"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава четвърта

След като никой не отговори на лекото й почукване, Чарити плахо надникна в спалнята. Очакваше да види господарката си в леглото, заедно със съпруга й. Но когато се приближи до широкото легло, чиито завеси бяха дръпнати настрани, видя една самотна фигура. Бе очевидно, че само господарката е спала в масивното легло. От другата й страна завивките бяха недокоснати. Девойката реши, че е безполезно да си блъска главата над въпроса защо господарката й е сама и тръгна да си върви, отстъпвайки назад крадешком, ала гласът на Мариса я спря:

— Няма нужда да стъпваш на пръсти, Чарити. — Господарката се надигна сред големите пухени възглавници.

— Само дойдох да видя, дали вече ще пожелаете да закусите — каза Чарити, като се приближи до леглото. — Готвачката е получила чудесна шунка от село и помисли, че може би ще ви хареса. — Чарити хвърли поглед към вратата за съседната стая. — Да донеса ли закуската тук, миледи? — обърна се тя пак към Мариса. — Да донеса ли за двама?

Мариса внимателно избягна отговора на този въпрос и на свой ред попита:

— Стана ли вече братовчедка ми?

Чарити кимна утвърдително:

— Да, миледи.

— Закуси ли?

— Мисля, че не. Струва ми се, че отиде на разходка в градината.

— Виж дали можеш да я намериш и я помоли да дойде тук при мен, за да закусим заедно.

— Ами… графът? — Думата прозвуча някак необичайно от устата на Чарити.

Наистина, графът, помисли си Мариса. Къде ли беше той? И защо ли напусна така бързо стаята й снощи? Тя беше готова да изпълни дълга си. Тялото й щеше да бъде негово, ако той беше пожелал.

— Изпрати слуга да се погрижи за него. — Макар да желаеше силно да влезе през тази врата и да се изправи лице срещу лице с него, тя нямаше да го стори. Гордостта не й позволяваше. — Ако той желае да закуси, нека да го стори. Сам.

Чарити направи реверанс и излезе от стаята.

Мариса грабна една от възглавниците и я притисна до гърдите си. Знаеше, че под очите й има черни кръгове, свидетелстващи за неспокойната нощ, която бе прекарала.

«Проклетият му мъж!» — си бе помислила тя, когато се мушна в празното легло и усети нежния мирис на тревите, поставени сред завивките. Съпругът й не я беше пожелал. Слугите щяха да го узнаят, когато сменят чаршафите на сутринта. По финото ирландско бельо, подарък от братовчед й Килрун, те нямаше да видят свидетелството за изгубената девственост.

И друга мисъл й хрумна. Ами ако си помислят, че няма кръв, защото тя не е била девствена? Че е легнала в брачното ложе след като вече е познавала друг мъж преди законния си съпруг? Това може би не беше от особено значение за клюкарите в двореца, където добродетелта се смяташе за белег на глупост. За Мариса обаче то имаше значение.

Но как да оправи положението?

Реши, че има начин да го стори. Острието на камата щеше да й помогне за кръвта. И щеше да остави обаче издайническа рана. А колко кръв беше нужна? Имаше и друга възможност. Мисълта да се промъкне крадешком в кухнята и да вземе някоя прясно заклана птица, за да изцапа с кръв чаршафите си, беше отблъскваща — не толкова заради самото деяние, колкото заради усещането, че ще прилича на обикновена пропаднала жена, която трябва да прикрива миналите си прегрешения.

Мариса отметна завивките и вдигна робата си, захвърлена в долния кран на леглото. Тъкмо пристягаше колана, когато вратата на стаята се отвори.

Тя се обърна и видя една висока тъмнокоса жена.

— Браяна!

Жената се приближи към Мариса със странно изражение.

