"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 8С какво живеят хората

Ако не бе този рак на шията, Ефрем Подуев би бил мъж в разцвета на силите си. Нямаше още петдесет. Бе плещест, с атлетични крака и здрав разум. Бе не само издръжлив, но сякаш и с два гръбначни стълба. Можеше след осем часа работа да изработи още осем, без да се умори.

В младостта си в Урал, на Кама, бе мъкнал шестпудови12 чували; тази негова сила бе останала почти същата; той и сега не би се отказал да изкачи с няколко работници върху дъсчена платформа бетонобъркачка. Бе пребивавал в много краища, бе вършил огромна разнообразна работа: някъде там бе рушил, копал, снабдявал, строил; не му бе унизително да работи и за по-малко от червонец13; от половин литър водка въобще не залиташе, а след втория литър не падаше. Самият Ефрем Подуев чувстваше, че няма поставена пред него граница и че винаги ще бъде такъв. Но независимо от гигантската си сила не попадна на фронта, защото го бяха призовали в специалното строителство; така че той не получи нито една рана, която би налагала да постъпи във военна болница. Никога нищо не бе го засягало — нито грип, нито епидемия, нито дори зъбобол.

И едва по-миналата година за първи път заболя, и то от тази…

От рак.

Той сега безгрижно подхвърляше: „рак“, но дълго пред себе си бе се преструвал, че няма нищо, че всичко е дреболия, и колкото можеше, — отлагаше, не отиваше на лекар. А когато накрая отиде и след като от диспансер на диспансер стигна до раковото, където на всички болни казваха, че не страдат от рак, Ефрем не повярва на природната си проницателност, а на своето желание: не, това не е рак, всичко ще мине и замине.

Но почувства Ефрем, че езикът му набъбва, неговият език — ловък, точен, незабележим, никога непоглеждан, а толкова полезен в живота. За половин столетие той толкова се използваше; с този език се договаряше за заплащане на несвършена от него работа; бе се клел в това, което не бе правил и в което не бе вярвал; бе крещял пред началниците, ментосвал работниците; и заядливо бе псувал, намеквайки кое там е свято и кое скъпо, и се наслаждаваше, стигайки до девето коляно, като славей на гласа си; и безсрамни анекдоти, но без политика, бе подхвърлял наляво и надясно; и волжки песни бе пял; и много жени, изоставени по цялата страна, бе лъгал, че не е женен, че няма деца, че ще се върне след седмица и тогава ще построят дом. „Езикът ти да изсъхне!“ — го прокле една от многото временни тъщи, но езикът не слушаше Ефрем само когато бе в пияно състояние.

И изведнъж започна да се уголемява, да опира в зъбите и небцето и да не се побира в сочното меко гърло.

Но Ефрем не преставаше да се озъбва пред другарите по стая.

— От нищо на света не се страхува Подуев!

И всички говореха:

— Даа, Подуев е волеви човек.

Но това не бе никаква сила на волята, а обикновен, само че удесеторен страх. Заради него продължаваше да работи, за да отложи колкото се може по-дълго операцията. Целият предишен живот бе подготвил Подуев не да умира, а да живее. Този обрат се оказа непосилен за него; Ефрем не знаеше пътищата, по които би могъл да го преодолее; прогонваше мисълта за него с успокоението, че е на крака, и всеки ден, сякаш нищо не бе се случило, отиваше на работа и се радваше, когато чуеше похвални слова за волята си.

Не прие операцията и започна иглотерапия: вкарваха игли в езика му, сякаш беше грешник в ада, и ги изваждаха след няколко денонощия. Толкова се искаше на Ефрем да мине само с тези игли, толкова се надяваше, но нищо не се получи. Езикът още повече подпухна. И след като не можа повече да намери в себе си от прословутата сила на волята, наклонил глава над бялата амбулаторна маса, Ефрем се съгласи.

Операцията направи Лев Леонидович и при това изключително успешно! Както бе обещал, така и стана: езикът на Ефрем възвърна почти предишните си размери; вярно, когато говореше, малко пелтечеше, но това не му пречеше отново да бълва предишния поток от думи. След това, преди да го изпишат, го извикаха и Лев Леонидович му каза: „А след три месеца ще дойдеш отново, за да направим нова операция, този път на шията. Тя ще бъде по-лека.“

Но на такива „леки“ Подуев бе успял да се нагледа в клиниката, затова и не се появи на определената дата. Изпратиха му по пощата писмо с молба да се яви колкото се може по-бързо, но той не отговори. Въобще бе свикнал да не се задържа дълго на едно място и заради едната шега бе способен да се остави да го завеят ветровете в Колима или Хакасия. Никъде нищо не го задържаше: нито имущество, нито квартира, нито семейство; обичаше единствено свободния живот и да има пари в джоба. А от клиниката продължиха да изпращат писма, в които вече пишеха, че ако сам не се появи, ще го докарат с милиция. Ето каква власт имаше раковият диспансер дори над онези, които въобще нямаха рак!

