"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава седемнайсета

В градината щеше да намери уединението, от което се нуждаеше. Беше й дошло до гуша от любезни разговори, неискрени комплименти и намеци, че навярно ще съжалява за уредения си от краля брак. Едно иронично подмятане най-накрая преля чашата. Мариса го дочу, докато минаваше покрай библиотеката, чиято врата бе леко открехната.

— Ако това е белег за кралско благоволение, по-добре да мина без него. Представете си само да видите подобно чудовище в леглото си.

Тези думи бяха отправени към друга жена, чийто отговор бе още по-груб и Мариса почувства как бузите й се изчервяват.

— Да се надяваме, че графинята поне не пали свещите. Навярно дължината на онази работа на новия граф си струва ужаса, който предизвиква лицето му. Чувала съм да казват, че недъзите се компенсирали с голяма надареност.

През отворената врата се разнесе фалшив кикот. Мариса я бутна и влезе. Гърбът й бе изправен, ръцете — изпънати отстрани.

— Как смеете? — Зелените й очи бяха ледени. Умният човек би прочел и обърнал внимание на изписаното в тях послание.

Двете жени стреснати станаха от дивана и се изчервиха при вида на жената, за която клюкарстваха, но едната все пак високомерно заяви:

— Просто казваме онова, което повечето от поканените тази вечер си мислят.

— Това ли е глупавото ви оправдание? — запита Мариса.

— Ние ви съчувстваме — добави другата жена.

Гласът на Мариса бе студен.

— Не ми е необходимо съчувствието ви — каза тя решително. — Напуснете дома ми.

— Не можете да промените общото мнение — предизвика я първата жена.

— Госпожо, вие сте безсрамна мръсница! — бе отговорът на Мариса. — Да не би да си мислите, че вашето мнение ме интересува? — Тя се засмя горчиво.

— А би трябвало — каза жената язвително, засегната от острата забележка на Мариса. — Тук не ви е префиненият Лондон, където несъмнено сте била любимката на двора — тя се засмя, — заедно с вашата нацистка ирландска братовчедка, която си мисли, че е по-добра от нас, богобоязливите люде.

— Вие сте лъжлива лицемерка — каза бавно Мариса, наблягайки на всяка дума. — Махайте се, преди да наредя да ви изхвърлят пред всички гости като презрян боклук, какъвто впрочем сте! — Тя застана в очакване на вратата.

— Много добре — каза жената с измамна любезност. — Може би сбъркахме с прекалената си загриженост — продължи тя и отблъсна ръката на приятелката си, когато тя се опита да я издърпа навън. Копнееше да каже думите, които биха нанесли решаващия удар. — Бездруго разправят, че родът Фицджералд ражда само курви, тъй че по-добре да запазим загрижеността си за нещастния ви съпруг.

— Роуина — умоляваше я другата жена, — млъкни, за Бога!

— По-добре честна курва, госпожо, отколкото нещастна проститутка, за чиито услуги и половин пени би било прекалено висока цена! — Мариса повдигна кестенявите си вежди и я погледна с отврата, сякаш виждаше някаква особено противна гадинка. — Наистина, ще си позволя да предположа, че за да спите с някого, би трябвало да го подкупите… И си помислете добре преди да повторите някоя от клеветите си. Имайте предвид, че кралят е отзивчив… — тя съзнателно направи пауза — към молбите ми.

«Само се опитайте!» — закани се Мариса наум.

Наблюдаваше ги как си тръгват. Но доволната усмивка на устните й скоро се смени от хлад в сърцето. Тя хлопна вратата на библиотеката и се запъти към градината.

Едва тук, разхождайки се сама сред благоуханните цветя, тя намери отдих от оживлението в къщата. Толкова много време бе пропиляла сред гостите! Липсваше й насладата от спокойствието в Ирландия, където се разхождаше сама по скалистия бряг, вдишваше свежестта на океанския въздух и бродеше из природата. Но тогава тя бе момиче, необременено с истински отговорности. А сега бе жена, която носеше на раменете си цялата тежест както на собствената си репутация, така и на репутацията на мъжа си.

Краката сами я отведоха до обвитата в розови храсти дървена беседка. Мариса влезе в нея и пътьом откъсна голяма бяла роза. Бе играла тук като дете, когато баща й идваше в това имение. В детските й спомени беседката бе вълшебно място.