Все още носеше траурни дрехи. Нямаше го вече бляскавото лимонено-жълто, тревисто-зеленото, алените и небесносини цветове, с които се славеше гардеробът на Браяна. Само година по-голяма от Мариса, Браяна се беше омъжила и вече беше овдовяла. Макар лицето й да имаше спокоен и твърд израз, кафявите й очи със златисти точици в тях издаваха дълбоко скрита тъга.

— Чарити ме намери и ми съобщи, че си изразила желание да ме видиш.

— Да. Имам нужда да поговоря е теб.

Браяна присви очи и хвърли бърз поглед към широкото легло.

— За твоята брачна нощ?

— По-скоро за липсата на такава — отвърна Мариса.

— Липса? — учуди се Браяна. — Какво се случи?

В този момент влезе Чарити, придружена от една прислужница, която носеше поднос с храна. Чарити я накара да налее чаши студено ябълково вино, докато тя самата подреждаше малката масичка, и когато всичко беше готово, освободи другото момиче.

Мариса забеляза, че Чарити стои в нерешително очакване.

— Имаш ли да ми казваш още нещо? — попита тя.

Очите на камериерката добиха несигурно изражение.

— Сторих както ми поръчахте, миледи. Изпратих един от слугите да се погрижи за графа.

— Е, и? — Мариса вдигна вежди в очакване, докато отпиваше от освежителното студено ябълково вино.

— Той не е бил в стаята си.

— А къде е бил?

— Изглежда негова светлост е излязъл много рано тази сутрин, миледи.

— Тръгнал си е оттук? — попита Мариса.

— Да, миледи — отвърна Чарити. — Един от конярите каза, че графът поръчал да му оседлаят един от най-хубавите ви коне. Когато всичко било готово, го яхнал и тръгнал, без да каже дума.

Мариса остави на масата бокала с вино.

— Благодаря ти, Чарити. Можеш да си вървиш.

— Както желаете, миледи — изрече Чарити и излезе от стаята.

Браяна забеляза яростта в зелените очи на братовчедка си.

— Ще ми кажеш ли, ако обичаш, какво се е случило? — попита тя с мелодичния си глас, в който ясно личеше ирландският акцент.

Мариса пое дълбоко дъх, за да се успокои, и заразказва случилото се, без да пропуска нищо, включително и външния вид на съпруга си.

— Пресвета Богородице — възкликна Браяна. — И той изобщо не те докосна?

— Като изключим целувката.

— Наистина странно начало на семейния живот.

— Аз сметнах, че ще бъде най-добре да му покажа, че е взел жена без недостатъци, че съм готова да го приема като свой законен съпруг, наред с всичко, което следва от това.

Мариса седна на масата, без да обръща внимание на храната пред себе си.

— Изглежда, че той няма вкус към семейния живот. Или пък — добави тя — към моята компания, след като се е измъкнал при първата възможност.

— Къде ли би могъл да отиде? — попита Браяна.

— Може би се е върнал в Уайтхол — отвърна Мариса. — Не ме е грижа, като изключим това, че той ми създаде проблем, който трябва да реша.

— И какъв е той?

— Как да създам впечатление, че бракът ми е бил консумиран. Аз съм графиня Деран. И нищо не бива да хвърля петно върху името ми. Омъжена съм, но мъжът ми не ме е притежавал. Не желая клюки да петнят името ми. По-добре да имаше кръв върху чаршафите, така че да не възниква никакво съмнение, че съм вече омъжена жена.

— Когато бракът не е консумиран в действителност, не съществува и истински съюз. Би могла да искаш анулирането му — предложи Браяна.

— Не — яростно възрази Мариса. — Не бих могла.

— И какво ще правиш тогава?

— Изглежда, ще трябва сама да осигуря кръвта. — Бузите на Мариса пламнаха в розово. — За да направя това, трябва да зная какво количество кръв е достатъчно.