Ефрем бе принуден да се подчини. Разбира се, би могъл все още да не се съгласява, но Лев Леонидович опипа шията му и силно го наруга за закъснението. Разрязаха шията му от двете страни, както се посичат, разчиствайки сметките си, апашите, и Подуев дълго остана на легло с бинтована шия, а когато го изписаха, лекарите клатеха глава.

Но от предишния волен живот той не намери и следа: вече не му харесваха нито работата, нито компаниите, нито водката, нито цигарите. Шията му, вместо да оздравее, непрекъснато го тормозеше: нещо в нея звънтеше, стягаше го, пронизваше и болката отекваше дори в главата му. Болестта сякаш пълзеше по шията му и той чувстваше вече болката едва ли не в ушите си.

И когато преди месец отново се върна в старото здание от сиви тухли с дълбоки красиви фуги, стъпи върху полираното от хиляди стъпки крило, заобиколено с тополи, и хирурзите веднага го окръжиха като роднина, а той отново облече болничната пижама на ивици, настанен в същата стая, близо до операционната, с прозорци към задната част на оградата, и очакваше новата операция, трета по ред, Ефрем Подуев повече не можеше да лъже себе си: бе осъзнал, че има рак.

Сега, стремейки се вече към равенство, той започна да убеждава и съседите си, че имат рак и че никой няма да се измъкне от тук жив; че дори и да излязат, ще бъде временно, защото са осъдени да свършат именно в тази клиника. Говореше го не защото изпитваше удоволствие да ги мъчи и да слуша как стенат и хленчат, а защото искаше повече да не лъжат, а да казват истината.

Направиха му третата операция, която бе по-дълбока и болезнена. Но след като започнаха да го превързват, кой знае защо, лекарите не бяха весели, а мънкаха помежду си не на руски и го омотаваха все по-стегнато и с повече бинтове, съединявайки сякаш нарочно ведно главата и тялото му. И болката, която пронизваше главата му, ставаше все по-силна.

И така, имаше ли смисъл да се преструва? След като бе приел, че има рак, трябваше да продължи и по-нататък; да приеме онова, което следваше, пред което бе затварял очите си близо две години: че му е време да умре. Изречено със злорадство, дори звучеше по-добре от безличното: да си отиде от този свят.

Но това откритие само можеше да се облече с думи, но не и да се представи или пък да се приеме от сърцето: нима може да се случи с него, с Ефрем? Какво ще стане? Какво трябва да се направи?

Това, заради което се криеше зад работата и зад хората, бе се изправило очи в очи с него и го стягаше с превръзката на шията.

Нищо успокояващо не можеше да чуе нито от съседите си в стаята, нито в коридорите, нито на първия, нито на втория етаж. Всичко бе изговорено и пак се оказа, че не е онова, което го мъчи.

Тази бе причината да се движи непрекъснато в продължение на пет-шест часа на ден от вратата до прозореца и обратно, търсейки помощ.

Където и колкото и да живееше Ефрем (а той не бе живял само в големите градове, а покрайнините на огромната страна бе обикалял многократно), за него и подобните му винаги бе ясно какво се иска от човека: искаше се добра специалност или майсторска ловкост в живота; и от едното, и от другото се печелеха добри пари. И когато хората се запознават, никой не пита другият как се казва, а какво работи и колко получава. И ако човек не е успял, това означава, че е или глупав, или нещастен, с една дума — нищо човек.

Такъв, напълно разбираем живот водеше Подуев през всичките тези години и във Воркута, и на Енисей, и в Далечния изток, и в Средна Азия. Хората изкарваха големи пари, а после ги харчеха — дали през почивните съботи или по време на отпуск, нямаше значение, но ги пропиляваха наведнъж.

И всичко бе добре измислено, това устройваше всеки, докато не заболееше от рак или от друга смъртоносна болест; тогава и специалността, и ловкостта, и заеманата длъжност, и голямата заплата губеха всякакъв смисъл. И по обзелата ги безпомощност, и по желанието да лъжат себе си до последно, че нямат рак, излизаше, че всички те са слаби хора и са пропуснали нещо много важно в живота.