В беседката имаше извита мраморна пейка. Мариса набра полите си и приседна. Замисли се. Дали всички гости тази вечер си бяха съставили същото мнение като онези две злоезични кучки? Спомни си изражението на няколко лица, когато двамата с Кам слизаха по стълбите. Неспособност да повярват. Шок. Жалост. Страх. Глупци! Те виждаха само куцането, счупената ръка, открояващата се черна превръзка на окото. Не виждаха онова, което бе открила тя: мъжа, който бе служил достойно на каузата на своя крал; мъжа, който бе предизвиквал отбраното лондонско общество насред театъра; мъжа, в чието докосване се криеше някаква невероятна магия и който само с просто докосване откриваше нещо неизвестно, скътано дълбоко в нея.

По каменната пътека прозвучаха стъпки. Мариса напрегна слуха си и чу потропването на бастун. Сърцето й заби по-бързо.

Кам спря. Сребристата рокля на Мариса се забелязваше отдалеко. Ангел в нощта, предлагащ избавление. Нешколувана прелъстителка, необучена сирена, която му даваше знак да се приближи към покритата с рози беседка.

Той пое дълбоко дъх. Кръвта във вените му се разгорещи. Пулсът му се ускори. Ръката му стисна златната дръжка на бастуна. «Тя е моя! — искаше му се да изкрещи на всички. — И аз съм неин.»

Кам се приближи бавно, за да не я изплаши, и седна до нея на мраморната пейка. Помълчаха за миг.

— Кажете го отново — помоли Кам дрезгаво.

— Кое? — запита тя, усещайки мириса на ароматизирания сапун, който той винаги използваше.

— Името ми. Кажете го. — Гласът му беше невероятно прелъстителен.

Мариса облиза устните си.

— Камерън — прошепна тя в обкръжаващата ги тишина.

Кам се наведе към нея, устата му се доближи до шията й. Тя усети дъха му над обецата си.

— Махнете я — каза той, навивайки една от многобройните й къдри около жилестия си пръст.

Мариса с треперещи ръце свали украшението и той веднага впи устни в месестата част на ухото й и го пое нежно в устата си. Главата й се отметна назад.

Мариса се задъха. Тялото й се обля в топлина. Със сръчните си пръсти Кам успя да се справи със стегнатите закопчалки на роклята й и корсетът се плъзна надолу. Силната му лява ръка я обгърна. Той бавно премести ръката си нагоре, махна твърдия корсет и меката тъкан под него и обхвана лявата й гърда. Зърното й се втвърди — той триеше ритмично върха му с палец.

— Камерън — простена тя. Устните му докосваха раменете й, галеха кожата й с възбуждащия си допир. Дишането й се учести, изпълни я странен, силен копнеж.

Кам знаеше, че може да вземе Мариса, да я доведе до границата на пълно отдаване. За един бивш развратник, който можеше да разчита на цял арсенал от умения, това би било съвсем просто. Но не и тук! Не и сега, макар че тялото му бе готово и копнееше да повелява над нейното. Тази беседка не бе най-усамотеното място, нито пък най-удобното и за двама им. Той знаеше подходящо място. Спокойно и сигурно, далеч от любопитните погледи на семейството й. Там, където той щеше да бъде господар на положението.

Ръката му прихвана главата й и нежно я обърна, тъй че езикът му да може да премине по цялата й уста. Мариса отвори устни и Кам пое нещата в свои ръце, задълбочаваше и удължаваше всяка нова целувка. Харесваше му дивата невинност на устата й, вкусът на вино, останал на езика й. Копнееше да се потопи в насладата на целувките им, да я възбужда, докато тя не откликне със собствената си пламенна страст.

Мариса се вкопчи в гърба му, впи нокти в кадифения му жакет и го придърпа още по-близо до себе си, сякаш се боеше, че ако го пусне, може да изчезне. Невероятно усещане — усещането за устните му, сливащи се с нейните устни!

«Камерън!» — пищеше тя наум от удоволствие.

Той откъсна устни от нейните и пое дълбоко дъх. Мъжествеността му се бе изпънала, стегната в бричовете; измъчваше го силна, пулсираща болка, която копнееше за облекчение, която бе жадна за окончателно сливане. Трябваше да спре или всичко щеше да бъде загубено. Контролът му вече бе достигнал предела си; всяка следваща размяна на интимности с Мариса би променила решението му.

Той се отмести леко. Очите й пърхаха отворени, огромни, питащи. Устата й бяха подути от целувките му. Гърдите й се повдигаха и спускаха, зърната им бяха набъбнали под плата на ризата. Мариса гледаше като жена, готова за окончателната кулминация на любовта. Преди той бе имал само една девственица: предпочиташе да бъде с опитни жени, които знаеха правилата на любовната игра и не хранеха никакви илюзии. Така бе по-лесно. По-добре за всички засегнати, особено за него. Девствениците, бе решил още навремето, бяха задължение, което бе най-добре да остави на някого другиго.

