"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава трета

По дяволите! Тази кучка му се подиграваше!

Мисълта прониза мозъка на Кам в мига, когато влезе в стаята и чу думите на жена си. За миг те сякаш увиснаха във въздуха, преди да се стоварят върху му, като зрънца сол в отворените рани на сърцето му. «Очаква благоразположението ви.» Фразата извика в паметта му горчиво-сладките спомени за безброй многото жени, които също, преди много време, я бяха изричали.

Той крачеше неспокойно из преддверието, в което трябваше да дочака сигнала, че съпругата му е готова да го приеме. Да, да го приеме така, сякаш дава опрощение на някой разкаял се грешник. Или пък аудиенция на свой васален поданик. Всичко това се усещаше — и в гордо вдигнатата й глава, и в начина, по който стоеше изправена, с протегната ръка, сякаш му отдаваше благоволението си.

Нима тя смяташе, че той трябва да й е благодарен за снизхождението? Та той беше от рода Бюканън, за Бога!

Мариса отпусна протегната си ръка, когато почувства студенината, с която я погледна Камерън Бюканън. Той се приближи бавно към нея, опирайки се на бастуна със златна дръжка; вървеше с мъка, а накуцването му се усещаше по-силно от преди. Все още беше напълно облечен, само бе съблякъл кадифения си жакет. Тя се опита да възпре треперенето си, тъй като се боеше, че той би го приел като знак за слабост. Храбростта, с която го бе поканила при себе си, изглежда, не му бе направила впечатление. Лицето му имаше странно гневно изражение, което пък на свой ред предизвика раздразнение у Мариса. По-редно беше тя да бъде разгневената, след като я бяха свързали с човек като него.

Гневът обаче отстъпи на заден план в съзнанието й в мига, когато той застана пред нея, хвана с ръка брадичката й и повдигна устните й, за да посрещнат неговите.

Устните й бяха хладни и меки в отговор на целувката му.

Решен да разтопи ледената й обвивка, Кам разтвори устни и я зацелува умело, за да разпали пламъка на страстта в нея. Езикът му проследи очертанията на устните й и ловко се плъзна навътре в мига, когато тя се опита да си поеме дъх. Той усещаше вкуса на виното и подправките, сладък и възбуждащ.

Мариса стоеше неподвижна, непознати усещания я пронизаха, когато съпругът й впи устни в извивката на врата й.

— Девица ли си?

— Разбира се, милорд — отвърна Мариса, като се наведе, за да вдигне робата си, захвърлена на земята — внезапно й стана неудобно, че стои пред него гола. Кам задържа ръката й и я накара да се изправи.

— Това съвсем не е сигурно — сухо изрече той.

Мариса впи зелените си очи в него и каза:

— Сигурно е, когато става дума за жените от моето семейство. А сега, ако сте удовлетворен, господарю и съпруже мой, позволете ми да облека робата си.

— Удовлетворен? — Той прошепна думата в ухото й, като опари лицето й с горещия си дъх. — Нима мислиш, че мога да остана удовлетворен само от един поглед? Известно ли ти е какво става между мъжа и жената, моя благородна съпруго? — Кам я погледна право в лицето.

Мариса отново съзря проблясъка на гняв по лицето му и още нещо, някакъв странен израз в сините му очи. Въобразяваше ли си, или наистина съзираше в тях болка? А може би — уязвимост? Едва ли, това беше просто игра на въображението й. В погледа му не се четеше нищо друго, освен гордост.

— Просто съм премръзнала и бих искала да усетя топлината на вълнената дреха.

— Нима?

Зелените й очи гневно проблеснаха:

— Вие се съмнявате в думите ми?

— Та нима ти не си жена? — запита той и вдигна осакатената си ръка, за да отмахне плътната завеса на кестенявите коси от лицето й. Къдриците се разпиляха на вълни по гърба й. Ноздрите му потрепнаха от мириса на диви горски цветя, който се носеше от гъстите кичури.

— Да, жена съм и вие ясно го виждате — отвърна тя.

— Ето тук се крие и отговорът на въпроса ви, миледи.

— Говорите ми със загадки.

— А вие все още не сте отвърнали на моя въпрос. Знаете ли какво става между мъжа и жената в спалнята?

— Да, запозната съм със задълженията на съпругата към съпруга й, що се отнася до нейното тяло, милорд — заяви тя.

Задължения. Хладината, която се съдържаше в думата, го прониза дълбоко. Дълг, който трябва да се изпълни, без съмнение насила.

— И вие сте готова на това?