Браяна също поруменя. Въпросът на Мариса извика в паметта й грозните мигове от нейната собствена брачна нощ, когато съпругът й, човекът, за когото тя така силно желаеше да се омъжи, я облада несръчно, причинявайки й силна болка. Той бе преодолял грубо преградата на нейната девственост, прониквайки в нея като таран. Когато всичко свърши, започна да се хвали с размерите си, заявявайки й, че ще бъде обект на всеобща завист. Усмихваше се доволно при вида на кръвта, която се стичаше между краката й, тъй като приемаше това като още едно доказателство за своята мъжественост, без да го е грижа, че едва ли не я бе разкъсал с бруталността си. Когато пак бе посегнал към нея, тя бе изкрещяла и бе припаднала, а когато се свести, видя над себе си ужасеното лице на своята камериерка, обляно от сълзи на жалост. Браяна си спомни как бе помолила за помощ с немощен глас и как старата жена бе залостила вратата, за да се помъчи да поправи стореното.

Как би могла да каже на братовчедка си това, което не бе разкрила досега пред никого, освен пред прислужницата си?

— Има и друг начин.

Мариса погледна Браяна с любопитство — странното изражение в очите на братовчедка й я заинтригува.

— И какъв е той?

— Точно сега съм неразположена, както си е по лунния календар — отвърна Браяна и обясни плана си.

Мариса кимна в знак на съгласие и стисна ръката й.

— Благодаря ти.

— А какво ще стане, ако съпругът ти разкрие измамата? Помислила ли си за това?

— Не — призна Мариса. — И не ме е грижа. Трябва да направя това, което смятам за нужно. Бюканън е получил добра компенсация за ролята си в този фарс.

— Какво ще правиш оттук нататък? Ще отидем ли в имението ти в Дорсет?

Мариса се изправи и пристъпи към прозореца. Помълча за миг, загледана навън.

— Ще остана в Лондон още една седмица. Утре ще се срещам с един човек, който има няколко коня за продан. Негово величество ми уреди тази среща, тъй като и самият той е купувал коне от въпросния джентълмен. Освен това имам да пазарувам някои неща от магазините в Лондон. А и както знаеш, стопанските ми дела не ми дадоха възможност да разгледам добре града.

— Графът ще ни придружи ли?

— Това ще реши самият той — каза Мариса. — Що се отнася до мен самата, не ме е грижа… Хайде, стига сме приказвали — продължи тя, като се приближи до братовчедка си, седнала кротко с ръце в скута си. — Нека се приготвим да прекараме добре един ден навън от къщи. Какво ще кажеш за една разходка с лодка по реката?

— Много бих се радвала на това — каза Браяна и стана от стола.

— Добре, решено е значи. Отивам да се облека — каза Мариса.

Браяна заговори отново.

— Не позволявай на камериерката си да ти оправя леглото, преди да се върна.

Мариса я прегърна силно.

— Благодаря ти, братовчедке.

— Аз съвсем не се нуждая от благодарности. Ти си тази, която ми даде подслон, без да ми задаваш никакви въпроси, докато други биха ми отказали.

Мариса се усмихна.

— Нима не сме от едно семейство, скъпа братовчедке? — каза тя, като прегърна Браяна през кръста. — Твоят брат Килрун ме подслони в момент, когато целият ми живот сякаш се беше обърнал с краката нагоре и аз си мислех, че ще бъда една от многото разорени наследнички, дадена за жена на някой от грубияните републиканци. Не, Браяна, ние Фицджералдови винаги сме се подкрепяли.

Браяна не можа да сдържи усмивката си.

— Както и ние от рода О’Далей — добави тя.

Но какво ставаше с Бюканън, чудеше се Мариса, докато наблюдаваше как Браяна излиза от стаята. С нея ли ще бъде той или срещу нея?

Каретата на Джейми осигури на Камерън анонимността, от която той се нуждаеше. Беше на път към публичния дом, придружен от Джейми, който мълчеше през цялото време. Бяха го уверили, че жената, която ще го очаква, е по-добра от другите, но в този момент всичко, което той искаше, беше просто жена, която да му помогне да заличи от съзнанието си спомена, който непрестанно го разяждаше — спомена за съпругата му, гола, готова да го дари с ласките си, поради състраданието, което изпитва към него.

