"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава деветнадесета

Тежко, тревожно мълчание изпълваше стаята. И мъжът, и жената пазеха мислите си, питайки се кога и дали изобщо трябва да говорят. Дъждът бе престанал и вечерта бе студена. Кам беше отворил едно малко прозорче, за да влезе свеж въздух. Ъглите на устата му бяха изкривени от мрачна усмивка. Да седи на невероятно неудобния стол едва ли бе начинът, по който бе планирал да прекара остатъка от вечерта. Вместо да изпитва насладите от тялото на жена си, той бе заключен сам в собствените си проклети тайни, неспособен да й даде обяснение.

Съмняваше се, че жена му е в добро настроение. Бе забелязал объркването, изписано на лицето й, въпросите в зелените й очи.

Усети, че е гладен. Не бе ял от сутринта. Любезността изискваше да покани жена си, независимо от обстоятелствата. Кам се надигна от стола, като се подпря на златната топка на бастуна си, за да превъзмогне болката в десния си крак. Извърна се и видя, ме Мариса е будна. Тя лежеше на леглото, все още завита само с одеялото. С възможно най-изискания дворцов тон той попита:

— Ще се присъедините ли към мен на вечеря, Мариса?

— Да — отвърна тя. Беше лежала будна, опитвайки се безуспешно да намери отговори на въпросите си. Ситуацията изглеждаше съвсем необикновена. Камерън се бе оттеглил мълчаливо, бе запазил разстоянието между тях и тя не знаеше какво да прави. Точно затова остана неподвижна и се питаше какво ли им крои бъдещето.

Кам остави бастуна си, донесе от ъгъла на стаята една кошница, покрита с парче плат, и я сложи на захабената изтрита повърхност на масата.

Мариса се уви в карираното шотландско одеяло, стана от леглото и вдигна захвърлените си брич и риза от каменния под. Босите й стъпала се вледениха. Обърна се с гръб към съпруга си, наметна одеялото на раменете си и обу брича. Пусна одеялото чак когато навлече и ризата си.

Кам я гледаше, забравил кошницата. Желанието предизвикваше болки в слабините му. Копнееше да прокара ръка по извивката на гърба й, да я последва с устни и да опита цялото й тяло. Насили се да се овладее и се зае с работа: извади две прясно опечени пити хляб, няколко ябълки — Кендъл му беше казал, че били най-хубавите, с които разполагала готвачката, и че току-що били донесени от Кент, а също и череши и праскови. Имаше и малко шунка и три резена сирене.

Вече облечена и по-спокойна, Мариса обу чорапите си, поспря и отправи тревожен поглед към съпруга си, който държеше остър нож. Макар да не бе левак по рождение, той използваше ножа умело и сръчно. Китката му бе силна, а пръстите — гъвкави. Дъхът й секна. Тя вече отлично познаваше силата и красотата на тази опитна ръка.

Седна срещу съпруга си и пое калаената чиния, отрупана с шунка, сирене и плодове.

— Вино? — запита той с бутилка в ръка.

— Да — отвърна тя. Сетне отпи и остави бокала на масата. Бе неин ред да отправи въпроса си.

— Защо?

Кам срещна погледа й и промълви единствено:

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

Той само присви широките си рамене. Зелените й очи потъмняха от гняв.

— Не можете да ми кажете дали това, което се случи между нас, бе както трябва?

— Какво знаете вие за това как трябва? — отговори Кам на въпроса й с въпрос.

— Но защо, защо? — възкликна тя.

— Имах си причини — рече той, използвайки възможността да отпие отново от чашата.

— Тогава помогнете ми да разбера какви са те — помоли Мариса.

— Това не ви засяга.

— Лъжец! — яростно каза тя.

Единственото синьо око на Кам потъмня.

— Дръж си езика, момиче!

— Аз съм Фицджералд! Ние не се спираме пред заплахи.

Кам протегна ръка и сграбчи нежната й китка.

— Сега сте Бюканън, миледи. По име и в действителност.

— И дойдох доброволно при вас — парира го тя.

— Да, знам — призна той и пусна ръката й.

— Тогава защо ме завързахте като престъпница?

Кам остави въпроса й без отговор и започна да се храни.

