"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава шестнайсета

Докато се обличаше за бала, Камерън размишляваше върху прощалните думи на госпожа Бък. «Миналото все още ви преследва.» Какво, по дяволите, искаше да каже? Той стоеше неподвижно, докато камериерът подреждаше воланите на бялата, завършваща с дантели риза, подаваща се изпод черния му жакет. През разрезите на жакета се виждаше бляскавата сребриста подплата. Сребърни лентички украсяваха колана и крачолите на черния му брич. Чорапите му бяха също черни, с широки, обточени със сребро панделки на колената.

— Изглеждате чудесно, милорд. Нейно благородие ще бъде много доволна. — Камериерът отстъпи назад, за да се полюбува на делото си.

— Така ли мислите? — повдигна тъмнорусите си вежди Кам.

— Да, милорд.

За Бога, този слуга бе пълен глупак. А всъщност и самият той не бе по-разумен. Само заради нея бе наел местния шивач, инструктирайки го точно как и какво желае. Бе разбрал, че покровителството на граф Деран означава много за търговците от Фицпъмбъртън. Нищо не можеше да им попречи да изпълняват бързо желанията на графа. Заради щедрите възнаграждения, които плащаше, те биха пренебрегнали дори физическите му недъзи, когато имаха работа с него. Съзнаваше, че те се преструват, че не забелязват лекото му накуцване, обезобразените кости на лявата му ръка, черната превръзка на окото. Без съмнение му се присмиваха зад гърба, но никой жив мъж не би се осмелил да му се присмее в лицето.

Кам се приближи до малкото огледало в позлатена рамка, което бе позволил да поставят в стаята. Току-що измитата му тъмноруса коса се спускаше на едри вълни върху широките му рамене. Той повдигна бавно дясната си ръка и закри едната половина от лицето си. Взря се в отражението пред себе си. Лявата му ръка се сви в юмрук, ноктите се забиха силно в дланта му. Как копнееше да строши стъклото, да изтрие живия лик, който се отразяваше в него.

Юмрукът му се разтвори, дясната му ръка се отпусна. Да, миналото винаги щеше да бъде с него; той никога нямаше да може да му избяга, защото го носеше непрестанно на лицето си.

Тази вечер щеше да бъде изпитание за храбростта му. Всички, които щяха да дойдат, вече знаеха за физическия недъг на мъжа, за когото се бе омъжила Мариса Фицджералд. Мълвата, той отдавна бе разбрал това, имаше по-бързи криле от тези на Кралската куриерска служба.

«Нека ме гледат, по дяволите» — реши Кам и отправи прощален поглед на мъжа в огледалото. Покри го невидимо наметало от гордост. Той бе Камерън Алистър Бюканън, граф Деран, когото Чарлз II бе дарил с богатство и власт. Това бе той.

— Забравихте нещо, милорд — каза Кендъл и очите му блеснаха дяволито.

— Какво, моля?

— Това — съобщи Кендъл и подаде на господаря си пакетче, обвито в небесносиньо кадифе.

Кам дръпна копринената панделка. В гънките на кадифето лежаха две кърпички. Той взе едната и подаде другата в кадифената й опаковка на Кендъл. Бе изящно изработена, с вплетени един в друг инициали Ф и Б.

Фицджералд и Бюканън.

Скоро телата им също щяха да се преплетат в едно. Кам се закле в това.

Мариса бе нервна, дори леко трепереше.

— Побързай, Чарити!

Чарити се усмихна на нетърпението на господарката си: тази вечер обичайното спокойствие на графинята бе нарушено. Тя пристегна връзките на роклята и корсажът повдигна гърдите на Мариса още по-високо над накъдрената бяла дантела. После оправи ризата, закопчавайки я със скъпоценни закопчалки така, че да се вижда сребристият сатен на долната риза, и накрая отиде да донесе на Мариса пантофките от бяло кадифе, украсени с малки перли и диаманти.

Мариса чуваше музикантите, събрани в галерията, и мелодичните звуци на клавесините и виолите. Чарити й бе казала, че мнозина от гостите вече са дошли. Баба й щеше да ги забавлява долу, докато станеше време да представи внучката си и нейния съпруг на събралото се общество. Мариса се радваше, че се сети да покани Джейми Ковингтън, защото разбираше, че за съпруга й е изключително трудно да се изложи на публично внимание. Той щеше да има нужда от приятел, на когото да се доверява.