Проклятие! Той по-скоро би си платил и би си разчистил сметките за услугата. Това поне беше честна сделка. Неговото достойнство беше може би без значение за жена му; но то значеше много за него. С една опитна проститутка всичко напомняше по-скоро търговска сделка. Без чувства, с които някой да си играе. Без измами, които могат да го подхлъзнат.

Забеляза, че Джейми упорито е отвърнал поглед и се взира навън. Кам знаеше, че Джейми няма да одобри действията му, но бе също така убеден в готовността на Джейми да направи всичко, за да му помогне. О, да, историята на приятелството им бе дълга. Именно Джейми го бе освободил от мадам Белами, рискувайки живота си, криейки се зад чужда самоличност, за да го спаси. Кам си припомни, че се бе простил с живота в мига, когато я видя да се приближава към него с ръжена в ръка. Часове по-късно се свести в една каруца, затрупан със сено, на път извън Лондон. Намериха подслон в една безопасна ферма, чиито собственици тайно подкрепяха монархията.

Трябваха му месеци, за да се възстанови от нараняванията, да свикне със случилото се. Смяташе, че за него би било по-добре, ако го беше убила. Тази кучка щеше да си плати, само да успееше да я открие. В началото беше твърде слаб, за да се движи. За него се грижеше стопанката на фермата, която нежно и внимателно промиваше раните му и го хранеше. На лицето си носеше дебела платнена превръзка, така че не можеше да се види как изглежда. Постепенно превръзките бяха свалени една по една. Спомняше си как се взираше в осакатената си ръка, чиито кости бяха зараснали накриво. Скоро откри, че е загубил зрението на дясното си око и че единият му крак вече може да му служи само наполовина. Смазаните кости на коляното му не можеха да се възстановят. Никой не вярваше, че наново ще проходи. Но вместо да се предаде, Кам устоя на болките и се застави да си служи с ранения си крак, непрекъснато да го лекува и прави по-годен.

Кам прокара облечената си в ръкавица ръка по лявата половина на лицето си и си припомни деня, когато за пръв път бе поискал бръснач и огледало. Стопанката на фермата не беше склонна да изпълни молбата му, но той настоя. Като му донесе нещата, които искаше, тя го остави сам. Дори и днес той не можеше да забрави лицето, което зърна за пръв път в очуканото огледало. Слънчевата светлина нахлуваше в стаята през отворения прозорец и го осветяваше целия. Гледката го накара да потрепери. Съвсем хладнокръвно той взе острия бръснач с лявата си ръка и го опря в гърлото си. Едно бързо рязване щеше да сложи край на болката.

— Не, Кам — изпълненият с молба глас на Джейми го спря.

Кам се бе обърнал към него с горчива усмивка, като даде възможност на приятеля си да види изцяло пораженията върху лицето му.

— Нямам никакво намерение да напускам този живот, скъпи приятелю — каза той. — Е, признавам, че и тази мисъл мина през главата ми. Но да се самоубия значи, да се оставя онази отвратителна мръсница да ме победи. А това, Джейми, няма да направя никога.

И той наистина изпълни дадената дума. Успя да победи отчаянието, да свикне с мисълта, че съвършенството на чертите му е вече част от миналото. Вместо това насочи усилията си върху това, да се научи да си служи с лявата ръка, да се справя при новите обстоятелства в живота. Само нощем, когато го нападаха кошмарите, Камерън мислеше какво ли щеше да се случи, ако Джейми тогава не беше влязъл в стаята.

Джейми барабанеше неспокойно с пръсти по бедрото си. Това пътуване беше лудост. Вместо да хаби мъжествеността си за една лека жена, приятелят му би следвало да опложда собствената си градина, да се грижи за нея, докато разцъфти. Да пренебрегва лейди Мариса означаваше Кам да трупа една връз друга обиди и горчилки. Така смяташе Джейми. Камерън имаше нужда не от проститутка, а от любяща съпруга, която, да го изведе от мрачния свят на страданието. Някой, който би възвърнал изгубената му вяра. Джейми долови иронията в тази своя мисъл. Защото името на Фейт, жената, която почти бе убила приятеля му, означаваше «вяра».

