"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава втора

Той почувства допира на хладните й устни върху своите като нежното докосване на лек ветрец. Тя се владееше напълно; с нищо не издаде това, което — той бе сигурен — изпитваше. Никакви външни признаци на отвращение и погнуса не помрачиха хубавите й черти. «Да — помисли си Камерън, — тя наистина е хубава девойка, достойна за жена на самия крал.»

Чарлз — Барбара Палмър го държеше под ръка — положи десницата си върху рамото на Кам:

— Много добре, приятелю. Гордеем се с теб. — После се обърна към Мариса: — Много сме доволни и от вас, графиньо. — Наведе се и положи целувка върху нежната буза на девойката. И с топла усмивка и весело проблясващи тъмни очи добави: — Оказвате ни чест като носите подаръка ни.

— Вие сте този, който ме удостоява с честта си, Ваше величество — усмихна се Мариса, повдигна ръка и докосна с връхчетата на пръстите си красиво шлифования скъпоценен камък.

— Хайде, нека да започваме вечерята — подкани ги Чарлз и заедно с Барбара поведе гостите към трапезарията. Тя прошепна на ухото му нещо, което го разсмя от все сърце.

— Изглежда, че графиня Касълмейн все още властва над чувствата на Чарлз — изрече един глас зад гърба на Кам.

За изненада на Мариса гласът принадлежеше на Джейми Ковингтън. Тя се досети, че той вероятно бе стоял непосредствено до Камерън Бюканън през цялата церемония. При по-обичайни обстоятелства тя може би щеше да обърне по-голямо внимание на хората и на останалите подробности около себе си. Тази вечер обаче съвсем не беше обикновена.

— Така си е — съгласи се Камерън, като се извърна леко към Джейми. — В това отношение нищо не се е променило от времето, когато напуснах двора преди няколко месеца. Лейди Касълмейн е като екзотична подправка, която, щом веднъж си вкусил, не ще забравиш лесно.

Забележката от страна на съпруга, за когото току-що се беше омъжила, накара Мариса да спре. Загледа го замислено. Дали не беше опитал прелестите на любовницата на краля? Мариса знаеше, че верността не е на особена почит в кралския двор. Тук, сред великолепието и разкоша на възстановената монархия, мъжете и жените свободно задоволяваха всеки свой каприз в играта на любов.

— Мога ли да поздравя и двама ви? — попита Джейми, като целуна ръка на Мариса. — Желая ви щастие във всичко.

— Благодаря ви, сър — отвърна Мариса. — Признавам, че не очаквах да ви срещна отново толкова скоро.

Кам повдигна озадачено едната от русите си вежди.

— Вие двамата сте се срещали и преди?

— Да, Кам — каза Джейми. — По време на една малка вечеря в чест на твоята съпруга преди няколко седмици.

— Странно, че си забравил да го споменеш пред мен — отбеляза Кам и стисна бастуна си. Твърде дълго беше стоял прав и болката се обади, пронизвайки крака му. — Елате, миледи — подкани той Мариса с глух глас, в който прозвучаха нотки на раздразнение. — Не бива да караме Негово величество да чака. — Изправи снага и подаде лявата си ръка на Мариса.

Тя колебливо положи ръка върху ръкавицата на съпруга си и усети силата му под меката кадифена тъкан.

Когато един от лакеите напълни отново чашата му, Кам за момент вдигна очи. Седеше на единия край на масата от черешово дърво, отдясно на графиня Касълмейн, Джейми седеше срещу него, младоженката беше в другия край на масата, до краля. Отпивайки от виното, Кам се възползва от възможността да огледа по-внимателно жена си. Изглежда, беше развеселена от нещо, което бе казал Чарлз, защото Кам чуваше веселия й смях — звучеше нежно и искрено, а не беше фалшив кикот, целящ да омилостиви или да поласкае краля. Кестенявата й коса бе подредена красиво около шията, тежките къдрици се спускаха над ушите, едва докосвайки нежните разголени рамене. Кремавият оттенък на перлите, които носеше около врата си и на ушите, подсилвайте млечната белота на кожата й. Гръдта й, която се надигаше и спускаше при дишането й, привлече погледа му. Очите му се спряха на скъпоценния камък, положен върху нея. Колко добре й стоеше тази рокля в наситенорозово! За Бога, тя беше безупречна. И беше негова, можеше да я има, да я държи в прегръдките си. Ръката му стисна здраво тънкото крехко столче на чаша та.