Но какво?

Още от младежките си години Ефрем бе чувал, а и знаеше, че в това число влизат и той, и приятелите му, че синовете растат по-умни от родителите, които през целия си живот никога не бяха стигали до града, защото ги плашеше, а Ефрем тринадесетгодишен вече яздеше, стреляше с наган, а петдесетгодишен вече бе успял да опознае като любима жена цялата страна. Но сега, разхождайки се из стаята, той си спомняше как умираха старците, независимо от това дали бяха руснаци, татари или някои от местните малцинства от областта около Кама; те не се правеха на важни, не се дърпаха отчаяно, не се хвалеха, че няма да умрат, а всички приемаха спокойно смъртта. Не само че не си правеха нереални сметки за срока, а се готвеха тихо и предварително определяха на кого да дадат кобилата, жребчето, а на кого — зипуна14 и ботушите. И облекчено напускаха света, сякаш се преселваха в друга дървена селска къща. И никого не можеше да изплашиш с рака. А и никой от тях нямаше рак.

А тук, в клиниката, всеки, независимо дали диша с кислородна маска и едва движи очите си, си повтаря: „Няма да умра! Нямам рак!“

Като кокошки в кълчища. Всяка в края на краищата я чака ножът, но те не престават да кудкудякат в очакване на просото. Хванат някоя, за да я отнесат на дръвника, а останалите, сякаш нищо не се е случило, отново се тълпят около стопанина.

Така ден след ден Подуев маршируваше между леглата по скърцащия дървен под, но не можеше да реши по какъв начин трябва да посрещне смъртта; не можеше нито да си го представи, нито да попита някого; най-малко очакваше да го открие в някаква книга.

Някога бе завършил четири класа, а след това и строителни курсове, но никога не бе изпитвал вътрешно желание да чете; пред вестниците предпочиташе радиото, а книгите приемаше като нещо съвсем излишно в делничния живот, а и в онези далечни диви места, където се преместваше заради повечето пари, не бе срещал книголюбители. Подуев четеше само при необходимост: брошури за обмяна на опит, описания на подемни механизми, служебни инструкции, заповеди й „Краткият курс“15 до четвърта глава. Виждаше му се глупаво да харчи пари за книги или да виси по библиотеките. По време на далечно пътуване или когато му се налагаше да чака дълго, му попаднеше някаква книга, той прочиташе двадесет-тридесет страници, но след това винаги я затваряше отегчено, тъй като не намираше в нея нищо, което си заслужаваше вниманието.

Тук, в клиниката, Подуев виждаше много книги — по шкафчетата и первазите на прозорците, но не изпитваше никакво желание да ги разтвори. Не би започнал да чете и онази със синята корица и златните букви, но му я бе натрапил Костоглотов в най-отвратителната вечер. Сложи Ефрем две възглавници зад гърба си и започна да я разлиства. Ако бе роман, въобще не би го докоснал, но тя съдържаше малки разкази от по пет-шест страници, а дори и от една. Изпълваха книгата като дребен чакъл… Започна да чете заглавията и веднага разбра, че става дума за истински неща. „Труд, смърт и болест“, „Главният закон“, „Източникът“, „Изпуснеш ли огъня, няма да го потушиш“, „Тримата старци“, „Вървете по света, докато съществува“.

Ефрем избра най-краткия разказ и го прочете. Замисли се, а после изпита желание да го прочете още веднъж. След като го прочете, отново се замисли.

Същото се повтори и със следващия разказ.

Тогава угасиха лампите. За да не откраднат книгата и за да я намери по-лесно на сутринта, Ефрем я пъхна под дюшека си. После разказа на Ахмаджан старата басня как Аллах бе определил годините на живота и колко се паднали на човека (впрочем той не вярваше в това, защото не можеше да си представи, че може да съществуват ненужни години, когато човек е здрав). А преди да заспи, отново се замисли върху прочетеното.

Само нетърпимото главоболие му пречеше да мисли.

На следващия ден, петък, сутринта бе мрачна и както всяка болнична сутрин — тежка; всяка сутрин започваше с тежките речи на Ефрем. Ако някой се осмелеше да изрази някаква надежда по отношение на бъдещето, Ефрем веднага охлаждаше ентусиазма му, но сега нямаше желание нито да става, нито да си отваря устата; настани се удобно в леглото и се надвеси над снощната книга. Почти нямаше смисъл да се мие, защото калъпът от бинтове му пречеше да намокри дори бузите си; закуската можеше да се изяде в леглото, а днес нямаше визитация на хирурзите. Бавно прелиствайки дебелите шумящи страници, Ефрем, след като мълчаливо прочетеше поредния разказ, се замисляше.