Джейми често си спомняше онази нощ, не беше забравил гледката на нажежения метал, зловонието на гореното човешко месо, монотонния глас на госпожа Белами, надвесена над тялото на жертвата си, дарявайки с похотливи ласки изпадналия в безсъзнание мъж. Той не се съмняваше, че тя се готвеше да му причини още страдания все в името на републиката на Кромуел. Ковингтън даде подкуп и успя да осигури официален документ, според който Камерън Бюканън трябваше да му бъде предаден, после разпространи слуха, че затворникът е умрял от раните си. Когато след време се върна на същото място, установи, че госпожа Белами е избягала. Джейми направи някои проучвания с цел да я открие, но без успех. Може би така стана по-добре, защото ако Кам я беше намерил, тя щеше да е мъртва.

— Зад хълма е — обърна се Джейми към Кам, после добави: — Може би си размислил, Кам.

Кам сви рамене.

— Нямам никакво желание да променям решението си.

Госпожа Кардуел си сипа чаша шери и блажено се наслади на чудесния му вкус. Всичко бе готово за гостите. След като получи спешното съобщение, тя го прочете и отговори незабавно. Винаги беше от полза да се радваш на благоволението на знатни мъже. Слънчева светлина струеше в стаята и осветяваше чудесните диаманти, които украсяваха шията и ръцете й. Вярно, че щеше да печели повече, ако бе развъртяла занаята си в някой от лондонските вертепи, но разноските щяха да са много по-големи. А и клиентите нямаше да са толкова прилични. Все по-често, беше забелязала тя, най-благочестиви джентълмени натрупваха огромни дългове и заразяваха със сифилис жените, с които спяха. Като се прибавят дамите от кралския двор и ония, които се наричаха актриси, щеше да й е доста трудно да поддържа клиентелата, която намираше за подходяща. Това обаче не означаваше, че тя не е доволна от възстановяването на монархията. По дяволите, строгите ограничения на републиката почти я бяха разорили. Всъщност тя почти всеки ден се молеше за здравето на Негово величество. Той беше този, който вдъхна втори живот на страната след онези отегчителни, лицемерно набожни пуритани и й даде възможност да възроди занаята си. Госпожа Кардуел проницателно съзря шанса как да избегне конкуренцията. Използва малко провинциално имение, което един пийнал клиент й остави вместо неизплатен дълг на хазарт, и за по-малко от година си спечели добра репутация със здравите момичета и почтеността на заведението си.

Мъжете, а понякога и жените, които посещаваха дома, трябваше да отговарят на определени изисквания, същото важеше и за проститутките, които работеха в него. Тя не проявяваше ни най-малка търпимост към пиянството, нито към необузданото поведение, защото смяташе заведението си повече за клуб на джентълмени.

Госпожа Кардуел вдигна изящното сребърно звънче от писалището си и позвъни. След миг в стаята се появи висока, стройна жена.

— Готово ли е всичко?

— Да, госпожо Кардуел — отвърна жената. — Приготвили сме златистата спалня. В малкия салон няколко от момичетата очакват пристигането на гостите.

— Добре — кимна утвърдително госпожа Кардуел, — мисля, че ще са доволни от онова, което им предлагаме. — Тя отиде до вратата. — Ела, искам да разменя няколко думи с момичетата, преди гостите да са дошли.

Двете жени тръгнаха по облицования коридор, дъбовата ламперия блестеше на светлината на свещите но стените, личеше си, че е била лакирана скоро. Без да знае вкуса на човека, за когото й се бе обадил господин Ковингтън, госпожа Кардуел вече бе решила как да представи заведението си в най-добрата му светлина.