Сега обаче разбираше, че е спечелил онова, което някога бе презирал. Устните на никоя друга жена не го бяха възбуждали така, както Марисините. Никоя друга жена не бе предизвиквала такава внезапна реакция в тялото му както съпругата му с нежния си допир.

Той оправи внимателно корсета й и го издърпа нагоре, опита се да затегне дантелените връзки, които бе развързал.

Мариса, възвърнала най-сетне гласа си, попита прегракнала от страст:

— Какво правите?

— Мисля, че е очевидно, миледи — каза Кам, насилвайки се да се усмихне и стана. — Помагам ви да се облечете.

— Боите се да не ни открият тук, така ли?

Кам не отговори. Не знаеше какво да й каже.

— Не искате ли да спите с мен? — попита Мариса настойчиво, но наведе глава поради внезапния страх да не би да прочете отговора на лицето му. И внезапно си спомни въпроса, който бе задала баба й. — Или пък не можете?

За няколко мига Кам се смути, после протегна здравата си ръка и повдигна брадичката й.

— Не мисли, че не мога да довърша онова, което съм започнал, момиче. Просто реших да не го правя сега.

— Защо? — настоя тя упорито.

— Защото първият ви път не трябва да е на студената земя и няма да е тази вечер — заяви той. — Но утре — обеща Кам с дрезгав от страст глас, — утре ще ви помоля да дойдете при мен.

И си тръгна, оставяйки я сама в беседката, Мариса бе съкрушена, захвърлена между рая и ада, между добродетелта и познанието за греха.

Той й бе казал, че ще я помоли да отиде при него. Тя би могла да откаже. Не бе проститутка, която е на разположение на удоволствието на господаря си.

Но нямаше да откаже. Знаеше го. Душата й щеше да се подчини, защото вече бе направила избора си. Не можеше да обърне гръб на онова, което стана между тях тази вечер, и на онова, което щеше да стане утре.

Рано на следващата сутрин Кендъл избърса бръснарския сапун от лицето на Кам. През последните седмици Кам си бе позволил неочакван разкош. Откакто го бяха обезобразили, той се бе бръснал всяка сутрин сам; сега за него бе още едно удоволствие да позволи на друг да извърши тази работа.

— Погрижи ли се за всичко, което ти казах?

Жилестият чевръст Кендъл избърса острия бръснач и го постави в калъфа.

— Изпълнено е, милорд. Всичко е готово.

— И не си забравил нищо?

Кендъл погледна господаря си кисело.

— Погрижих се за всичко, което наредихте. Липсвате само вие и нейно благородие.

Кам стана от мекия стол.

— Отлично.

Кендъл му помогна да облече дългия жакет от син вълнен плат. Той подхождаше на брича, дълъг до коленете, на гладките вълнени чорапи и здравите обувки. Миналата вечер Кам бе играл ролята на придворен благородник, облечен подобаващо. Днес бе скромен провинциален земевладелец. Кам отиде до гардероба и взе нещо от чекмеджето — една от кърпичките, които Мариса бе бродирала за него. Подпъхна я в колана на брича си, после се извърна и погледна Кендъл.

— Знаеш какво трябва да правиш, нали?

Кендъл кимна и повтори онова, което му бе казано предишния ден.

— Трябва да изчакам поне час, след като излезете, и сетне да предам лично на графинята бележката, която й оставихте.

— Запомни, никой не трябва да знае къде съм отишъл — каза Кам, пресече стаята и натисна една плоскост на стената до леглото си. Отвори се тайна врата. Това бе стар ходник, чиито стълби водеха в избата.

— Когато господарката тръгне, изчакай и по-късно съобщи на баба й и на братовчедка й, че ще прекара нощта с мен.

Кам пристъпи към ходника.

— Ще се върнем утре.

— Да, милорд — отвърна Кендъл и затвори вратата зад Камерън. Сложните планове на господаря му бяха едновременно и удивителни, и вълнуващи. Като слуга на графа, той знаеше отлично, че граф Деран и графинята не са споделяли леглото, поне откакто той започна да изпълнява тази длъжност. Кендъл не размишляваше върху причините и се грижеше за задълженията си по възможно най-добрия начин. Старата къща, която графът бе открил по време на една от честите си разходки с кон из района, бе почистена лично от него. Обикновено не би се заел с подобна черна работа, но графът го бе натоварил с нея тайно и затова той реши, че е най-добре да се заеме с въпроса сам. Бе заредил малката каменна къща с храна, бельо и дърва. Това бе чудесно място за любовници, скрито сред гъстата гора.