Минаха лекарите по облъчването, напери се очилатият със златните рамки, но после, минута преди да му бият инжекцията, се уплаши и млъкна; Костоглотов, както винаги, излизаше от стаята и се връщаше; изписаха Азовкин, който се сбогува и присвил се с ръка на корема, си отиде; някои от пациентите ги извикаха за преливане на кръв и за рентген. Но Подуев така и не стана: мълчаливо четеше. С него разговаряше книга, която не приличаше на никоя друга.

Бе изживял цял живот, а никога не бе държал в ръцете си такава сериозна книга.

Макар че едва ли щеше да започне да я чете, ако не лежеше на това болнично легло и не усещаше постоянната болка в шията, резонираща в главата му, защото тези разкази не биха приковали на едно място здравия.

Още предишната вечер на Ефрем направи впечатление заглавието „С какво живеят хората“. Когато го видя, си помисли, че сякаш самият той го е измислил. Разхождайки се между леглата, неговите мисли през последните седмици бяха насочени именно към въпроса с какво живеят хората.

Разказът не бе малък, но още от самото начало се четеше леко и намираше отзвук в душата:

„Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя и затова прехранваше семейството си благодарение на занаята си. Хлябът беше скъп, а изработеното от него се плащаше евтино; каквото получеше, с това се издържаше. Имаше обущарят една шуба за него и за жена му, а и тя цялата бе изпокъсана от носене.“

Всичко това му бе близко, а и по-нататък — също: самият Семьон бе сух и жилав, чиракът Михайло — слабоват, а господарят:

„… като човек от другия свят: червена мутра, налята като на бик шия, целият сякаш излят от чугун. От такъв живот как да изглежда другояче, от такъв и смъртта се бои.“

Бе виждал доста такива и Ефрем: Каращук, началникът на каменовъгления тръст, бе същият, и Антонов, и Чечев, и Кухтиков. А и самият Ефрем не бе ли започнал да се стреми към такъв живот?

Бавно, попивайки всяка дума, Подуев прочете целия разказ до края.

Това се случи преди обяд.

На Ефрем не му се искаше нито да стане, нито да говори. Сякаш нещо бе влязло в душата му и бе я преобърнало. Там, където по-рано бяха очите, сега ги нямаше; същото се отнасяше и за устата.

Първата груба стружка от Ефрем смъкна болницата, а сега вече всеки можеше да го рендосва като дървен труп.

Останал както си беше — облегнал се на възглавницата и свил колене, върху които лежеше затворената книга, Ефрем гледаше в отсрещната бяла стена. Денят отвън бе, както и преди, мрачен.

На отсрещното легло лежеше, заспал веднага след инжекцията, белоликият курортист, завит с две одеяла заради треската, а на съседното Ахмаджан играеше със Сибгатов на дама. Разговаряха помежду си на руски, защото техните родни езици малко си приличаха. Сибгатов бе заел такава поза, която не изискваше от него да свива болния си гръб. Той бе още млад, но темето му бе започнало да олисява.

А от косите на Ефрем още не бе паднал косъм; бяха гъсти като горски храсталак, през който е невъзможно да минеш. И досега нищо от мъжката му сила, с която покоряваше женорята, не бе изчезнало, а вече сякаш не му бе нужна кой знае колко…

Пък и колко жени бе повалил по гръб, дори Ефрем не можеше да си представи. В началото ги броеше, особено омъжените, но после заряза. Първата му жена бе Амина, татарка от Елабуга, с бяло лице и много чувствителна; кожата й бе толкова прозрачно нежна, че бе достатъчно да я докоснеш с нокът, за да потече кръв; отгоре на това бе и доста непокорна — грабна дъщерята и замина. Оттогава Ефрем не допусна подобен позор: винаги той пръв напускаше жените. Водеше свободен живот, не се заседяваше на едно място: заминаваше, ту сключвайки договор, ту разчитайки на мъжка дума, а да мъкне семейството със себе си, му бе неловко, а и не гореше от особено желание. На новото място бързо намираше хазяйка, а за имената на останалите, срещнати и настигнати, свободни и ангажирани, често забравяше да пита, но винаги се разплащаше според уговорката. И сега в паметта му се бяха смесили лица, маниери, жестове и обстоятелства; запомняше само онези, които бяха по-особени. Така бе запомнил и Евдокия, жена на инженер, която по време на войната бе видял да стои на перона на гара Алма Ата–1 под прозореца на купето му и да върти предизвикателно задника се. Неговата бригада заминаваше тогава за Или16, за да открият нов участък. Изпращаха ги много хора от тръста; сред тях бе и скапаният мъж на Евдокия, който недалеч от вагона убеждаваше в нещо някого. Локомотивът изсвири и цялата композиция се отмести. „Хайде — извика Ефрем и протегна ръцете си. — Ако обичаш, изпълзи при мен! Да тръгнем!“ И тя се хвана за силните му ръце, изкатери се до прозореца пред очите на мъжа си и изпращачите и замина да поживее две седмици с него. Това и запомни от цялата история: как издърпваше Евдокия.