Кам бе много важен за нея и тя бе склонна да отиде дори още по-далеч в търсенията си.

Погледна отражението си в огледалото и бузите й поруменяха, като видя колко добре й стои роклята. На всяка китка носеше перлени гривни, затегнати с диамантени закопчалки. На шията си бе поставила перлено колие. На ушите й блестяха перли и диаманти.

— Изглеждате прелестно, миледи — каза Чарити с въздишка.

— Благодаря — отговори Мариса. — Виждала ли си ветрилото ми?

— Ето го, миледи — каза Чарити и го вдигна от леглото.

Мариса го отвори. Въпреки че вечерта бе хладна, тя имаше нужда от него.

— Можеш да съобщиш на слугата на графа — Кендъл, че очаквам съпруга си, за да слезем по стълбите заедно.

— Веднага, миледи — каза тя и напусна покоите на графинята с широка усмивка. Нейно благородие със сигурност щеше да прекара нощта с господаря чудесно. Все пак беше странно, че не споделят едно легло, макар и да са вече женени. Понякога, когато смятаха, че никой не ги вижда, си разменяха потайни погледи, бързи и напрегнати, и Чарити не винаги ги разбираше. Наистина, според нея негово благородие не бе най-красивият мъж на света с всичките тези белези и изобщо с целия си вид. Но пък нито бе прекалено строг, нито се опитваше да глези нея или която и да било от другите прислужници. Според нейните наблюдения той спазваше категорично брачните си обети. Това я радваше, защото Чарити обичаше много господарката си. В Лондон бе чула разкази за дивашките нрави на двора, за развратници, които скитали из града, търсейки нови завоевания. Чарити знаеше, че като слугиня тя и всички като нея се водят лесно достъпни за повечето мъже с високо положение. Фактът, че остана девствена по свой избор, бе просто късмет в свят, който изобщо не се вълнуваше от това.

Кендъл отвори вратата и Чарити му се усмихна — познаваше добре слугата на негово благородие, също местен жител от Дорсет. Дребното му, жилаво тяло, наследено от ирландското семейство на майка му, запречваше вратата.

— Да?

— Нося съобщение от нейно благородие — обяви важно Чарити.

Кендъл вдигна вежди и повтори:

— Да?

— Графинята очаква съпруга си — отвърна Чарити.

— Тогава — чу се гърленият глас на графа зад Кендъл, — нека не караме госпожа съпругата ми да чака, нали?

Джейми Ковингтън наблюдаваше насъбралото се в огромната зала множество. Десетките мъже и жени се смееха и бъбреха, а погледите им постоянно се стрелкаха към широкото стълбище, в очакване на началото на представлението. Защото това си бе представление, реши Джейми. Неговият приятел щеше да бъде за пореден път обект на всеобщо внимание, както и съпругата му. В какво щяха да превърнат тези провинциалисти Камерън Бюканън? Светлокафявите очи на Джейми огледаха залата, преценявайки събралите се. Трудно беше да съди.

Стройна тъмнокоса жена в другия край на пълното с хора помещение привлече погледа му. Дъхът му секна за миг. Когато тя извърна глава и гъстите черни къдри се разпиляха по голите й рамене, той я позна. За Бога, тя бе прелестна! Това бе лейди Браяна О’Далей Макбрайд, но тази вечер бе оставила черните си вдовишки одежди и вместо тях носеше рокля с бронзов цвят. «Кожата й сякаш искри» — помисли си той. Украшенията на шията, китките и ушите й бяха зашеметяваща колекция от безценни рубини.

Джейми откри, че без да иска, тръгва право към нея. Физическото вълнение, което бе усетил в Лондон в нейно присъствие, сега бе по-силно. В тази мълчалива красавица имаше нещо, което го привличаше. Чувстваше се като човек, който дълго е бил сляп и внезапно е съзрял силна светлина.

— Лейди Браяна — каза тихо Джейми.

Браяна, която бе видяла Джейми да се придвижва към нея, вдигна глава и го погледна право в лицето. Първоначалното й вълнение изчезна, щом срещна топлия му поглед.

