"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 9Tumor cordis

Евгения Устиновна, старшият хирург, не притежаваше почти нито една от задължителните за професията черти; при нея не можеха да се открият нито волеви поглед, нито открито чело, което да говори за решителност, нито дори внушителна, вдъхваща респект челюст, толкова пъти описвани. Макар да бе прекрачила границата на петдесетте, ако не носеше косите си прибрани под лекарската шапчица, често хората, видели я в гръб, подвикваха: „Момиче, бихте ли казали…“, но се сконфузваха, когато тя обръщаше към тях умореното си лице с провиснали бузи и с тъмни торбички под очите. По тази причина Евгения Устиновна слагаше върху устните си ярко червило, но й се налагаше по няколко пъти на ден да вади огледалцето и да повтаря манипулацията, защото папиросите, които пушеше, го изтриваха.

Всяка минута, когато не бе в операционната, превързочната или на визитация, тя използваше, за да пуши. Яростно дърпаше от папиросите, сякаш искаше да ги изяде. По време на визитация обикновено по навик тя често вдигаше показалеца и средния пръст на ръката си към устните и по този начин оставаше след себе си съмнението, че пуши и вървейки.

Заедно с главния хирург Лев Леонидович, едър мъж с дълги ръце, тази слабичка остаряваща жена участваше във всички операции, които въобще правеха в клиниката — ампутираше крайници, слагаше трахеотомични тръбички в гърлото, свиваше обема на стомаси, скъсяваше черва, наместваше тазобедрени стави, а към края на операционния ден й се налагаше, като добре усвоена виртуозност и несложна работа, да премахне една-две млечни жлези, поразени от рака. Не минаваше вторник и петък, в които Евгения Устиновна да не изрязва женски гърди, и често, запалила поредната папироса, казваше на санитарката, заета с почистването на операционната, че ако съберат всички тези отрязани гърди, би се получил цял хълм.

Евгения Устиновна през целия си живот бе само хирург, но помнеше и разбираше добре думите на казака Ерошка от книгата на Толстой, отнасящи се за европейските лекари: „Умеят само да режат. Глупаци. А в планините има истински доктори. Познават тревите.“

„Само да режат?“ Не, не така разбираше хирургията Евгения Устиновна! Някога, още когато бе студентка, бе чула един известен хирург, който им четеше лекции, да казва: „Хирургията трябва да бъде благодеяние, а не жестокост! Не да причинява болка, а да я премахва! Една латинска поговорка гласи: да успокоиш болката, е дар божествен!“

Дори първата крачка към премахване на болката — тоест обезболяването, също е болка.

Не с радикалността, дързостта и новото привличаха операциите Евгения Устиновна, а по-скоро единствено с възможността да останеш незабележим, с големия вътрешен разум и нежността. За щастливи приемаше нощите преди поредната операция, когато в полусънното съзнание се появяваше като асансьор неочакван нов план за операцията, по-безболезнен от предварително записания в картона. С внезапно прояснена глава тя скачаше тогава, за да запише подробностите, рискувайки на сутринта в последния момент отново всичко да промени. Често, след като всичко свършеше, откриваше, че това са най-сполучливите й операции.

И ако утре изведнъж се окажеше, че някаква лъчева, химическа, светлинна или психотерапия би могла да спаси болните й без намесата на скалпела, заплашваща да изтрие от човешката практика въобще хирургията, Людмила Афанасиевна дори пръста си не би мръднала, за да я защити.

Защото най-добрите операции бяха онези, от които тя бе на път да се откаже, а най-благоприятни за болния — онези, които успяваше да замени, отхвърли и отсрочи. И в това бе прав Ерошка! И тези свои търсения тя преди всичко и повече от всичко би искала да съхрани в себе си и да не ги загуби.

Но ги губеше… За тридесет и пет години работа със скалпела тя бе свикнала със страданията. И загрубяваше, и се уморяваше. Вече нощите не се озаряваха от пламъка на новите планове. Все по-малко особености откриваше във всяка операция, а все повече — конвейерно еднообразие.

Един от най-досадните недостатъци на човечеството бе този, че хората почти никога не успяват в средата на жизнения си път да сменят рязко професията си.

По време на визитация обикновено вървяха трима или четирима: Лев Леонидович, тя и ординаторите. Но преди няколко дни Лев Леонидович замина за Москва на някакъв семинар, чиято тема бе за операциите на гръдните ракови клетки. И без самата да знае защо, тази събота тя се изкачи на втория етаж съвсем сама, без лекуващия лекар и сестрата.