— Нима вече не ви го показах, милорд? — Мариса се чудеше каква игра играе съпругът й. Искаше й се цялата тази церемония, свързана с брачното ложе, да премине колкото се може по-скоро, докато не е загубила кураж. В памет на храбрите Фицджералдовци преди нея беше задължена достойно да преодолее това изпитание.

Кам протегна здравата си ръка и прокара показалец по нежната кожа на рамото й. Почувства как кръвта и пулсира във вените на шията. Клепачите й бяха сведени, така че той не можеше да види израза на очите й. Кожата й е цвят на прясна сметана излъчваше блясък на здраве. Наистина, той не съзираше никакви недостатъци, които да развалят вида й. Съвършенството й го караше да чувства още по-остро собствените си недъзи.

Съпругата му беше жена с необикновена красота и достойнство.

Какво ли беше усещането да легнеш в едно легло с подобно лишено от страст съвършенство?

— Милорд — тихо каза тя, с глас, който галеше ухото му, — моля за вашето снизхождение. Но аз трябва или да облека робата си, или да потърся топлината на леглото, преди да премръзна напълно. Вероятно, тъй като сте все още облечен, вие не чувствате влагата.

— Позволете на мен — каза Кам и прегъна в коляното здравия си крак, за да вдигне робата й. После я положи върху раменете й, ръката му се задържа за миг, а след това се плъзна надолу и се спря върху закръглената й гръд. Розовото зърно, щръкнало от хладния въздух, го мамеше. Той нежно я докосна и усети как плътта й потръпна и как тя пое развълнувано дъх.

Мариса трепереше.

От какво ли, чудеше се той. От страх? От отвращение?

Рязко отпусна ръка, обърна й гръб и се насочи сковано към стола, разположен пред огъня. Отпусна се в него, загледан в пламъците.

Тя беше тук, готова да му се отдаде. Защо тогава се колебаеше?

Колкото по-скоро я обладаеше и приключеше с това, толкова по-бързо щеше да облекчи болката, която усещаше в слабините си. Почувства как членът му се втвърдява при мисълта за това как ще се плъзне между бедрата й, ще докосне къдравите косми по венериния й хълм, ще се наслади на пълнотата на гърдите й, отново ще вкуси сладостта на устните й. Да, всичко това и още много други мисли бушуваха в съзнанието му. И все пак той знаеше, че ако легне с нея, ще се почувства така, сякаш приема милостиня. Съпругата му беше горда, дори той, с едното останало му око, можеше да види това. Той обаче също беше горд.

Мариса стоеше тихо и разглеждаше мъжа, с когото само преди няколко часа бе свързала живота си. Тя ясно му бе дала да разбере, че е готова да сложи печат на договора, така както се очаква от нея. Защо се колебаеше той да легне с нея? Дали не играеше някаква игра? И ако беше така, то каква ли беше целта му?

— Ще желаете ли нещо? — попита тя, за да наруши тишината, която тегнеше върху тях.

— Да, малко вино.

Мариса отиде до малката масичка и вдигна каната.

— Изстинало, е, милорд. Ще ви го стопля.

И се запъти бързо към камината, взе ръжена и го пъхна в пламъците. С крайчеца на окото си съзря движението, което той направи в креслото — сякаш искаше да се отдръпне още по-навътре в кожената седалка. След като постопли питието, Мариса се обърна към Кам и съзря на лицето му израз, който не успя да разгадае. Поднесе му напитката.

— Моите благодарности — каза той, като пое чашата от ръката й.

Мариса остави ръжена на мястото му. Ръката й леко трепереше.

— Нещо за хапване?

Толкова е любезна, помисли си той. И толкова официална. Човек не би могъл и да си помисли, че само преди минути му бе предложила тялото си като жертвен дар на девица, положен върху олтара на неговата похот и на нейното чувство за дълг. Той отпи от виното, без да обръща внимание на топлината, която изгаряше езика му. Наистина ли се бе заблуждавал, че тя ще го приеме с радост? Това, че Мариса не трепна при вида му и не побягна, вече говореше за силата на характера й. Нима това бе желал? Жена, която да трепери от страх?

Доизпи виното от сребърната чаша. Съзнаваше накъде го водят мрачните му мисли. Искаше нещо, което не можеше да има. Не тялото й — то щеше да бъде негово, ако той би решил да приеме това, което му се предлагаше — не, той се нуждаеше от утеха.

По дяволите, виното, изглежда, бе размътило мозъка му. Сега имаше нужда от лек за душевната болка, която го гнетеше. Мислите му се насочиха към краля и любовницата му. Да, трябваше му жизнена и страстна жена като Барбара, която би яхал заради чистото удоволствие, без да изпитва каквото и да било съжаление в мига, когато приключи.