Раздразнена от нежеланието му да отговори на въпроса й, Мариса заби зъбите си в една ябълка, наслаждавайки се на вкуса й. С развързани ръце тя можеше да направи всичко, каквото поиска. Пред няколко часа бе искала да прегръща съпруга си, да усеща кожата му под пръстите си, да изследва тялото му така, както той бе правил с нейното. Помнеше какво бе усещала, когато бе докосвала Камерън в беседката и в неговата стая в странноприемницата, когато бе дошла да му поднесе благодарността си за това, че бе спасил живота й.

«Майко Божия!» — помисли си Мариса и впи поглед в него, оставяйки плода на масата. Изведнъж бе открила отговора на въпроса защо я бе завързал. За да не й позволи да го милва!

— Не искахте да ви докосвам, нали? — запита го тя открито.

Лицето на Кам остана безучастно; единственото, което тя забеляза, бе опъването на лицевите му мускули.

Но Мариса вече бе открила отговора.

Трябваше да се досети, че тя ще отгатне. Бе прекалено прозорлива и интелигентна, за да бъде заблуждавана дълго време. И все пак той още не искаше да признае истината. Малко лъжа би го предпазила — така щеше да държи Мариса на сигурно разстояние от сърцето си.

— Решителна сте, миледи. Ще ви позволя това — изсмя се рязко Кам. — Да, аз си имам причини. И най-важната е да имам наследник от вас. — Гласът му я преряза със студената точност на стомана.

— Дете?

— Да, дете. Син, надявам се.

— Това все още не обяснява…

— За Бога — прекъсна я той, — трябва ли да ме карате да ви казвам всичко?

— Да — настоя тя, смятайки, че накрая той ще й се довери.

— Взех единствената част от тялото ви, която желаех, от която имах нужда — каза той грубо. — Не ми е притрябвало да се държим за ръце.

Лицето на Мариса пребледня. Повдигна й се от вида и мириса на храната.

— Докато ви яхах, си мислех за жената, която обичам — каза Кам. — Именно нейните ръце копнеех да ме прегръщат… — Той казваше истината, но Мариса не можеше да знае това — защото именно тя бе тази жена. После добави: — Щом не мога да я имам, няма да позволя това и на никой друг.

Мариса се изчерви от унижение. Тя бе тъпа, влюбена глупачка. Съпругът й беше влюбен в друга жена.

— Обичате другата и все пак се оженихте за мен?

— Аз съм лоялен поданик на Негово величество. Бракът с вас ми донесе повече, отколкото някога съм мечтал.

Любовта бе за него най-богатата й зестра.

— Както и аз — равнодушно призна Мариса собствената си лоялност. — Моля се семето ви да покълне, за да не ви се налага пак да изпълнявате тежкия си дълг.

— Не е необходимо да ви обичам, за да спя с вас.

«Не е необходимо, но е така» — тези думи останаха неизречени.

— Извинете ме — каза Мариса и стана. — Нямам апетит.

Нямаше да позволи на Камерън да я види как плаче. Тръгна към вратата и излезе гордо, преди сълзите да потекат по бузите й.

Кам също бе загубил апетита си. Съзнателно бе отблъснал единствената жена, която желаеше. Възпирайки вика, който заплашваше да избликне от устата му, той стана, блъсна силно масата и разсипа храната по каменния под. Погледна към вратата. Беше тихо. Можеше да й каже…

Не, за него времето бе свършило.

Мариса изтича до малкия обор. Сълзите изгаряха очите й. Обяснителните думи и последвалите ги действия на Камерън я бяха разгневили и наранили.

Ромул и Рем я посрещнаха с приятелско цвилене. Тя се огледа и забеляза двете седла, подпрени на стената. Развърза Рем и го изведе от яслата. Хвърли седлото на гърба му и го затегна. Знаеше, че не може да остане повече тук. По-скоро би рискувала да се върне сама, отколкото да остане. Качи се на някаква дървена бъчва и яхна коня. Изви се, за да го изкара през вратата, и после го пришпори в галоп.

Кам чу силното цвилене, отвори вратата и видя един от белите жребци с Мариса на гърба да изчезва в тъмнината.

Не можеше да я обвинява. Почти очакваше тя да грабне камата му и да го промуши, ако можеше — толкова голяма бе раната, която видя в зелените й очи. Ако оседлаеше Ромул, все още можеше да я настигне и да я върне.