— Здравейте, господин Ковингтън — отвърна тя на поздрава му. В гласа й се усещаше топлота.

— Джейми, моля — настоя той с лек поклон.

— Както желаете, Джейми — съгласи се тя и одобри избора му да не носи, за разлика от мнозина други мъже в залата, сложна перука и модна шапка. Дворцовата мода, предимно във френски стил, проникваше в провинцията по-бавно.

— Наистина е изключително приятна изненада да ви видя тук, в Дорсет. Едно приятелско лице е добре дошло. — Пръстите на Браяна си играеха с нервни движения с ветрилото.

С внезапна, шокираща яснота Джейми разбра, че желае тази жена за съпруга, за другар в живота. Като никоя друга, тя проникваше в сърцето му и го изпълваше с тиха наслада.

Джейми й се усмихна широко.

— Благодарен съм, че лейди Деран е намерила за подходящо да ме покани на това тържество.

— Аз също — промълви нежно Браяна.

— Бих желал да запазите един от танците за мен, лейди Браяна — помоли Джейми.

Гъста руменина пламна по бузите на Браяна. Тя сведе очи и рече:

— Няма да танцувам тази вечер.

— За Бога, колко съм нетактичен — извини се Джейми. — Забравих, че все още оплаквате загубата на съпруга си. Простете ми.

Браяна се запита какво ли би казал Джейми Ковингтън, ако му признае, че не оплаква Донал Макбрайд, а е облекчена от смъртта му, защото никога повече нямаше да бъде насилвана да споделя леглото си с мъж, който я отвращава. Знаеше, че по свой начин е отговорна за трагедията, защото не бе успяла да напусне съпруга си. Би ли разбрал някой убеждението й, че е длъжна да остане? Браяна бе научена да уважава обетите, които е дала пред Бога: че ще бъде покорна съпруга на Донал във всичко и така нататък. Нейната религия забраняваше развода. Тя бе понасяла грубите ласки на Донал със стоическа решителност. Нито веднъж не я бе докоснал с обич. Спокойната привързаност, която бе видяла между брат си и жена му, милувките и обичта, отсъстваха изцяло от собствения й брак.

Усети колко силно я наранява фактът, че трябва да отблъсне предложението за танц. А как би искала да приеме! Танците й липсваха. Но вината и гордостта я държаха нащрек.

— Благодаря за любезното ви предложение, Джейми. Бих искала да можех да приема.

«Какъв глупак съм!» — помисли си Джейми.

— Разбирам, лейди Браяна. Моля ви, простете ми тази невероятна нетактичност.

Извиняваше се, само за да остане с нея по-дълго. Навярно животът в столичния град го бе направил циник. Там бе виждал вдовици, които прекарваха няколко дни в траур, а после бързо и охотно заменяха черните си одежди с дрехи, предназначени да привлекат някой богат покровител. Познаваше и други жени, които бяха обичали съпрузите си, но разбираха, че трябва да се омъжат повторно, за да продължат живота, с който са свикнали.

Браяна му се усмихна горчиво.

— Извинен сте, разбира се. — Тя хвърли бегъл поглед към гостите. — А какво смятате, че те — тя наблегна на тази дума с леко, дискретно махване на ветрилото си — ще си помислят за братовчедка ми и нейния съпруг?

Джейми взе две чаши вино от сребърния поднос в ръцете на облечен в ливрея слуга и подаде едната на Браяна. Пръстите им се докоснаха за миг и между тях премина блестяща искра, която и двамата не осъзнаха напълно.

— И аз си задавам същия въпрос — призна той и отпи от виното. — Склонен съм да мисля, че ще са твърде озадачени.

— Искате да кажете, че ще се чудят защо братовчедка ми се е омъжила за Бюканън?

— Точно така — отвърна той. — И несъмнено ще стигнат до погрешни заключения.

Браяна повдигна глава. Радваше се, че Джейми не е така едър и заплашителен, какъвто бе Донал.

— А какви са верните заключения?

— Че това е връзка, предизвикана от доблест и дължаща се на лоялност. — Той отново вдигна чашата към устните си. — Само ако…

— Само ако какво?

— Само ако — завърши той — можеха да проникнат зад непроницаемото лице на Камерън.

— Както направи Мариса — каза Браяна.