От толкова време не беше спал с жена.

— Красива е — каза Джейми, забелязал как Камерън гледа младата си жена.

Пръстите му отпуснаха чашата при звука на приятелския глас, който прекъсна болезнените му мисли. Отпи голяма глътка — чувстваше нужда от някаква, макар и временна утеха.

— Да, прав си — съгласи се той. Хвърли още веднъж поглед към нея и забеляза, че тя почти не е хапнала от изобилните ястия. Кралските готвачи бяха направили чудо наслада както за очите, така и за стомаха.

Имаше риба, птици, дивеч и какви ли не сладкиши, които биха съблазнили и най-големия въздържател. Може би тя беше твърде деликатна и нямаше добър апетит. Не, от друга страна, не приличаше на крехко дете, което се нуждае от усилено хранене. По-вероятно беше тази вечер да няма желание за ядене. Възможно ли бе очакваната брачна нощ с него да разваля апетита й? Добри мисли, няма що — да си представя, че физиономията му е в състояние да отнеме желанието за ядене на една жена. Той хвърли поглед към любовницата на краля. Очевидно за нея това нямаше значение, защото тя се хранеше с явно удоволствие.

— Ще трябва да ми кажеш как точно се запозна с жена ми, Джейми.

— Беше на неофициална вечеря, дадена от един от роднините на майка й. Пристигнах късно, но все пак навреме, за да я видя как напуска компанията и как един човек я последва.

— Кой?

— Хартуел. Изглежда, беше си въобразил, че може да я има. Смяташе да се възползва от благоволението й. — Джейми се усмихна широко. — Аз просто се намесих и го накарах да разбере, че греши.

Проклятие! Кам изруга наум, чувствайки как го изпълва безсилен гняв. Беше време, когато славата му на човек, който умело си служи със сабята, бе достатъчна, за да не позволи на никого да предизвика гнева му. А сега всеки можеше да му се подиграе. И с какво би могъл да отвърне самият той? Яростта го преряза като бръснач. При толкова красива жена като Мариса Фицджералд Хартуел една ли щеше да бъде единственият, който би му нанесъл обида.

— Хартуел е досадно магаре — намеси се Барбара. — Без съмнение не е могъл да устои на чара на една девица от село. — Шегуваше се. Сините й очи се впиха в Камерън. — Тази нощ едва ли ще ти достави удоволствие, Кам. Мили Боже! — Барбара изви поглед към тавана. — Тя, изглежда, е от онези девойки, които припадат само като видят оголената мъжка шпага.

Безцеремонните забележки на графиня Касълмейн накараха Кам да се усмихне. Той харесваше Барбара, защото тя не се преструваше на по-добра, отколкото е; беше чувствена жена и се гордееше с това. Удоволствията запълваха живота й. Беше красива и безскрупулна. Вече беше дарила краля с един син и сега носеше второ дете от него в утробата си. Харесваше положението си на куртизанка в двореца, беше ухажвана от мнозина заради влиянието си върху краля. Можеше да бъде както предан приятел, така и безмилостен враг. Тя единствената жена от свитата на краля, която не се бе отвърнала с уплаха и отвращение при вида на обезобразеното лице на Кам. Той й беше благодарен за това. Както и за щастието, с което даряваше Чарлз. Тъй като бе споделял изгнаничеството на краля, Кам добре знаеше колко малко са щастливите мигове в живота — когато ги има, човек здраво се вкопчва в тях, за да им се наслади.

— Кълна се в Бога — продължи Барбара, — девствеността наистина е нещо твърде досадно. Бях много доволна, когато се отървах от моята. — Тъмносините й очи се забулиха в спомени. — Желая ги всичко хубаво обърна се тя към Кам и за миг положи ръката си върху неговата. — Но се обзалагам, че те очаква студено легло. Тази красавица ми се струва твърде кротка за звяр като теб — добави тя с обич в гласа.