Кам се надигна от стола и наново потърси опора в бастуна си. Не се нуждаеше от подхвърлени по-милост трошици, най-малко от тези на съпругата си, дъщерята на Фицджералд.

— Уморен ли сте, милорд? — попита Мариса. Боже, колко изтощена се чувстваше от това изпитание, По-добре би било бързо да прекрати този фарс, за да не изкрещи и да разбуди прислугата. И защо ли се бавеше той?

Странни мисли я споходиха. Ами ако той не бе в състояние да изпълни съпружеския си дълг? Или — тя хвърли крадешком поглед към изправената му фигура — възможно ли бе той да не проявява интерес към това, което една жена може да му даде в леглото? Тя знаеше, че има и такива мъже, чувала беше шепнешком да се говори за някои от мъжете от кралската свита и за техните фаворити.

— Лягай си, жено — изрече той, а сдържаната сила в гласа му накара думите му да звучат като заповед.

— А вие ще си легнете ли с мен?

Изкушението беше голямо. Тя беше като небесно видение, явило се, за да го измъчва с лъжовни надежди, но той се боеше, че само ако протегне ръка и сграбчи чашата на удоволствието, тя ще се окаже пълна с горчиво питие.

— Не.

— Не?

— Не — повтори Кам. Помисли си, че трябва веднага да напусне тази къща, преди да е променил решението си. Започваше вече да го изпълва чувството на съжаление.

— Желая ти лека нощ — каза той и излезе, като остави Мариса да си блъска ума над въпроса защо си тръгва.

Що за човек бе това? Да изостави младоженката през първата брачна нощ? Мариса съблече вълнената роба и хвърли завивката върху масивното легло. Не можеше да си обясни поведението му. Беше подготвена по възможно най-добрия начин при създалите си обстоятелства да извърши това, което се очаквайте от нея, да отдаде дължимото на тържествения обет, който бе поела.

И като сгуши възглавницата, притискайки я към гърдите си, объркана от събитията през деня, Мариса се потопи в топлината на леглото си, изпълнена с несигурност за това, което щеше да последва, и за състоянието на собствените си чувства в бъдеше.

Кам знаеше съвсем точно какво усеща самият той — беше разстроен. Взе един жребец от конюшнята на жена си, яхна го и препусна, докато стигна до мястото, закъдето се беше запътил — жилището на Джейми извън града.

То беше съвсем скромно, малко имение, което Джейми бе наследил от майка си, потомка на проспериращи търговци. Кам познаваше добре къщата, тъй като много пъти бе гостувал в нея. И сега избяга именно тук, а не в удобната си обширна квартира в двореца Уайтхол. Не би могъл да изтърпи погледите и въпросите, които неминуемо щяха да последват — защо не е при жена си, красивата младоженка, която благодарният монарх му бе осигурил, и защо не се наслаждава на удоволствията на брачното ложе.

Нелепото положение и иронията, която се съдържаше във всичко това, изтръгна от гърдите му глух смях, подобен на кучешки лай. Той спря коня пред малка каменна постройка. Петлите вече пееха, чуваха се стъпките на неколцина мъже из двора; зората вече настъпваше и багреше небето в разноцветни ивици. Оборите на Джейми бяха малки в сравнение с тези на съпругата му, но независимо от това Джейми се гордееше с качествата на конете си.

Един едър шестнайсетгодишен момък се появи на вратата на конюшнята. Когато видя Кам, яхнал едрия дорест кон, той бързо грабна юздите, удържайки жребеца мирен, за да може ездачът да слезе спокойно.

С ядното съзнание, че е несръчен и че такъв ще бъде и занапред, Кам се изхлузи внимателно от седлото. Остра болка прониза болния му крак, когато стъпи на твърдата земя.

Опря се на бастуна си, мъчейки се да събере сили. Беше изтощен докрай, както от ездата, така и от случилото се през нощта. Знаеше, че няма нужда да дава наставления на момъка, за да се погрижи добре за коня му. Това несъмнено щеше да бъде сторено.

Измина краткото разстояние до къщата и изкачи няколкото стъпала отпред. Почука на вратата. След кратко очакване тя се отвори и на прага се изправи висок, кокалест възрастен мъж. Личеше, че се е облякъл набързо. Като разпозна пътника, който стоеше пред него, гой разтвори широко вратата и с кимване покани Кам да влезе.

— Рано сте дошли, лорд Бюканън.

— Бих искал да видя Джейми — каза Кам, влизайки в малкото преддверие.

