвори.

На прага стоеше непозната жена с бледосини очи, втренчени право в нея. Браяна се стресна, като разбра, че това е госпожа Бък, и понечи да затвори вратата.

— Моля ви, миледи, трябва да говоря с вас — каза вежливо жената.

Браяна трябваше да натисне съвсем малко, за да затвори, но кой знае защо отпусна ръце и с нежния си глас, в който се долавяше ирландски акцент, каза:

— Влезте, моля.

Госпожа Бък влезе, застана с отпуснати ръце и зачака. Браяна седна на писалището си я погледна.

— Какво ще желаете, госпожо Бък?

Госпожа Бък усещаше скръбта, изпълваща тази жена. Тя се криеше в дълбините на златистите й очи, спотайваше се в непристъпността й.

— Да облекча болката Ви, ако мога.

Браяна се опита да скрие възбудата си и се престори, че чете някакъв документ на писалището си.

— За каква болка говорите? — попита тя след малко с абсолютно спокоен глас.

— Не точно болка. Вина.

Браяна трепна, преглътна и се насили да попита:

— И за какво трябва да се чувствам виновна?

Госпожа Бък се приближи до нея и коленичи пред везаните й пантофки.

— Заради смъртта на съпруга и прислужницата ви.

— Откъде знаете? — задъхано възкликна Браяна.

Госпожа Бък се зарадва, че лейди Браяна не отрича твърдението й. Хладната маска на ирландската благородница бе свалена.

— Както казах на графинята, аз съм ясновидка. Понякога предсказанията ми са конкретни, но в повечето случаи са просто усещане за нещо. — Госпожа Бък хвана ръката на лейди Браяна. — Няколко нощи поред една тъмна дама навестяваше сънищата ми. Чух викове на скръб и болка. Кръв се стичаше по витото стълбище. После видях телата на млад мъж и стара жена. Когато графинята ме посети днес, усетих, че тъмната дама от сънищата ми е наблизо.

Браяна издърпа ръката си и шепнешком попита:

— Какво мислите да правите сега?

— Нищо.

— Нищо? — удиви се Браяна.

— Да, миледи. Какво да правя според вас? Просто ви го казвам.

— И защо?

— Защото трябва да пропъдите чувството си за вина. Защото ако то остане във вас, не ще преживеете живота, който ви очаква.

— Какво искате да кажете? — попита Браяна с пълни със сълзи очи.

— Не е било по ваша вина. Онова, което се е случило, е трябвало да се случи.

— Вие не разбирате — каза Браяна почти разплакана. — Щях да успея да предотвратя трагедията, ако не ми липсваше смелост! — Без сама да знае защо, Браяна се довери на тази непозната.

— Не, миледи. Те са избрали своя път, както трябва да направите сега и вие. — Госпожа Бък стана. — Уроците на живота често са горчиви. — Тя хвърли поглед на роклята, която лежеше на леглото, и се усмихна: мъжът, когото бе видяла в сънищата си, щеше да бъде доволен. — Щастието е пред вас, миледи, стига да прокудите миналото от ума си.

В стаята се смрачаваше: бавните сенки, проникващи отвън, поглъщаха светлината.

— Трябва да ви оставя. Сбогом, госпожо.

С пълни с влага очи Браяна изпрати гостенката си и щом вратата се затвори, сълзите, които досега бе сдържала, бликнаха. Тя се разрида, раменете й се разтърсваха от огромната й болка.

Конникът видя самотната женска фигура на пътя точно преди галопиращият му жребец да връхлети върху нея. Той дръпна юздите и големият кон се изправи на задните си крака, сякаш бе полетял във въздуха.

— Луда ли си, жено? Можех да те убия! — гневно викна Кам.

Жената, стресната за миг от едрото животно, близнак на онова, което сутринта бе яздила графинята, вдигна глава и видя лицето на мъжа.

Кам позна втренчения й поглед и устата му се извиха присмехулно.

— Простете, че ви уплаших.

Гласът му проникна в нея със силата на забит кинжал. Тя разпозна и гласа, и човека и пое дълбоко дъх.

— Не сте ме уплашили, сър. Просто се бях… улисала. — И тя наистина се беше улисала, защото не позна веднага гласа, който бе чула да вика в агония. — Простете ми. Мислите ми бяха далеч оттук.

— Това е очевидно, госпожо. Трябва да сте по-внимателна.

Заля я почти непреодолима болка, обгори я, сякаш кожата й се бе допряла до огън. Усещането бе толкова силно, че тя загуби свяст.

Кам скочи от коня, коленичи до нея и свали ръкавиците си. Пипна я. Гладката й плът бе топла. Бледите й очи бяха отворени и унесени.

Той видя един слуга от конюшнята, извика му да донесе вода, повдигна главата на госпожа Бък и каза:

— Не мърдай, жено.

Тя лежеше неподвижно, усещайки силните му ръце. Дори в оскъдната вечерна светлина можеше да види белезите по едната страна на лицето му. Върху едното му око имаше черна превръзка, прикриваща онова, което бе отдолу. Това беше мъж, който бе познал почти нечовешки страдания. Мъж, осъден поради гордост и стечение на обстоятелства на мрачен и мъчителен живот.

Момчето се върна с кофа вода и черпак.

— Да извикам ли някого, милорд?

Милорд. Сега госпожа Бък знаеше кой бе онзи безлик непознат. Това бе граф Деран, оженил се наскоро за Мариса.

— Не, върви си и ти — отговори Кам. Момчето се отдалечи бежешком, а той се обърна към госпожа Бък:

— Ето, изпийте това.

Тя пи. Водата я освежи и възвърна духа й.

— Благодаря ви, милорд.

— Можете ли да станете? Имате ли нужда от помощ?

— Ще се оправя, милорд.

Кам внимателно се изправи и протегна лявата си ръка да й помогне. Щом отново застана на крака, госпожа Бък леко се усмихна.

— Милорд Деран, аз съм госпожа Бък.

— Вашата репутация на лечителка ви предшества, госпожо.

«А страданието предшества теб» — помисли си тя. Да, тя бе в състояние да отиде при графинята и братовчедка й и да сподели с тях виденията си, но този мъж бе различен. Стени, здрави крепостни стени го обграждаха; само силна и дълбока любов би излекувала раните на тази душа и би разрушила укрепленията, които го държаха в плен.

— Ако някога мога да ви бъда от полза, милорд трябва само да ми кажете.

Думите й му се сториха искрени.

— Бог да ви пази, госпожо — каза той и хвана юздите на Ромул. Жребецът изцвили и заудря земята с копита.

— Спокойно — тихо промълви той на животното.

Госпожа Бък потръпна. Въздействието на този прелъстителен глас би стоплило сърцето дори на девица, колкото и да се съпротивлява. Той бе като натрапчива мелодия, проникваща право в душата. Това бе мъж, чиято любов си струваше всички усилия. Той бе по някакъв начин свързан с опасността, заплашваща графинята, защото госпожа Бък видя в ума си някаква фигура. Тя принадлежеше на жена, макар и лицето й да бе скрито. Опита се да я види по-ясно, но видението изчезна толкова бързо, колкото се бе и появило. Прощалните й думи към графа бяха:

— Бъдете внимателен, милорд, защото миналото все още ви преследва.