Когато отвори вратата на салона, тя не можа да сдържи усмивката си на задоволство. В камината от дялан камък гореше огън. Вътре завари пет млади жени, някои поседнали, други се разхождаха, всяка облечена в прозрачна наметка в различни цветове, което позволяваше на клиента да види какво се продава. Клиентът й не би могъл да остане недоволен от разнообразието, което му се предлагаше — висока, гъвкава и грациозна светлоруса блондинка; поразителна тъмнокоса съблазнителка от Испания; дребна закръглена тъмноруса красавица; стройна кестенява девойка и хубава брюнетка с къси къдрици.

През отворения прозорец госпожа Кардуел чу приближаващия екипаж.

— Джейн, посрещни, моля те, нашите гости — обърна се госпожата към високата жена, която я придружаваше. — Аз ще ги приветствам тук.

— Както желаете, госпожо Кардуел — подчини се Джейн и се запъти навън.

Кам слезе от каретата, опря се на бастуна, който завършваше със златно топче, и бавно тръгна към вратата. Чакълът по пътеката хрущеше под черните му ботуши.

Вратата се разтвори широко, преди изобщо той или Джейми да са посегнали да почукат. Една млада жена на около двадесет и две години ги посрещна с мила усмивка. Джейми свали от главата си разкошната шапка с пера, — единствената проява на суета у него, размаха я широко и се поклони.

— Моля, последвайте ме — подкани ги жената и отстъпи леко назад, за да ги пропусне. После затвори вратата и погледна крадешком мъжа с бастуна. Той бе облечен семпло, в облеклото му липсваха каквито и да било натруфени градски финтифлюшки, които да подсказват, че е дворцов кавалер.

Двамата мъже тръгнаха след жената по един коридор, докато стигнаха до една врата, откъдето долиташе женски кикот и разговори.

Кам се напрегна.

— Господа — Джейн разтвори широко вратата. — Мога ли да ви представя госпожа Кардуел?

Дамата, за която се отнасяха думите й, стана грациозно от стола си и протегна ръка.

— Добре дошли, господин Ковингтън — обърна се тя към Джейми.

Джейми се поклони вежливо и поднесе отрупаната с пръстени ръка към устните си.

— Ваш покорен слуга, госпожо Кардуел. А сега, позволете ми честта да ви представя своя приятел, който се нуждае от услугите на вашето изискано заведение.

— Няма нужда от имена, щом вие, господин Ковингтън, поръчителствате за вашия приятел — рече тя, водена от желанието си да накара непознатия, застанал на прага, да се отпусне — той стоеше неподвижно и дори не свали шапката си за поздрав, както правеха повечето джентълмени. Тя инстинктивно се досети, че това не е проява на неуважение към събралото се в салона общество, а по-скоро нещо като самозащита. Освен това госпожа Кардуел забеляза, че мъжът предпочита да не застава на светло.

Тя дари Джейми с една от най-хубавите с усмивки.

— Вярвам във вас и във всеки ваш приятел, когото доведете в дома ми. — После се обърна към Джейн, която наливаше по чаша шери на мъжете. — Джейн, моля те, спусни завесите. Тук е прекалено светло.

Джейн изпълни каквото й поръчаха и се върна към другата си задача. Джейми пое чашата с шери, а Кам направи знак с все още облечената си с ръкавица ръка, че не желае питие.

— Събрах тук някои от нашите дами — започна госпожа Кардуел, като подреди момичетата едно до друго, — тъй че можете да избирате. Не се притеснявайте, че ако изберете една или две, ще обидите останалите. Ние сме тук, за да ви доставяме удоволствие.

Джейми хвърли бърз поглед на Кам, който продължаваше да стои безмълвен и неподвижен.

— Не бързайте, господа — продължи госпожа Кардуел, — може би първо ще изпиете питиетата си.