Камерън не се засегна от думите на Барбара, защото знаеше, че тя не иска да го обиди. Иронична усмивка пробяга по устните му. Това, което нито Барбара, нито жена му можеха да знаят, беше, че звярът в него бе завинаги окован в тъмните кътчета на душата му. Никакъв физически акт не би могъл да разклати решетките, които грижливо бе издигнал сам.

— Какво мислите, миледи? — попита Чарлз.

— За кое, Ваше величество? — отвърна Мариса.

— Добре знаете какво имам предвид. Какво мислите за мъжа, когото ви дадох за съпруг.

Мариса избърса устни с фина дантелена салфетка.

— Честно казано, Ваше величество, бях изненадана. — Пръстите и си играеха с ножа за хранене, като го прокарваха през къс печено месо от глиган. — Никой не пожела да ми каже нещо предварително, дори и вие.

— Аз ви казах най-важното — прекъсна я Чарлз.

— А хората от свитата ви решиха, че ще бъде най-добре по никакъв начин да не науча нищо повече. Дори Джейми Ковингтън не ми даде сведения. — Тя наведе очи и погледът й се спря на златната халка около пръста й. — Беше ваше право да ми осигурите брак, който подхожда на произхода и положението ми. Аз съм от рода Фицджералд, Ваше величество — изрече Мариса, вдигна глава и погледът на зелените й очи срещна този на краля, — и добре съзнавам отговорността, която нося заедно с това име. Загубих баща си при битката за Устър; двамата ми братя, както и неколцина от братовчедите ми, загинаха за вашата кауза. Верността е в кръвта ми. Ако искате да знаете дали приемам шотландеца за свой съпруг, ще ви кажа, че го направих още в мига, когато узнах за вашия избор. — Мариса за миг хвърли поглед към съпруга си. — Наистина, надявах се, че мъжът, когото сте избрали за мен, не ще бъде стар или пък болен.

— И той наистина не е нито едното, нито другото — отвърна Чарлз.

— В такъв случай Ваше величество е проявил и милосърдие, и е изпълнил дълга си.

— Нима смятате, че само съм изпълнил дълга си? — Кралят направи знак на лакея да им налее вино. — Много добре съзнавам отговорността си към вас и вашето, семейство, графиньо. Ето защо дълго обмислях кого да избера за ваш съпруг.

Въпреки че настойничеството под съдебна опека бе отменено от парламента през 1645 година и отмяната бе официално потвърдена при реставрацията на монархията, Чарлз беше морално задължен на покойния граф Деран, който бе поставил в завещанието си условие, че ако нещо се случи с него или със синовете му, то кралят би следвало да стане настойник на дъщеря му.

— Бюканън напълно ви подхожда по произход. Той е най-малкият син на граф Тайърн и получи от мене титлата барон. Беше с мен по време на изгнанието ми и направи много за мен и за короната. — За момент Чарлз замълча, очите му помръкнаха. — Вие все още не казвате нищо за най-очевидното.

— Трябва да призная, че съм любопитна, сир — отвърна Мариса.

— Би било трудно да го отречете.

— Ще ми кажете ли на какво се дължи сегашният му вид?

— Уви, не ще мога да го сторя — въздъхна кралят. — Не е редно аз да ви разказвам за това.

— Тогава ще възпра любопитството си, Ваше величество. — Тя леко сви малките си пълни устни. — Поне засега.

Мариса насочи вниманието си към храната, макар че изобщо не я беше грижа за това, което се сервира. Тъй като не беше редно да обижда краля и неговото гостоприемство, тя се насили да хапне малко повече. Всъщност сърцето й бе изпълнено с уплаха от приближаващата нощ. Тя знаеше че при други обстоятелства на сватбата й щеше да има много хора, че сватбата й щете да бъде бляскава дворцова церемония, на която щяха да присъстват роднините й, дошли от своите имения от Ирландия и Уелс, за да споделят радостта й. Тя щеше да очаква и родствениците на мъжа й да празнуват брачния съюз. Вместо уединена стая с неколцина музиканти, свирещи нежни мелодии, щеше да има богата сватбена трапеза, много танци и веселие в някоя от големите банкетни зали на двореца Уайтхол. Може би даже бал с маски за развлечение. Щяха да се разменят пиперливи шегички за това, което се случва под завивките, а след това щеше да последва публично настаняване в леглото. И тя, и съпругът й щяха да бъдат разсъблечени и прегледани, така че всички да са сигурни в липсата на пречка за брака. Тази вечер обаче нямаше да има подобна церемония. Когато сядаха на трапезата, кралят я уведоми, че Бюканън е решил да пренебрегне традицията. Тя можеше да си представи защо. Той не желаеше да се подлага на шеги и закачки. Единствено тя щеше да се изправи пред него.