— Дали? — запита Джейми. — Наистина?

Браяна кимна.

— Да не би да мислите, че на Мариса й липсва състрадание? — попита тя. — Виждала съм я как гледа съпруга си. И погледът й не изразява нито отвращение, нито страх.

В залата се спусна тишина. Музикантите в галерията спряха да свирят. Джейми и Браяна млъкнаха.

Всички очи бяха насочени към широкото стълбище. Под него бе застанала вдовстващата графиня и се усмихваше широко. Зелените й очи блестяха триумфиращо. Тази вечер Барбара носеше най-екстравагантната си колекция от смарагди — колие, гривни, обеци и скъпоценни шноли, закрепени в косата й. Златната й рокля събираше възхитените погледи и на мъжете, и на жените.

— Поздравявам всички ви с добре дошли от името на граф и графиня Деран — започна тя, радвайки се на благонамереността на събралите се. — Помолих ви да дойдете тази вечер, за да споделите с мен огромното щастие, което изпитвам от това, че любимата ми внучка се завърна в Англия и при мен, за да получи полагащото й се наследство. Тази вечер празнуваме и завръщането й, и неотдавнашния й брак. В нейно отсъствие се опитах да поддържам наследството й според силите си — продължи Барбара със силен глас, който леко трептеше от вълнение, — и да спазя желанията на сина си, нейния баща.

Отнякъде се чу биенето на часовник.

— Твърде много години бях лишена от присъствието и обичта на най-младия член на семейството ми, за което проклинам онзи кучи син Кромуел: нека Господ прати порочната му душа в ада завинаги! — заяви тя яростно, но след миг тонът й се смекчи и тя продължи: — Всъщност единственото, което искам да направя, е да ви помоля да пожелаете заедно с мен добре дошли на Мариса и мъжа, за когото тя се венча, Камерън Алистър Бюканън. — Тя кимна леко, което бе знак за музикантите да засвирят отново.

Щом музиката започна, Мариса и Камерън слязоха по стълбите, хванати за ръце. Залата бе притихнала, чуваха се само звуците на инструментите. Разговорите бяха секнали: всички наблюдаваха как граф и графиня Деран слизат при старата графиня. Мариса отправи на баба си любящ поглед и я целуна топло по бузата. За огромна изненада и на Мариса, и на Барбара, Кам направи същото.

Браяна и Джейми се спогледаха.

— Моля всички ви да поздравите заедно с мен лорд и лейди Деран по случай брака им — повтори лейди Барбара. Прислужниците забързаха да напълнят отново чашите на гостите, а старата графиня вдигна чашата си за наздравица. — За графа и графинята!

— За графа и графинята — повториха гостите.

Мариса реши, че трябва публично да благодари на баба си и че точно сега е най-подходящо да направи това, така че застана до старата жена и стисна здраво ръката й.

— Аз също бих искала да вдигна наздравица. Тя е за моята баба, Барбара Тримейн Фицджералд, вдовстващата графиня Деран, чиято обич и подкрепа означават за мен много повече, отколкото смята самата тя. Съмнявам се, че бих се завърнала, ако не бе тя. Баба ми храбро бранеше моето наследство, дори и срещу силите на Републиката, когато се налагаше. Моля, вдигнете чаши в нейна чест. — Мариса стисна жилестата ръка на баба си. — В чест на моята grand-mere!

Мариса се усмихна гордо.

Ехото в залата повтори думите й. Чу се сдържано ръкопляскане. Барбара сияеше в центъра на вниманието.

Стоящият до Мариса Кам също реши да направи жест. Дълбокият му мелодичен глас незабавно привлече вниманието на цялата зала.

— Да живее Негово най-милостиво величество Чарлз II, наш крал по Божията воля! А също и — добави той, напомняйки за неотдавнашния брак на английския крал с португалската принцеса, — нашата нова кралица Катерина.

И отпи от чашата си с поглед, търсещ из залата Джейми. Видя приятеля си, застанал само на няколко крачки от него заедно с лейди Браяна. Джейми изглеждаше спокоен и щастлив. Дали неговият другар не се бе поддал на очарованието на ирландската вдовица? С окото на познавач Кам оценяваше красотата на Браяна: прелестна дама, която би била напълно подходяща за съпруга на Джейми, както и Джейми би бил напълно подходящ за неин съпруг. Кам познаваше отлично характера на Джейми, неговото чувство за отговорност. Навярно би трябвало да обсъди този проблем с Мариса.