Това, което откри у жените за целия си живот, бе привързаността им. Да покориш жената е леко, но да свалиш ръцете й от себе си — трудно. Макар навсякъде да се говореше за „равенство“ и Ефрем да не възразяваше, но в душата си той никога не приемаше напълно жените за хора; изключение правеше първата му жена Амина. И би се учудил, ако някой друг мъж бе започнал сериозно да му доказва, че постъпва зле с жените.

А ето че от тази странна книга излизаше, че самият Ефрем е виновен за всичко.

Този път запалиха лампите по-рано.

Събуди се и чистникът с буца под челюстта, показа плешивата си главичка над одеялото и бързо сложи пред опулените си очи очилата, с които изглеждаше като професор. Веднага обяви пред всички, че е понесъл инжекцията леко, макар преди да се е страхувал. После пъхна ръце в шкафчето за пилешкото.

Ефрем бе забелязал, че такива хилави мъже само на пилешко налитат; за тях дори и агнешкото е „тежко месо“.

Искаше да се обърне, за да не гледа как онзи лакомо оглозгва всяко пилешко кокалче, но за това бе необходимо да обърне цялото си тяло.

Подуев изохка и внимателно се обърна на дясната си страна.

— В тази книга има един разказ — обяви високо той. — Казва се „С какво живеят хората“. Кой ще отговори на такъв въпрос? С какво живеят хората? — усмихна се лукаво Ефрем.

Сибгатов и Ахмаджан прекъснаха играта на дама и вдигнаха глави. Ахмаджан отговори весело и уверено, защото оздравяваше:

— С храна и дрехи.

Преди да постъпи в армията, той бе живял само в аула си и бе говорил на узбекски. Всички руски думи и понятия, дисциплината и безцеремонността бяха усвоени от него именно в казармата.

— Друг някой? — пресипнало попита Подуев. Загадката на книгата, неочаквана за него, бе и за другите трудна. — Кой друг ще отговори? С какво живеят хората?

Старият Мурсалимов не разбираше руски, макар може би да би отговорил най-точно от всички. Но вместо него отговори пристигналият да му сложи инжекция студент:

— Как с какво? Със заплатата!

Черноокият Прошка се опули в ъгъла, сякаш се намираше пред витрина, дори отвори устата си, но не каза нищо.

— Е? — не преставаше Ефрем.

Дьомка остави книгата си и се замисли. Тази, която сега бе у Ефрем, също я бе донесъл той, но така и не можа да я прочете: тя разкриваше нещата така, сякаш бе глухоням събеседник, чийто отговор няма нищо общо с въпроса ти; действаше разлагащо и всичко се объркваше, когато някой търсеше съвет как да постъпи. Затова не бе прочел разказа и не знаеше очаквания от Ефрем отговор; готвеше своя собствен отговор.

— Е, казвай, момче? — окуражи го Ефрем.

— По моему — бавно започна Дьомка като учител пред черната дъска, който, за да не сгреши, обмисля между, думите следващата фраза — преди всичко живеят с въздух, а после — с вода и храна.

По същия начин би отговорил и Ефрем, ако го бяха попитали преди време; само би добавил: и със спирт. Но смисълът на книгата теглеше в съвсем друга посока.

Ефрем млясна с устни.

— Друг желаещ?

Прошка събра необходимата смелост и се обади:

— Още живеят и… благодарение на квалификацията.

И той бе прав; през целия си живот и Подуев бе мислил така.

А Сибгатов въздъхна и притеснено каза:

— С родината.

— Как така? — удиви се Ефрем.