Крадешком тя пак хвърли поглед към съпруга си и забеляза, че се е умълчал. И тогава, сякаш почувствал погледа и върху себе си, той повдигна глава и я погледна право в лицето, с леко шеговит блясък в яркосините си очи. Веднъж като малко дете тя беше посетила планинските части на Шотландия заедно с майка си и баща си; точно там, в студените води на едно от езера, бе видяла подобен оттенък на синьото ярко и наситено като сапфира, който носеше. В очите, които я гледаха, липсваше топлота. Всъщност тя се почувства леко объркана от силата на погледа, който той й отправи.

Нима тази нощ когато я обладаеше, той щеше да бъде също така студен? Вярно, че любовта не влизаше като условие в брачния й договор, но въпреки това тя се беше надявала на някакъв, макар и блед израз на обич и грижовност. На пръста си носеше неговия пръстен. Сега името и съдбата й бяха безвъзвратно свързани с неговите. Кръвта нахлу в страните й и тя сведе очи.

Камерън забеляза червенината, която обагри бузите й. Очевидно девойчето си представяше нещата, които го очакват тази нощ. Барбара беше права — провинциална девственица, свежа и недокосвана, очакваща брачното ложе. И все пак той долавяше нотка на предизвикателство в тези наситено-зелени очи. Вече бе забелязал гордостта и изяществото й. Всеки мъж би бил щастлив да държи девойка като нея в прегръдките си, да я дари с името си, да дели с нея ложето си. Мъжът, който той самият някога беше, сигурно би чувствал същото. Тогава навярно би забелязал предчувствие за щастие в очите й, нетърпеливо очакване да му бъде партньорка в танца на живота.

Отново го обзе студен, яростен гняв; чувстваше се така, сякаш го бяха настанили на богата празнична трапеза и му бяха казали, че му се забранява да яде каквото и да било от предложените блюда. Страстта бушуваше във вените му, търсеше удовлетворение.

Той не можеше повече да издържа на това бавно мъчение. По-добре бързо да приключи с тази комедия, преди да се е превърнала в трагедия.

— Благодаря на Негово величество и на графиня Касълмейн за великолепната гощавка. Време е обаче моята съпруга и аз да се сбогуваме с вас — надигна се Камерън и протегна ръка към бастуна си.

«Глупава девственица» — помисли си Барбара, която забеляза размяната на погледи между младоженците, докато поглъщаше сочно парче птиче месо и отпиваше френско вино. Би се обзаложила на сто сребърни монети, че тази госпожица Фицджералд е прекалено уплашена, за да направи каквото и да било тази нощ, освен да плаче. Погледът й проследи Бюканън, които се изправяше от стола. За нея изобщо нямаше значение, че той е куц. Барбара смяташе, че това, което наистина има значение, си намира между краката му, и ако можеше да се вярва на всички приказки за него, той беше досущ като нейния Чарлз, истински жребец. Тази мисъл предизвика пулсираща топлина в слабините й. Милостиви Боже, как само желаеше своя Чарлз. Тъкмо сега. Тя облиза устни, предвкусвайки удоволствието, което скоро щеше да изпита. Имаше настроение за дълга и страстна любовна нощ.