Мариса, изненадана от това, че бе заспала веднага щом се мушна под меките ленени завивки, се събуди освежена и пълна с енергия. Отхвърли завивките и стана гола от удобното легло. Робата й лежеше на стола; тя я облече и пристегна колана около кръста си.

Приближи се до прозореца и видя, че небето е мъглявосиво. Въздухът тази сутрин бе по-хладен от предишния ден и тя бе сигурна, че ще вали.

Не беше необходимо да затваря очи, за да си спомни целувките, които бяха разменили със съпруга си предишната нощ. Докосна устните си с върха на пръстите си. В ръцете на Камерън се бе чувствала така, сякаш можеше всичко. Странно, че поддавайки се на мощната съблазън на усещанията си, човек може да се чувства като завоевател.

Чарити открехна вратата на спалнята с приветлива усмивка и като видя, че господарката й е будна, влезе с поднос с малка каничка кафе и чаша.

— Добро утро, миледи — каза тя, като остави подноса и наля на Мариса от ободряващата течност. — Да ви донеса ли нещо друго?

— Кафето е достатъчно, благодаря — отвърна Мариса, отпи и се усмихна при мисълта, че значително количество от кафето, което се пиеше в лондонските кафенета, се осигурява от нейните кораби. Скоро щеше да сподели с Камерън тази част от семейното си богатство, която бе резултат от търговия. Малко по малко тя го бе посвещавала в разностранните делови интереси на рода Фицджералд. — Стана ли вече съпругът ми?

— Да, миледи, мисля, че е станал, защото видях Кендъл да носи гореща вода, за да избръсне графа.

— Кога бе това?

— Преди по-малко от час, миледи. Бях в кухнята, когато Кендъл слезе но задните стълби да вземе кофата.

Обзе я силно вълнение. Тя пазеше тайната на обещанието, дадено й от Камерън, и очакваше с нетърпение той да я повика.

— Баба ви би желала да закусвате долу с нея, миледи, ако можете да отделите малко време.

Мариса се усмихна, Чарити го каза толкова дипломатично. Молбата на баба й бе равносилна на кралска заповед.

— Мисля, че съм много гладна тази сутрин — каза Мариса, изпи останалото кафе в чашата и я подаде на Чарити за още. Всъщност наистина бе ужасно гладна, но не за храна, а за повторение на преживяното предишната вечер. За огнените докосвания, за допира на устните им. Вълчи глад за всичко, което може да предложи животът. Толкова много нови възможности, толкова много нови предизвикателства!

— Моля, съобщете на баба ми, че ще сляза при нея само за малко. А какво става с братовчедка ми лейди Браяна? — попита Мариса и запреглежда дрехите си: искаше да избере нещо, което да достави удоволствие на съпруга й.

— Тя също стана, миледи, и е със старата графиня.

Мариса искаше да може да сподели някои от новопоявилите се чувства с баба си и братовчедка си, но емоциите й все още бяха твърде свежи, твърде крехки, за да бъдат издавани пред други хора. И двете жени бяха изпитали уроците на любовта, с които на нея все още й предстоеше да се запознае.

Чарити наблюдаваше вглъбената в мислите си графиня и замислените й зелени очи.

— Да донеса ли гореща маша за къдрите ви?

— Не — поклати отрицателно глава Мариса, — не днес. Косата ми ще бъде разпусната.

— Разпусната? — озадачи се Чарити.

— Имам си причина — успокои я Мариса.

— Добре, миледи — отвърна Чарити, свивайки рамене. — Ще предам съобщението ви на старата графиня и ще се върна, за да ви помогна да се облечете.

— Добре — отговори на прислужницата си Мариса и мислите й се отправиха от всекидневните грижи към непознатото чувствено преживяване, което я очакваше. — Тръгвайте.

— В крайна сметка смятам, че празненството ни имаше успех — отбеляза вдовстващата графиня, отпивайки от третата си чаша сутрешно кафе.

— Права сте — съгласи се лейди Браяна.

— Как мислите вие, господин Ковингтън? — запита Барбара новопристигналия гост.

Джейми бе наминал да види Камерън, но Кендъл му бе съобщил, че негово благородие отсъства, така че го поканиха да остане с дамите за закуска.