— Господин Ковингтън е все още в леглото, сър. Ако обичате почакайте, докато го повикам.

Влязоха в скромната стая, която служеше за кабинет на Джейми. Икономът се наведе и сложи дърва в огнището, за да разпали наново огъня.

— Така би трябвало да ви е по-удобно, милорд. Да се погрижа ли да ви донесат нещо за ядене и пиене, докато събудя господин Ковингтън? Имаме чудесно ябълково вино от Съмърсет.

Кам се отпусна на кушетката, вдигна болния си крак и го просна върху копринената дамаска. Престори се, че не забелязва леката гримаса на неудоволствие от страна на иконома, когато обутият в ботуш крак докосна фината материя.

Въпреки че му се искаше нещо далеч по-силно от ябълковото вино, Кам отвърна:

— Чудесно, Бридж, дай вино.

След няколко минути в стаята влезе прислужница със свежо, хубаво личице. Носеше поднос с кана студено вино, голяма сребърна чаша и чиния с дебели резени сирене и сланина.

Тя направи реверанс към Кам и го дари с ослепителна усмивка.

— Желаете ли още нещо, милорд?

Момичето не показваше признаци на отвращение от лицето и тялото му, но той си даваше сметка, че не идва за пръв път в този дом. Тук се чувстваше сигурен, способен да се отпусне макар и за кратко. Загледа се в момичето с настойчив продължителен поглед.

— Не сега. Може би… по-късно — отвърна той, поглъщайки с очи високата й, добре закръглена фигура.

— Е, в случай че ви потрябвам за още нещо, милорд, казвам се Люси — каза тя и бавно облиза устни. — Ще се радвам, ако мога да съм ви в услуга.

— Върви си в кухнята, момиче — обади се Бридж от прага. Изчака девойката да излезе и продължи: — Господарят скоро ще дойде, милорд.

Икономът излезе и затвори вратата. Кам протегна ръка към чашата с ябълковото вино и отпи голяма глътка. Виното беше хубаво и силно. Нямаше нищо общо с мътилката, която пробутваха в повечето кръчми.

— Не би ли трябвало да си все още в леглото при съпругата си, добри ми приятелю? — му се глас откъм вратата.

— Трябва ми лека жена, Джейми — отговори Кам почти шепнешком.

— Лека жена? — недоверчиво повтори Джейми. — Та ти току-що се ожени — отбеляза той, влизайки в стаята. По лицето му, което все още носеше следи от съня, се изписа изненада. — Защо ти е нужна друга жена?

— Можеш ли да го уредиш?

— В такъв случай се нуждаеш от сводник, а не от мен — отвърна Джейми ледено.

— Имам нужда от приятел — възрази Кам. — Не съм дошъл тук, за да те обиждам. — Поради натрупаната умора в речта му се прокрадваха шотландските думи, с които бе израсъл. — Мислех, че при твоя, как да кажа, огромен кръг познати, ти би могъл да ми посочиш някое дискретно място, което да е по-изтънчено, а не от най-долнопробните, и което освен това да не е свързано с двора.

— И с каква цел?

Пълните устни на Кам потрепнаха в подигравателна усмивка.

— Е, Джейми — каза той, — нима от толкова дълго време не си бил с жена, че не можеш да си припомниш какво прави мъжът с нея?

Бялото лице на Джейми придоби розов оттенък от шеговитата забележка на Кам.

— Съвсем ясно ти зададох въпроса, Кам. По всички нравила, ти би трябвало сега да си при жена си. — Джейми се премести така, че да седне точно срещу Кам. — Какво стана?

— Ще ми помогнеш ли?

— Само ако си честен към мен — отвърна Джейми. — Защо не си в леглото със съпругата си, наследницата на Фицджералд?

— Не приемам благоволение по милост, което ми се подхвърля като огризки от храна на куче.

Джейми усети горчивината в гласа на приятеля си.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, вперил поглед в тази половина от лицето на Кам, която бе обърната към него — половината, където красотата беше запазена. — Нима не си извършил това, което бракът повелява?

— Не.

Джейми въздъхна, размишлявайки как най-добре да продължи с въпроси те си. После заговори отново:

— Графинята отказа услугите ти, така ли?

— Услугите ми? — изсумтя Кам презрително. — Какъв чудесен начин за изразяване, Джейми. — Кам застана с лице към приятеля си. Повдигна осакатената си дясна ръка и я прокара по белезите, които разполовяваха лицето му. — Не, не отказа.

— По дяволите! — изруга Джейми. — Ти ли беше този, който отказа?