Джейми Ковингтън отмести поглед от приятеля си и се взря в младата жена, която стоеше до краля. Потърси следи от колебание или страх по лицето й. С облекчение обаче съзря по него единствено мълчаливо достойнство. Тя не приличаше на жертвен агнец, нито пък на треперещо от страх дете. Той си пое дълбоко дъх, като се молеше наум всичко да се нареди добре за новобрачната двойка. Камерън беше с избухлив характер и заядлив език, когато изпаднеше в някое от мрачните си настроения, и Джейми се боеше, че това, което предстоеше тази нощ, щеше да разруши напредъка, постигнат от Кам до момента. И само като си помисли човек, че някога Джейми бе завиждал на лекотата, с която Кам покоряваше жените, те веднага откликваха на чара му и изгаряха от нетърпение да приютят в леглото си този красив мъж с лице на ангел. Сега, поради болката и гордостта, лицето на ангела беше помръкнало, изхвърлено от рая на всеобщото обожание. Може би още по-добре да си съвсем обикновен мъж. Така човек по-спокойно приема света.

Чарлз се обърна към младоженците, посочи вратата в дървената ламперия и каза:

— Отключено е. Слезте по стъпалата и ще излезете пред портата. Там ви чака карета. Името на кочияша е Джак. — И като ги погледна благосклонно, добави: — Помислих, че ще е по-добре да започнете брачния си живот далеч от любопитния взор на моите царедворци.

Кам разбра, че това се прави за негово добро. Още един жест на внимание от страна на краля. По дяволите! Можеше ли да понесе още прояви на милосърдие? Чарлз се стараеше да го защити. Или може би се стремеше да защити наследницата на Фицджералд, в случай че побегне с ужасен писък от леглото на мъжа си. Това нямаше да се случи, мислено се закле Кам. Той нямаше да допусне да се стигне дотам.

Камерън помълча за миг, преди да каже:

— Ваше величество е много щедър и милостив. Жена ми и аз ви благодарим.

— Аз ще изляза заедно с вас — обади се Джейми. — Късно е и трябва да потърся подслон и за себе си.

След като и тримата си тръгнаха, Барбара се обърна към музикантите и нареди:

— Напуснете. Кралят и аз искаме да останем сами.

Музикантите, които познаваха нравите в двореца и властта, с която разполагате любовницата на краля, се подчиниха на заповедта без колебание.

— По дяволите, Барбара, дали постъпих правилно? — запита високо Чарлз, докато хвърляше богато украсения си жакет на пода.

— Разбира се, любов моя — отвърна тя, изрита обувките си настрана и с едно движение на ръката запрати порцелановите сервизи и стъклените чаши на земята. Доволна усмивка се изписа на устните й при вида на счупените, разпилени по пода сервизи. После тя се облегна на масата, разкопча корсажа си и откри гърдите си. Наклони се назад и като облиза устни, изрече: — А сега не се бави нито миг. Ела и вземи десерта си.

— Лека нощ и на двама ви — пожела им Джейми, когато излязоха на двора, където ги очакваше каретата.

— Моля ви, отбивайте се винаги, когато пожелаете, в Деран Хаус. Моята… — тя млъкна за миг, доловила погледа на мъжа до себе си, — нашата врата винаги ще бъде отворена за вас. — После се опря на ръката на Джейми и се качи в каретата.

Джейми й се поклони за довиждане и се обърна към Камерън. В очите му се четеше загриженост.

— Внимавай, приятел. Жена ти не е някоя обикновена девойка.

— Да не мислиш, че не го зная? — отвърна Кам, като с лекота мина на шотландския акцент, познат му от детските години. — Но — добави той с нотка на горчивина, — въпреки всичко тя е жена и аз никога вече не ще бъда предишния глупак.

Тази мисъл не го напусна, докато изминаха в мълчание краткото разстояние от двореца Уайтхол до къщата й на Странд. Той я следеше с поглед през присвитите си клепачи, отбелязвайки спокойното й държание. Белотата на ръцете й, скръстени чинно в скута, се открояваше на фона на тъмната й наметка. Лицето й беше обърнато към прозореца и той виждаше изящния й профил. Дълги ресници, своенравно носле, упорита брадичка. Кожата й беше свежа, без грим и пудра. Красива девойка, наистина, с гордост и поведение на кралица.