Тази мисъл предизвика лека усмивка на лицето му.

Мариса.

Неговата съпруга.

Тази вечер неговата графиня нямаше равна на себе си по красота. Буйната й кестенява коса обкръжаваше с многобройните си къдри стройната й шия. Той се замечта за тази нощ, когато Мариса щеше да очаква целувките му, да копнее да правят любов. Докога още би могъл да изчаква да се слеят в едно?

Извърна глава към жена си. Роклята й бе от сребрист сатен, ризата — от кремава коприна, която придаваше на кожата й зашеметяващо излъчване. Диаманти и перли украсяваха китките, ушите и шията й, блестяха дори на обувките й. По стените на стълбището висяха портретите на дедите й. «Питър Лили би трябвало да нарисува и нея» — помисли си Кам. Само отличен художник би могъл да представи израза й. Образец за красота, запечатан на платното за всички следващи поколения, вечно свидетелство за хубостта й тази вечер.

На широката му уста се появи усмивка. Не му трябваше картина — споменът за Мариса тази вечер щеше да остане с него през целия му живот. Когато остарееше, щеше да го извади от чекмеджето на паметта си и да се наслади на чувствения спомен. А после пак да го заключи дълбоко, запазвайки го за времето, когато ще има нужда да изпита още веднъж ускоряващото пулса усещане за сексуална възбуда.

Гостите очакваха знак за началото на танците и общото веселие. Вдовстващата графиня погледна внучката си.

Разбирайки мълчаливия й въпрос, Кам кимна. Обичаят изискваше той и съпругата му да открият танците, но той не бе в състояние да го направи и имаше нужда от заместник.

Джейми разбра молбата, изписана на лицето му и без да се колебае, остави Браяна и се насочи към Кам и Мариса.

— Мога ли да имам изключителната чест за този танц, миледи? — попита любезно Джейми и се поклони.

Опряна на лявата ръка на Кам, Мариса вдигна глава и го пропита с пълното съзнание какво точно иска от него:

— Разрешавате ли, милорд:

— Да, миледи — отвърна Бюканън, повдигна ръката й и докосна нежната плът с топлите си устни.

Колко чудесно бе да усеща устните му върху кожата си, помисли си тя. Погледът й срещна неговия. Това, че можеше да мисли така, я шокира за миг. И все пак бе истина. Между тях се бе появило притеглянето на неизказана страст. Нямаше смисъл да отрича това. Въпреки липсата си на опит Мариса интуитивно разбираше, че ги свързва някаква здрава връзка.

С леко подрезгавял глас Мариса каза:

— Благодаря ви, Камерън.

Джейми я хвана за ръката и я поведе към центъра на залата, за да открият празненството.

Камерън. Най-сетне бе произнесла името му на глас, съвсем съзнателно. Силата на тази единствена дума прониза тялото му и го разтърси. Нямаше го вече далечното и формално «милорд» или смразяващо учтивото «съпруже». Кам чу името си, сякаш бе изречено за пръв път, ново и чисто. Като си помисли човек, че някой може да чува името си през целия си живот, без да разбира истинската наслада от него, докато любимата му не го произнесе! Само допреди месец той би се присмял на всеки, който би му казал подобно нещо. Циничният му хумор бързо би представил другия като глупак, на когото му липсва и капка разум.

По дяволите! Мариса бе успяла да проникне през бронята му, и то само защото бе изрекла името му.

Мариса погледна към съпруга си.

— Изглежда, умът ви не е насочен особено към танца — каза Джейми.

— Толкова ли лошо танцувам? — запита тя. — Ако е така, моля за прошката ви. — Мариса с мъка откъсна очи от съпруга си. Какво я привличаше към него? Шумната тълпа в залата сякаш не съществуваше.

— Не, миледи, вие сте самото съвършенство — увери я Джейми. — Макар че, за да съм честен, трябва да призная, че сте разсеяна, сякаш ви се иска да сте някъде другаде. Така ли е? Или пък ви се иска на моето място да е друг? Камерън ли?