— Обзалагам се, че тази сутрин все още се обсъждат подробностите от вчера.

Барбара му се усмихна ослепително и рече:

— Надявам се.

— Какво се надяваш, grand-mere? — попита от прага Мариса, после целуна нежно баба си по бузата и седна до братовчедка си. Хвърли поглед към празния стол в края на масата. Беше си представяла и горещо се бе надявала, че Камерън ще закусва със семейството й.

— Че балът ще предизвика разговори, мила — отвърна Барбара. — И ми се струва, че стана точно така, нали?

Мариса отново насочи вниманието си към баба си.

— Извинявай, grand-mere, не те чух…

— Изглеждаш разсеяна, Мариса — забеляза Барбара — Всичко наред ли е?

— Да — успокои я Мариса. — Няма нищо.

Къде ли е той, питаше се тя. Приятелят му бе тук и закусваше с тях. Камерън се бе срещнал с цяла тълпа вчера, а семейната закуска със сигурност не бе толкова смущаваща перспектива.

— Прости ми — помоли тя. — За какво говорехте?

— Баба ти изказа надеждата си, че снощните гости все още говорят за бала — каза Браяна.

— Чула ли си нещо? — запита Мариса, спомняйки си ужасните коментари на двете жени. Ако са разнесли мръсните си клюки…

— Само, че е чудесно да видят дъщерята на семейството, въздигната на полагащото й се място — увери я Барбара.

— Каза ли някой нещо за съпруга ми? — поинтересува се Мариса и намаза обилно с портокалов мармалад дебела филия бял хляб.

Барбара се усмихна снизходително.

— За тях той е чужденец, Мариса, и при това е шотландец. Те са но природа предпазливи. Дай им време да го приемат.

— Не се тревожа за това — поясни Мариса.

Зелените очи на Барбара проблеснаха с обич.

— Ти, разбира се, имаш предвид неговите недъзи — отбеляза тя. — Никой не беше достатъчно глупав да обиди графа в мое присъствие, защото бих откъснала ушите на всеки, който се осмели да го направи. Наистина лицето и фигурата му шокират в първия момент — такава красота, наред с белезите. Навремето съм виждала какви ли не рани от битки, дуели и нещастни случаи, както и мнозина от събралите се тук снощи. Но такъв е животът — приключи тя и леко присви рамене, и онова, което не може да се промени, трябва да се приеме.

— Благодаря ти, grand-mere — каза с обич Мариса.

— За това, че казвам истината ли? — запита Барбара.

— Това би се считало за шокиращо в някои кръгове, миледи — намеси се Джейми.

Барбара се подсмихна и го погледна закачливо.

— Зная отлично, но това никога не ме е възпирало.

— Като говорим за съпруга ми, виждал ли го е някой тази сутрин?

— Дойдох рано, за да говоря с него за някои недовършени дела — каза Джейми, — но ми казаха, че вече бил излязъл.

— Излязъл? — запита Мариса, остави филията и стисна ленената покривка.

— Така ми казаха, миледи — отвърна той.

— Имахте някакви планове, така ли? — попита лейди Барбара.

Мариса стисна ръце в скута си и уплашена, че съпругът й играе някаква перверзна игра, каза:

— Поне така разбрах.

На вратата се почука дискретно. Влезе Кендъл.

— Простете, миледи — каза той на Мариса, — но графът остави писмо за вас. Нареди да ви го предам лично.

— Ами дайте ми го, моля — рече Мариса, стана и пое писмото от ръката му. Видя новия печат, който бе поръчал Камерън. Счупи восъка и бързо прочете кратките редове.

Бе подписано с голямо «К». Отдолу имаше още един ред.

Мариса вдигна очи от здраво стиснатия в ръката й лист и погледна Кендъл.

— Вие знаете?

— Да, миледи.

— Какво се е случило, Мариса? — попита вдовстващата графиня. Само за няколко мига лицето на внучката й от замислено бе станало щастливо.

Трябва да се заема с нещо изключително спешно и важно, grand-mere — отвърна Мариса. Сърцето и туптеше радостно в гърдите. Камерън бе спазил обещанието си.

Мариса бързо стана и нареди:

— Да тръгваме, Кендъл!

— Къде отиваш, Мариса — чу се гласът на баба й.

«При мечтата си, grand-mere» — искаше й се да извика. Вместо това тя поспря на стълбите, за да вземе пелерината си. Барбара, Браяна и Джейми гледаха озадачено.

— Да реша един твърде неотложен проблем — каза тя и излезе.