Мариса продължаваше да отбягва погледа на мъжа си и се взираше навън пред прозореца. «За какво ли си мисли?» — питаше се тя. Шестото чувство й подсказваше, че той я наблюдава. Почти усещаше погледа му върху себе си. Дали я преценяваше? Може би искаше да отгатне как би изглеждала без дрехи? Не беше ли тялото на една жена подобно на всяко друго женско тяло? Дали не беше свикнал само с жени като лейди Касълмейн? Какво точно би желал?

Отхвърли тези мисли. Каза си, че това не я засяга. Сега тя беше законната му съпруга. Брачният договор включваше и споделянето на леглото и изобщо не предвиждаше човек да харесва или да желае партньора, който му е отреден. Всъщност какво знаеше тя и какво желаеше? Може би беше по-добре, че не познава удоволствията на леглото. По този начин не би била твърде разочарована, ако й липсват.

«И все пак — подигравателно се обади разумът й, — какво ще стане с кръвта, която носиш във вените си? Жарката страстна кръв на рода Фицджералд, която се разпалва, когато се появи любовта?»

Но все пак, разсъждаваше Мариса, в този случай нямаше любов. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше привързаност и загриженост. Чудеше се дали и те бяха възможни.

Деран Хаус се издигна пред очите им. Дървета и дебел каменен зид обграждаха имението. Копитата на буйните коне зачаткаха по плочника на входната алея и след малко кочияшът спря пред портата. Едно четиринайсетгодишно момче скокна от мястото си на капрата и отвори вратата на каретата, като разгъна стъпалата за слизане.

Миг след това входното антре се освети в ярка светлина от фенера, който лакей, облечен, в ливрея на рода Фицджералд, държеше издигнат нависоко, докато друг прислужник помагаше на господарката на дома да слезе от каретата.

Мариса се спря, за да изчака съпруга си и дочу приглушеното ахване на икономката, която стоеше на прага със свещник в ръка, докато Камерън слизаше от екипажа.

Той почувства пристъп на болка. Нощната влага измъчваше костите му и го караше да страда. Слизането от колата още повече раздразни болния му крак, така че му се наложи да се облегне още по-тежко на бастуна си.

Уплашена, че Бюканън може да падне, Мариса нареди на лакея, който бе най-близо до него:

— Погрижи се да помогнеш на съпруга ми.

Камерън го отпрати с ядно замахване.

— Нямам нужда от помощ.

— Както желаете, съпруже мой — покорно отвърна Мариса и се изкачи по стълбите. Влезе в къщата и го остави да я следва. Щом прекрачи във вестибюла, Мариса се обърна към икономката: — Как разбрахте, че ще пристигнем тук тази нощ?

— Един слуга дойде от двореца, миледи. Каза, че каляската на краля ще докара вас и съпруга ви тук, в Деран Хаус, след сватбената вечеря. — Едрата представителна жена хвърли неспокоен поглед към мъжа, който бавно влизаше във вестибюла. Бастунът му отчетливо потропваше по излъскания дървен под. — Помислих си, че навярно бихте желали да използвате старите покои на поминалия се господар, вместо собствената ви стая, тъй като са много по-големи и по-представителни. Те са напълно готови, миледи. Вашата камериерка ви чака.

— А къде е братовчедка ми лейди Браяна?

— Тя спи, миледи. Трябваше ли да я будя?

Мариса поклати отрицателно глава:

— Не, ще се видя с нея сутринта.

— Изпратихме в стаята ви поднос с храна, както и малко греяно вино с подправки. Ще ви трябва ли нещо друго?

— Не, госпожо Чатам. Това е достатъчно.

— Тогава лека нощ, миледи — пожела й възрастната жена, без да престава да я гледа загрижено. После си спомни за добрите маниери, отправи лек реверанс към съпруга на графинята и го поздрави: — Добре дошли, милорд. Желая ви много, много радост.

След като икономката се отдалечи, Камерън изкриви устни в злъчен присмех. Явно госпожа Чатам би желала той да е някъде съвсем другаде, а не под нейния покрив. Очите й я издаваха. Тя беше убедена, че господарката й се е омъжила за чудовище. Самият той би трябвало вече да е свикнал с това. И все пак това беше още една рана, сякаш поредната частица от душата му бе изтръгната.