На Кам направо не му се вярваше, че тази жена е сводница. Беше облечена изискано, роклята й бе скромна, самата тя имаше безукорни маниери. Изглежда, единствената й слабост бяха бижутата. Джейми се оказа прав — това не бе обикновен публичен дом. Кам съсредоточи вниманието си върху проститутките. Може би преди да избере някоя от тях, трябваше да свали шапката си и да види реакцията им. С удоволствие би оставил Джейми да му избере жена за леглото. Всички те имаха приятни форми в един или друг смисъл. Но никоя не бе толкова хубава като съпругата му.

Часовникът на полицата на камината тиктакаше и му напомняше, че не е дошъл тук, за да се размотава.

Кам вдигна бастуна си и посочи грациозната светлоруса блондинка.

— Искам теб — Произнесе той с дрезгав глас, изпълнен с незадоволен копнеж.

Госпожа Кардуел се усмихна. Този човек направи мъдър избор. Пейшънс бе куртизанка с високо ценени умения, която приемаше съвсем сериозно занаята на удоволствието. Госпожата стана и леко плесна с ръце. Проститутките бързо излязоха от салона през една друга врата.

— Джейн, придружи, моля те, нашия гост до стаята, която е запазена за него. Погрижи се да има каквото пожелае. — Госпожа Кардуел проследи с поглед как Кам се отдалечава към вратата и не можеше да не забележи, че той върви с леко наклонена на една страна глава. Занаятът я бе научил бързо да преценява хората — дали насреща си има приятел или враг; джентълмен или простак; хедонист или аскет. Този тук, реши тя, притежаваше дяволски силна гордост, която странно се съчетаваше с дълбоко чувствена натура. Личеше си от начина, по който се държеше, от движенията на ръцете му в украсените с орнаменти ръкавици от еленова кожа, в проницателния поглед, който бе отправил към момичето, което избра.

Тя насочи вниманието си към мъжа, седнал срещу нея.

— А какво е вашето желание, сър? С какво бихме могли да ви изкушим, докато приятелят ви се забавлява?

Джейми се отпусна в креслото и отправи ленива усмивка към собственичката на публичния дом.

— По-скоро бих предпочел чаша вино.

— Това лесно ще се уреди — отвърна тя и добави: — Нямате ли други желания, които бихме могли да удовлетворим?

Джейми позабави отговора си, сякаш размишляваше. За миг затвори очи, като че ли искаше да прецени как по-добре да изрече искането си.

— Имате ли тук някой, който да играе добре шах?

Мадам Кардуел забеляза игривия блясък в очите му и се засмя:

— Мисля, че бих могла да ви осигуря партньора, когото търсите. Ако ме извините за момент, ще се погрижа желанието ви да бъде изпълнено.

Да играеш шах в публичен дом! Какъв абсурд! Джейми свали ръкавиците си от ярешка кожа, без никакви украшения, и раздвижи пръстите си. Сигурно би било по-редно да се възползва от прелестите на една от дамите на мадам Кардуел. О, да, много по-лесно беше да се каже, отколкото да се извърши. Той никога не се беше стремил към евтините удоволствия. Пък и ако имаше желание, лесно би могъл да се пъхне в леглото на една или друга от придворните дами. Известно му беше как някои се подмазват на приближените на краля, един вид търговия с плътта заради някоя и друга добра дума, пошушната на когото трябва. Една жена дори беше предложила на Джейми дъщеря си, петнайсетгодишна девица, само за да може да стане една от перачките на краля. Джейми бе отказал. По-късно бе открил, че друг от мъжете не се бе проявил като такъв благородник.

Лека усмивка трепна в ъгълчетата на устните му. Той беше точно това, което някои го наричаха — «кралският пуритан».

А какво ли ставаше с приятеля му горе? Дали физическият акт бе достатъчен, за да прогони демоните, каквито и да бяха те, които терзаеха душата на Камерън?