Но към какво?

За какво?

Затвори вратата, решил, че е по-добре да остави жена си да ближе раните си в уединение. Огледа резултатите от гнева си — разпръснатата храна, виното, разлято като кръв върху каменния под, обърнатата маса. Погледът му попадна върху празното легло. Кам разбра, че също не може да остане повече тук.

Грабна бастуна си от пода, вдигна одеялото от леглото и бързо го натъпка в брезентовата торба заедно с все още мократа кърпичка.

Поспря на вратата и погледна за последен път къщата. После затръшна свирепо вратата, оставяйки зад себе си спомените. Де да можеше да залости и вратата в ума си толкова здраво.

Щом се прибра, Мариса легна в топлата вана. Неколцина от домашните прислужници забелязаха раздърпания й вид, но благоразумно се въздържаха от коментар. Чарити също не зададе никакви въпроси. Мариса се погледна в огледалото в банята и потръпна. Изглеждаше като някаква дива, обрулена от вятъра скитница. Нареди незабавно да й донесат вода.

Лесно бе да измие следите на Камерън от тялото си; не бе толкова лесно обаче да ги отмие от ума си. Водата я отпусна и успокои болките в бедрата й. Бързата езда през хълмовете след първите й преживявания в правенето на любов бе изтощила тялото й почти до краен предел.

Водата изстина, гневът й също. Тя се изправи, излезе от ваната и се избърса с мека хавлия. Ръката й се плъзна по плоския й корем. Мариса се запита дали детето на Камерън би могло да бъде заченато в тялото й толкова бързо.

Преди да вземе някаква дреха, за да се загърне, вратата се отвори. Мариса се извърна и видя вдовстващата графиня.

Баба й затвори вратата с трясък.

— Какво се е случило?

Мариса й отправи озадачен и леко объркан поглед и се наведе, за да вдигне от пода котето Лайънхарт, което си играеше с объркано кълбо прежда за гоблени. Погали черната му козина и котето измърка от удоволствие.

Барбара не можеше да се заблуди толкова лесно.

— Нещо не е наред — настоя тя. — Кендъл ми каза, че ти и графът ще прекарате нощта в една от къщите в имението. И да не се притеснявам, защото изборът бил ваш. После Мод ми каза, че си се върнала, а тя го разбрала от едно от момичетата в кухнята; то предало, че си се върнала сама и си имала вид на раздърпано момче. — Веждите й се вдигнаха. — Вече минава осем часът.

— Промених решението си.

— Тъй ли? Или пък нещо друго го е променило?

Мариса остави котето на пода, приближи се до големия куфар, подпрян на леглото, и извади роба от фин бял лен, поръбена с дантела. Облече я и завърза здраво колана на кръста си.

Баба й седна на един нисък стол и впери очи във внучката си.

Мариса усети нужда точно в този момент да се довери някому. Кой би бил по-подходящ от баба й, след като собствената й майка бе в Ирландия? Можеше да вярва на баба си, която бе жена с огромен опит. Седна в краката на Барбара и подпря глава на коляното й.

Барбара протегна ръка и погали разпуснатите кестеняви коси на внучка си. Понякога, когато погледнеше Мариса, сякаш виждаше себе си като в огледало — изминалите години просто изчезваха.

— Разкажи ми — рече тя внимателно.

Мариса говореше бавно и ясно.

— Камерън ми остави съобщение, в което ме молеше да отида при него. Направих го. След снощи…

— Какво се случи снощи?

— Излязох и отидох да се разходя в градината. Влязох в беседката и Камерън ме последва там.

— О! — каза само старата жена, но краткото й възклицание бе изпълнено с богат смисъл.

— Целувахме се.

— Добро начало.

— И аз си помислих така. — Мариса вдигна глава и зелените й очи се срещнаха с очите на баба й.

— Отговори ми на един въпрос — обичаш ли го?

Мариса не бе особено склонна да отговори откровено.

Барбара повтори въпроса.

— Отговори просто с «да» или «не», това ще бъде достатъчно, дете.

— Да, обичам го, grand-mere — призна Мариса. — Повече, отколкото смятах, че е възможно.

Барбара се усмихна мъдро.