— Ами… с родното място. За да живее човек, трябва някъде да се роди…

— Това не е задължително. Аз в младостта си напуснах Кама и ми е все едно дали съществува или не. Не е ли все едно — река като река.

— Неее — упорстваше Сибгатов, — в родното място не можеш да заболееш… Там всичко е по-леко…

— Добре. Следващият?

Стенейки, Ефрем се обърна наляво. Леглата от страната на прозорците бяха празни. Единственият, който не бе излязъл, бе курортистът. Той продължаваше да яде пилешкото. Ефрем присви очите си.

— Професоре, въпросът е следният: с какво живеят хората?

Павел Николаевич, без да остави кълката, въобще не се затрудни.

— В това отношение не може да съществува никакво съмнение. Хората живеят заради идеята и в името на общественото благо.

После отхапа най-вкусното месо около хрущяла и остави кокалчето върху хартията на шкафчето.

Ефрем не отговори. Бе му досадно, че онзи бе успял да се измъкне толкова ловко. Защото, ако чуеш думата „идея“, по-добре е веднага да запушиш устата си.

Разтвори книгата и отново заби поглед в нея. Искаше да си изясни как да отговори правилно на този измъчващ го въпрос.

— А за какво се разказва в книгата? — попита Сибгатов, отново прекъснал играта на дама.

— Ето за какво… — Подуев зачете първите редове. — „Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя…“

Но му бе трудно да чете на глас и затова, облегнал се на възглавниците, той започна да преразказва на Сибгатов прочетеното със свои думи, стараейки се да не пропусне нищо:

— С една дума, обущарят се пропива. Вървял веднъж пиян и когато видял замръзналия Михайло, го прибрал. Жената го наругала — защо си домъкнал още един готованец. А Михайло започнал да работи, без да подгъне крак, и скоро надминал в шиенето обущаря. Веднъж, през зимата, дошъл господарят със скъпа кожа и заповядал: ботушите да бъдат по крака, да са удобни и да не се разшиват. А ако обущарят изхаби кожата, със собствена да направи ботушите. Едва онзи си отишъл, и Михайло започнал някак странно да се усмихва, сякаш зад гърба на господаря видял нещо. Разкроил после кожата, но я изхабил — вече не можело да се направят ботуши с кант, а само пантофки. Обущарят се хванал за главата — с една дума, какво си направил, сега ще ме погубиш. А Михайло отговаря: човек се запасява за цяла година, а не знае, че може да не изкара до следващия ден. И наистина, насред пътя господарят се гътнал и господарката изпраща при обущаря слугинчето с молба да не шият ботуши, а пантофи. За мъртвия.

— По дяволите! Това са някакви врели-некипели! — възмутено се обади Русанов. — Нима не може да се пусне друга плоча? От километър се усеща, че това не е нашият морал! И с какво живеят хората там?

Ефрем престана да разказва и се обърна с натежал поглед към плешивия. Той не бе забравил, че онзи едва не отгатна какъв е отговорът. В книгата бе написано, че хората трябва да живеят не с грижата за себе си, а с любовта към ближния, а хилавият бе казал — в името на общественото благо.

Така и излизаше.

— С какво живеят? — Ефрем смътно долови, че това на глас не се изговаря, защото му изглеждаше някак си неприлично. — Казано е с любов…

— С лю-бов?… Не, това не е нашият морал! — блеснаха очилата със златните рамки. — Слушай, кой е написал това?

— Какво? — изръмжа Подуев, защото го отклоняваха от същността.

— Кой го е написал, питам? Авторът? На първа страница е написано, виж…

Кому бе нужна някаква си фамилия? Какво общо имаше тя с болестите им, с живота и смъртта им? Ефрем нямаше навик да чете по книгите кой е писателят, а дори и ако прочетеше името, веднага го забравяше.

Сега все пак обърна на първата страница и прочете на глас:

— Тол-стой.

— Не може да бъде! — запротестира Русанов. — Имайте предвид, че Толстой е писал само оптимистични и патриотични неща, иначе не биха го издавали. „Хляб“, „Петър Първи“. Той е три пъти лауреат на Сталинска награда. Имайте предвид!

— Но този Толстой е друг! — обади се от ъгъла Дьомка. — Тук става дума за Лев Толстой.

— Значи не е същият? — въздъхна облекчено Русанов. — Значи е другият?… Този, който е огледало на руската революция? Кюфтета от ориз! Вашият Толстой много, мно-го неща не е разбрал. А на злото човек трябва да се противи, момченце, със злото трябва да се води борба!

— И аз мисля така — глухо отговори Дьомка.