Пейшънс влезе в затъмнената стая. Скоро щеше да настъпи пладне и тя усети в стомаха си първите признаци на глад. Може би мъжът нямаше да се бави, след като приключи. Тя бе открила, че повечето мъже не го правят. Страстно желаеха да получат наслаждение, а после всичко свършваше. Много рядко наистина се срещаха мъже, които се интересуваха от това дали тя също бе получила удоволствие. Както и да е, сви рамене тя, едва ли имаше от какво да се оплаква. Клиентите на мадам Кардуел бяха предимно добри мъже, които търсеха нещо или някой, за когото да се хванат, макар и за кратко. А и щяха да й дадат достатъчно пари, за да може да си осигури прилична зестра. Тя имаше намерение да се омъжи за преуспяващ фермер и да роди децата, от които сега се стараеше да се предпази, като взимаше съответните мерки.

Всичко това обаче принадлежеше на бъдещето. Сега трябваше да изпълни дълга си към клиента, който бе заплатил за уменията й.

— Как мога да ви доставя удоволствие, милорд? — попита тя, пристъпвайки бавно към седналия в сянка тайнствен непознат.

— Ела тук — каза Кам. Когато тя застана пред него, Кам се изви така, че дясната страна на лицето му да остане скрита. Би предпочел да извърши деянието в тъмнина, без свещи и без разговори, да задоволи страстта си, и да си тръгне.

— Да донеса ли още свещи? — попита жената, като го изтръгна насила от мислите му. Кам се раздвижи в креслото, лицето, му се обърна право срещу нейното и той чу задавения възглас, който се изтръгна от гърлото й.

— Сега знаеш защо предпочитам тъмнината, госпожо, въпреки че това не те засяга — каза той. Виждаше очертанията на малките й гърди, напиращи под тънката материя на ризата й. Вдигна облечената си в ръкавица ръка и погали тъканта на ризата, после разголи гърдите й. Тя ахна отново, но този път той знаеше, че възгласът и не се дължи на отвращение. Допирът на меката еленова кожа до нежната плът на щръкналите й зърна бе предизвикал неволния звук. Кам я привлече върху скута си и наведе глава, за да усети вкуса на гърдите й.

Пейшънс развърза връзките, които придържаха ризата, за да освободи гърдите си и да улесни достъпа му до прелестите си. Очите й се притвориха от удоволствие, докато се отдаваше на умелите докосвания на устните му, които вършеха чудеса с нея. Начинът, по който смучеше и лижеше зърната й, разгаряше пламъка на страстта в долната част на корема й, замествайки предишния й глад с много по-съществено желание. Тя сграбчи с ръце главата му, прокарвайки пръсти през гъстите златисторуси къдрици. Косата му беше удивително чиста и мека като коприна. Допирът й до разголената й плът й доставяше огромно удоволствие и тя притискаше устата му все по-силно към гърдите си.

Посегна и хвана лявата му ръка, измъкна ръкавицата със зъби и я захвърли на пода. Лежеше в скута му. Кам пъхна ръката си без ръкавицата под алената й фуста, търсейки сърцевината на страстта й. Почувства топлата влага между краката й, пръстите му си запроправяха път през нежните къдрави косми.

Тя седна напреки върху силните му бедра, ръката й се протегна и зашава по панталоните, след това по фините му ленени долни гащи, докато не откри това, което търсеше.

Ловките й пръсти освободиха от дрехите свидетелството за мъжката му сила. След секунди тя бе отгоре му, а бедрата й се движеха срещу неговите.

Дори когато тялото на Кам реагираше физически на опитните движения на проститутката, мислите му блуждаеха в друга посока. Вместо високата, по момчешки стройна фигура, която се движеше в отговор на неговите мощни тласъци, той си представяше друга, с буйна кестенява коса, спускаща се на вълни около гъвкавото й тяло, с големи, сочни гърди, притискащи се към тънката му ленена риза, с ръце, които се движеха по гърдите му, докато той се наслаждаваше на дълбоките, страстни стонове на удоволствие, излизащи от устните й.

«Мариса» — помисли си той в мига, когато страстта му избухна на воля. Мариса.