Но той с нищо не показа болката, която го пронизваше. Погледна нагоре към голямото, широко стълбище. И като събра сили, каза:

— Госпожо, след вас.

Мариса влезе в стаята, която преди беше спалня на родителите й. Спомените я обгърнаха, нахлуха в душата й. Стойката за бродерия на майка й все още стоеше в ъгъла. Семейният портрет, рисуван още по времето, когато тя беше малко момиче, беше на мястото си над камината. Малко по-нататък бяха окачени двете шпаги, скъпоценно наследство, което се предаваше в семейството от ръка на ръка. Те бяха дар от кралица Елизабет за прадядото на Мариса, Тристам Фицджералд, по случай женитбата му. Мариса се усмихна, припомняйки си семенната история, според която Тристам, граф Деран, спечелил тези шпаги благодарение на силата и умението на собственото си острие, които демонстрирал пред Елизабет.

Леко похъркване я накара да осъзнае, че не е сама. Камериерката й, Чарити, беше заспала дълбоко, свита на един стол. Минаваше полунощ. Момичето вече трябваше да е в леглото си. Мариса също желаеше да е в собственото си легло.

Тя леко побутна девойчето, за да го събуди. Чарити скочи и разтърка очите си, за да прогони съня.

— Простете, миледи.

— Глупости, няма нищо, — отвърна Мариса. — Помогни ми да се съблека и след това можеш да си лягаш.

Чарити развърза корсажа й и свали роклята й, преметна я на облегалката на един стол и се зае да разкопчава корсета. След това дойде ред на няколко ката фусти. Накрая Мариса остана съвсем гола, кожата й настръхна от студа. Чарити протегна към нея нощницата й, но Мариса поклати глава.

— Нямам нужда от това тази нощ — каза тя. — По-добре иди и ми донеси робата, обточена с боброва кожа.

Чарити кимна и отнесе дрехите, докато Мариса сваляше една по една иглите със скъпоценни камъни от косата си, която се разпиля на тежки вълни по гърба й. После разтри главата си, опитвайки се да премахне болката в мускулите на шията си. Взе гребен от тоалетката и го прокара през косите си, като развали безмилостно къдриците, които Чарити бе подреждала часове наред.

Когато приключи с косата си, Мариса си наля чаша греяно вино. Беше поизстинало, но това нямаше значение. Докато отпиваше, тя си мислеше колко много се различава тази нощ от моминските й представи. Никой не изискваше от нея да застане пред мъжа си така, както Бог я беше създал, нямаше нужда да се излага на показ. Нищо не я караше да върши това, освен собствената й решимост да го направи, да му покаже, че тя не се бои от нищо и няма какво да крие. Без значение беше, че липсват свидетели. Той щеше да разбере.

Чарити влезе забързано с робата от фин зелен вълнен плат, обшита с боброви кожи. Разтвори я и Мариса плъзна ръце в ръкавите, облече я и завърза златоткания колан около кръста си. Усещаше меката тъкан върху голото си тяло.

Хрумна й нелепата мисъл какъв ли ще бъде допирът на ръцете му върху плътта й. Нежен и ласкав? Или груб и жесток?

Панически трепет се надигна в гърдите й. Насили се да остане спокойна и освободи Чарити с думите:

— Можеш да си вървиш. Няма да имам повече нужда от теб до сутринта.

Камериерката се запъти към вратата, но внезапно се обърна отново към господарката си.

— Нека Бог ви възнагради с един здрав син, миледи.

«Да — помисли си Мариса. — Един бъдещ граф Деран. Тогава всичко би си струвало.»

Приближи се до по-малката врата, която водеше към спалнята, натисна бравата и отвори. Пристъпи към широкото легло и приседна в долния му край.

Минута по-късно чу звука на обутите в ботуши нозе оттатък. И като събра кураж, Мариса се изправи, за да посрещне законния си съпруг. Разхлаби колана на робата си и я остави да се плъзне по раменете й и да се свлече в стройните й нозе. Кожата й грееше на светлината на свещите.

— Елате, съпруже мой — изрече тя с нежния си глас, протегнала подканващо лявата си ръка, — вашата съпруга очаква благоразположението ви.