Не му беше нужен отговор, изречен на глас. Той личеше в гордия поглед на Кам, в опънатите му скули.

— Кам, не помисли ли, че жена ти ще приеме постъпката ти като обида?

— Не — отвърна Бюканън. — Надменната наследница на Фицджералд ще се почувства щастлива, че й е била спестена жертвата да се отдаде на мъж като мен. О, да, тя направи галантния жест, Джейми. Но аз не се нуждая от нейното съжаление.

— Сигурен ли си, че тя изпитва именно съжаление?

— А какво друго би могло да бъде? — въздъхна дълбоко Кам.

— Състрадание например.

— То е едно и също.

— Не, не е — настоя Джейми. — Вие и двамата дадохте клетва за съпружески живот прел Бога, Кам, а кралят ви беше кум. Дадохте обет и трябва да го зачитате.

«Ще бъдат двамата една плът».

Как копнееше той за това.

И как се страхуваше да го стори.

— Не можеш да подминаваш факта, че си женен за нея — продължаваше Джейми. — Помислил ли си, какво би казал Чарлз Стюарт, ако съпругата ги заведе дело за анулиране на брака?

— Той няма да бъде анулиран.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— О, не! — каза Кам и здравото му око проблесна. — За това мога да бъда сигурен, Джейми. Тя не би признала пред чуждите хора, че не е успяла да съблазни звяра. Само си помисли какво биха шушукали харпиите в свитата.

— По същия начин биха могли да кажат, че е била твърде отвратена, за да зачете клетвата си.

Кам цинично се изсмя:

— О, Джейми. Ти добре познаваш дворцовите нрави и морал. Би ли могъл да намериш някой от свитата, било то мъж или жена, който би отказал да легне и с дявола, ако е убеден, че това ще увеличи шансовете му в двореца? И освен това Мариса Фицджералд притежава твърде много гордост, за да споделя личните си дела с придворните. — Кам отпи още една голяма глътка ябълково вино. — Графиня Деран няма да си умре девствена, Джейми. Не се бой за това. Не, аз ще я имам, по когато аз пожелая и по начин, които аз избера.

— Не я подценявай, Камерън.

Кам хвана коляното си и започна да го масажира.

— Аз никога не подценявам никоя жена, Джейми. Твърде добри поуки си извадих в това отношение. А сега, ще ми помогнеш ли?

Джейми опря лакти на масата, събра пръсти пред лицето си и потъна в размисъл.

— Дай ми малко време, за да видя какво мога да направя — каза най-сетне топ. — Зная такова място, за каквото говориш, въпреки че може да ми отнеме няколко часа да набавя пропуск.

— Пропуск?

— Да. Домът се ръководи строго и има списък на изискванията, за да бъдеш допуснат.

— В един публичен дом?

— Да, наистина. Обикновено на човек са му нужни няколко поръчители, за да бъде приет. Мисля обаче, че в твоя случай думата ми ще бъде достатъчна. — Джейми стана. — А сега, докато се погрижа за подробностите, ти може би ще пожелаеш да използваш спалнята за гости, за да се изкъпеш и преоблечеш.

— Да ви помогна ли да се измиете, милорд? — предложи Люси.

Кам, изправен пред прозореца, не се обърна да я погледне, а само наведе глава и каза:

— Не, Люси. Благодаря.

— Бих желала…

— Благодаря, но отговорът ми е «не» — натърти той. Искаше да бъде оставен на мира.

— Донесох ви нещо за банята, ще ви облекчи. — Тя хвърли поглед към високата фигура на мъжа, изправен в снопа слънчева светлина на ранното утро, който нахлуваше през двукрилите прозорци. Ваната би могла да побере и двама души. Тя въздъхна със съжаление, докато изсипваше във водата съдържанието на пакетчето, което бе донесла.

— Добре, щом това е всичко — изрече тя с нотка на съжаление.

— Да, малка Люси — каза Кам и изчака да чуе как тя затвори вратата на спалнята, преди да се обърне. Доволен, че е сам, той се съблече и хвърли дрехите си на пода.

После отпусна измъченото си тяло в огромната медна вана, пълна с гореща вода. Тя успокои мускулите му, но не успя да прогони болката в слабините му, нито пък онази, другата болка, чието съществуване той отказваше да признае.

Вдигна парчето плат, за да сапуниса широките си гърди, и усети мирис на билки и диви цветя. Странно защо, въпреки че ароматът не беше същият, той си спомни за уханието, което се излъчваше от жена му, и глождещият копнеж в слабините му се засили.

Какво ли ще си помисли тя, когато се събуди и открие, че го няма?