— Глупости — заяви тя.

— Нима? — настоя упорито той.

Мариса вдигна брадичката си. Очите й срещнаха питащия му поглед.

— Прав сте — отвърна тя.

Той говореше тихо, тъй че само тя да може да чуе думите му.

— Можете да ми се доверите, миледи.

Музикантите засвириха отново и Мариса и Джейми се съсредоточиха върху сложните стъпки. Мариса му вярваше.

— Мисля, че мога да ви се доверя — каза тя и го погледна с широка усмивка, която идваше от сърцето й. — Сега е моментът да ви изкажа своята признателност. Благодарна съм, че се отзовахте на поканата ми.

— Удоволствието е мое — заяви той.

— Въпреки това зная, че службата ви в Лондон при Негово величество е изключително важна.

— Мога ли да споделя с вас една тайна? — запита Джейми.

— Разбира се — отвърна Мариса.

— Животът, който водя там, е истинско бреме за мен. — Кафявите очи на Джейми гледаха прямо. — Когато започнах, имах цел, която споделих с Камерън — да видя Чарлз Стюарт на трона на Англия, защото това е негово рождено право. След като задачата бе успешно изпълнена, открих, че дворът ме уморява. Онова, което преди бе интригуваща игра, сега загуби привлекателността си за мен. Което не означава, че Негово величество вече няма врагове, дори напротив: всички владетели имат врагове. Но сега има други хора, които с желание биха поели моите отговорности. — Той направи пауза, за да изпълнят една сложна стъпка. — А аз останах сам. Нямам семейство, съпруга или деца, с които да споделя живота си.

Мариса разбра, че това е признание за самотност.

— И желаете да промените начина си на живот?

— Да — отвърна той. — Бих искал да имам това, което виждам около себе си. Съпруга. Жена, която да споделя леглото ми.

Мариса вдигна вежди.

— Човек лесно може да има всичко това и без да се жени.

— Не, не! — възрази Джейми. — Ако нещата стояха така, спокойно бих могъл да запълня живота си и в Лондон. Търся съпруга, а не метреса.

— Имате ли някого предвид?

Той реши да бъде откровен.

— Някоя, като братовчедка ви. Като лейди Браяна.

Джейми не знаеше точно какво ще последва, но най-малко бе разчитал на доволния вид, изписал се на лицето на Мариса.

— Смятам, че вие и братовчедка ми ще си подхождате отлично — рече тя.

— Мислите ли?

— Да — отвърна Мариса, разтваряйки ветрилото си. Танцът бе завършил. — Макар че може би ще ви е изключително трудно да я ухажвате.

— Но вие няма да ми пречите, нали?

Мариса поклати отрицателно глава. Тръгнаха обратно към Кам, който стоеше между вдовстващата графиня и лейди Браяна. По пътя хората ги спираха и я поздравяваха по случай венчаването й.

С тих глас, тъй че думите й да бъдат чути само от него, Мариса попита:

— Можете ли да останете с нас известно време?

— Защо? — вдигна глава Джейми.

— За Камерън е добре да има до себе си истински приятел, особено когато заминем за Фиц Хол. — Зелените й очи внезапно проблеснаха весело. — Освен това как бихте могли да ухажвате братовчедка ми, ако се върнете в Лондон?

— Изкусните ви доводи ме убедиха, миледи — отвърна Джейми. Това наистина бе най-добрият изход. Той щеше да е в състояние да наглежда Кам и графинята, като същевременно поддържа и връзките си с Лондон. Мрежата му щеше да продължи да се опитва да разкрие кой е отговорен за нападението срещу Кам и Мариса. Сърцето го болеше заради ужаса, който сигурно бе изпитала тази жена, въпреки че Кам бе похвалил храбростта й. Джейми не бе могъл да предотврати онова, което се бе случило с Кам преди години и угризенията все още го навестяваха. Той имаше дълг към приятеля си: да се опитва с всички сили да го опази от всяко зло.

— Ще съобщя на Бридж, камериера ми, да ми вземе още дрехи. Онези, които донесох, не са достатъчни.

— Можете да използвате моите куриери — каза Мариса. — Ще се погрижа да бъдат на ваше разположение. — И добави: — Хайде сега да се върнем при Камерън и Браяна!