— Това е проклятието и спасението на рода Фицджералд — каза тя. — За моите стари очи бе ясно, че си дълбоко влюбена в съпруга си.

— Разбрах колко много го обичам едва когато се отзовах на поканата му.

Старата графиня я изгледа продължително.

— В нашия род или е всичко, или е нищо. — Тя забеляза блясъка на сълзи в премигващите зелени очи на внучката си и я попита остро: — Нарани ли те?

Мариса кимна.

— Но не така, както си мислиш, grand-mere. Той нарани гордостта ми — и сърцето ми.

— Обясни ми.

— Исках бракът ми да е истински.

— Във физическия смисъл?

— Да — призна Мариса. — Отлагахме твърде дълго — но сега бях готова и ми се струваше, че и той е готов.

— Не те ли взе? — повдигна брадичката й с ръка лейди Барбара.

Мариса се изчерви; Барбара вече бе получила отговор на въпроса си.

— Какво не беше наред? — Навярно шотландецът е бил прекалено земен, прекалено опитен любовник за внучката й. Мариса бе страстна, това Барбара можеше да види сама — макар внучката й да бе невинна. Мариса бе жена, която трябваше да бъде ухажвана и спечелена, а не тъпкана под нечие дребнаво мъжко самомнение.

Мариса се запита как да започне разказа си. Стройните й рамене потръпнаха. Тя реши да бъде пряма.

— Преди да ме направи своя жена, той ме завърза за леглото.

— Наистина ли? — извика Барбара и си помисли, че за брака им е малко рано за такива неща.

— Хвана ръцете ми и ги завърза — каза бавно Мариса, — с плат, боядисан в цветовете на неговия клан, за таблата на леглото, тъй че да не мога да го докосвам или прегръщам. Умолявах го да ми каже защо. Отначало отказваше, после неохотно ми каза, че обичал друга жена и че целта му била да ми направи дете. Наследник на неговото графство. — Мариса спря и пое дълбоко дъх. — Ако не можел да бъде в ръцете на жената, която обичал, не искал никоя друга. Когато ме искал за съпруга, мислел за друга жена — завърши Мариса с глас, подрезгавял от вълнение.

— Затова ли се върна тук? — запита Барбара.

— Не можех да остана там — обясни Мариса.

— Защото се почувства предадена?

— Да — отвърна кратко Мариса.

— Казваш, че е признал любовта си към друга жена пред теб?

— Да.

— В такъв случай, мила моя — упрекна я баба й, — от теб зависи да промениш отношението му.

— Какво искаш да кажеш? — запита Мариса озадачена.

— Сражавай се за съпруга си с оръжията на жена. Ти си Мариса Фицджералд. Плът от моята плът! — подчерта старата жена.

— Как? — Мариса изглеждаше заинтригувана.

— Отвращава ли те правенето на любов?

Бузите на Мариса отново се изчервиха.

— Не.

— Докосва ли те той? — продължи Барбара.

— Да.

— Къде?

Мариса отправи изненадан поглед към баба си.

— Защо ти е да знаеш?

— Приеми, че не съм задоволена от твоя отговор.

Барбара погледна внучка си с окуражителна усмивка.

— Ръцете му бяха изключителни, grand-mere. Те бяха навсякъде по мен — каза Мариса.

— Хареса ли ти?

«Хареса» бе твърде слаба дума за онова, което бе почувствала, когато магьосническите му пръсти я бяха милвали цялата.

— Извънредно — отвърна тя.

— А болката?

— Тя нямаше значение — отговори честно Мариса, — защото означаваше, че съм вече наистина жена.

— А после? — попита Барбара. — После достави ли ти удоволствие?

Мариса се усмихна.

— Като нищо, което някога съм преживявала. В един момент — призна тя — помислих, че умирам, grand-mere. Чувствах се, сякаш отлитам.

— Това е добре — каза Барбара и стана от тапицирания с кадифе стол. — Хората от рода Фицджералд никога не се предават — добави тя с усмивка, — освен ако това не отговаря на целите ни. — Тя тръгна към вратата. — Имам нещо, което ще ти отвори очите за възможностите ти. Една жена трябва винаги да знае и да използва всички възможности. Ще се върна след мъничко.

Барбара изпълни обещанието си и след по-малко от половин час донесе на Мариса някаква книга. Тя бе подвързана в гладка, изтъркана кожа, със златна закопчалка. Старата жена я подаде на внучката си.

— Дядо ти открил това в един парижки магазин — усмихна се закачливо Барбара. — Той знаеше, че събирам украсени ръкописи, и когато видял този, го купил за мен. Вътре пише, че се основава на някаква книга от Изтока. Написан е на френски и се разказва за приключенията на един рицар и неговата дама. А сега ще те оставя. Приятно четене. — Тя целуна Мариса по бузата и излезе.

Мариса изчака, докато баба й си отиде, и взе книгата в леглото заедно с няколко свещи, които постави на масичката до него. Бегъл поглед я увери, че котето е в кошничката си. Тя си легна, пооправи няколко от напълнените с гъши пух възглавници, завъртя ключето и отвори книгата.

Богато оцветената и щедро украсена титулна страница обявяваше, че това е La verite d’Amour. Истината за любовта.

Тя погледна текста, прескочи няколко страници напред и откри рисунките, които придружаваха стиховете и прозата. Имаше рисунки на мъж, полуоблечен мургав рицар, и на руса дама отпреди векове, чието единствено одеяние бяха косите й. Широкият гол гръб на рицаря бе обърнат към читателя и наполовина закриваше жената; дланта му бе върху гръдта й, а устните му целуваха нейните.

Дали и тя бе изглеждала толкова смутена, когато Камерън я бе целувал и милвал?

Мариса внимателно обърна страницата и очите и се разшириха.

В следващата рисунка и рицарят вече бе гол. Бедрата на жената бяха обвити около неговите. Той я придържаше с големите си ръце, също толкова големият му и твърд член сега бе част от нейното тяло, а устните му целуваха гърдите й.

Рисунките бяха така подробни, че Мариса почти можеше да види блясъка на капчиците пот по телата им.

С треперещи ръце тя обърна следващата страница. Двамата сега бяха легнали върху застлания с кожа под и рицарят бе между краката на жената. Изражението му бе страстно, а нейното — възторжено. Бяха изпаднали в екстаз, и двамата бяха победители и споделяха триумфа си. Мариса стисна очи, после прочете поемата на следващата страница. Тя бе чувствена и прелестна, а образите — едновременно силни и нежни.

Неспособна да устои, Мариса продължи да задоволява любопитството си.

Рицарят и неговата дама бяха във великолепно легло, чиито резбовани крака изобразяваха любещи се мъж и жена. Русата дама лежеше по гръб със свити в коленете и разтворени крака, а рицарят докосваше с език мястото, където преди това бе влизал членът му.

Мариса спря и пак затвори за миг очи; във въображението си видя на рисунката себе си и Кам с уста между краката й, как завършва онова, за което само бе намекнал.

Боже, за какво си мислеше?

Следващата рисунка изобразяваше рицаря, вече легнал по гръб, с протегнати напред ръце, обхванали гърдите на жената, която бе възседнала твърдия му член с отметната назад глава; косите й покриваха телата и на двамата.

Дали Камерън бе правил това с други жени? Мариса си спомни колко доволна била според Барбара Касълмейн лейди Макдоналд, предполагаемата някогашна любовница на съпруга й.

В следващата илюстрация дамата лежеше напряко на рицаря, членът му бе в устата й, а очите й светеха щастливо.

Мариса затвори интригуващата еротична книга, заключи я, наведе се и я остави на пода. Книгата определено й даваше повод за размисъл. Съпругът й бе принадлежал към приближените на краля и без съмнение бе опитал всичко, което можеше да предложи животът… а тя бе само една провинциална девственица. Баба й се бе опитала да й помогне, като й бе дала тази книга за ръководство.

Всъщност книгата предизвика във въображението й образи, някои от които останаха в ума й. Това обаче нямаше да бъде единственият момент в нейната решителна игра на любов. Тя щеше да ухажва съпруга си по свой собствен начин, със собствени средства.

На ръката й бе доказателството за положението й на омъжена жена — венчалният й пръстен. Той символизираше обета й, даден пред Бога и краля; сега той символизираше и нейната любов, дадена пред Бога и самата нея.

Жените, които Кам бе имал, нямаха значение. Те бяха в неговото минало.

Тя бе жената на Камерън.