Дори не влезе в болничната стая, а тихо застана до процепа на вратата, облегната на касата. Позата й бе съвсем момичешка; само млада девойка може така да се облегне, знаейки, че така изглежда по-добре, отколкото да стои строго изправена.

Загледа се какво прави Дьома. Опънал върху одеялото болния си крак, той бе сгънал здравия — върху него, като на масичката, лежеше книгата, на която бе направена някаква фигура от четири дълги молива; Дьомка я разглеждаше и навярно още дълго не би обърнал внимание на останалите, ако не го извикаха. Той вдигна главата си и взе в ръка моливите.

— Какво искаш да построиш, Дьома? — печално попита Евгения Устиновна.

— Теорема! — бодро, излишно високо отговори той.

Но двамата внимателно се гледаха и бе ясно, че зад думите им се крие нещо друго.

— Време ли е? — попита той, но вече не толкова бодро.

Тя кимна с глава.

Помълча, без да променя позата си, която бе избрала повече заради умората си.

— Я по-добре да те прегледам.

Винаги изпълнителният Дьома този път възрази по-оживено от обикновено:

— Людмила Афанасиевна вчера ме прегледа! Каза, че са нужни още сеанси за облъчване!

Евгения Устиновна отново кимна. Лицето й изглеждаше някак печално изящно.

— Добре, но аз все пак ще те прегледам.

Дьома се намръщи. Той махна учебника по стереометрия, отмести се, за да направи място и разголи болния си крак до коляното.

Евгения Устиновна седна на леглото и дръпна ръкава на халата и на роклята до лактите. Тънките пръсти започнаха да опипват крака на Дьома.

— Боли ли? — непрекъснато питаше тя.

— Да, да — потвърждаваше той намръщено.

— През нощта усещаш ли крака си?

— Да, но Людмила Афанасиевна…

Евгения Устиновна поклати разбиращо глава и го потупа по рамото.

— Добре, приятелче. Може да те облъчват.

Отново размениха погледи.

В стаята стана съвсем тихо и се чуваше всяка, дори и тихо произнесена дума.

Евгения Устиновна стана и се обърна. Близо до печката трябваше да лежи Прошка, но той вчера вечерта се премести на леглото до прозореца (макар да съществуваше поличба, че не трябва да се заема леглото на онзи, който е тръгнал да умира), а неговото място бе заето сега от невисокия, светлорус Хенрих Федерау, не съвсем нов пациент, защото вече три дни чакаше настанен направо на стълбището. Сега той стана, опъна ръце по шевовете и почтително погледна Евгения Устиновна, която бе по-висока от него.

Хенрих бе напълно здрав! И нищо никъде не го болеше. След първата блестяща операция той бе излекуван, а бе се появил отново в раковото отделение не защото имаше някакви оплаквания, а от прекалена акуратност: просто изпълняваше написаното в картона му — да се яви на проверка на 1 февруари 1955 година. И бе дошъл отдалеч, минал по трудни маршрути и на няколко пъти се бе прекачвал на различни превозни средства, но пристигна не на 31 януари или на 2 февруари, а именно на 1 февруари с точността, с която луната се появява в определения период на затъмнение.

И отново го настаниха, кой знае защо, в стационара.

Днес той много се надяваше, че ще го пуснат да си отиде.

Влезе върлинестата Мария с угаснал поглед, носеща кърпа. Евгения Устиновна избърса разголените си до лактите ръце и в тишината дълго разтрива с пръстите си шията на Федерау, а след като го помоли да се разкопчае — направи същото и върху ключицата и мишниците му.

— Всичко е добре — ласкаво каза тя, опипвайки и долната му челюст. — Ще направим още една малка операция и си готов!

— Какво? — пребледня Федерау. — Защо е необходимо, след като всичко е наред, Евгения Устиновна?

— Просто за да бъде съвсем добре — усмихна се уморено тя.

— Тук ли? — Хенрих прекара ръка с отривисто движение по шията си. Върху лицето му се четеше молба. Неговите коси бяха с цвета на узряла царевица; такива бяха и веждите му.

— Там. Няма защо да се безпокоите, няма нищо страшно. Ще ви приготвим за вторник. (Мария си записа.) А в края на февруари ще си заминете и повече да не сте се върнали!

— Но все пак отново ще има „проверка“? — опита да се усмихне Федерау, но нищо не излезе.

— Нищо и никаква — усмихна му се извинително тя. А и с какво друго освен с усмивка би могла да го окуражи?

Оставила го да мисли, Евгения Устиновна тръгна по-нататък. По пътя си видя Ахмаджан, който й се усмихна (бе оперирала слабините му преди три седмици), и се спря пред Ефрем.

Той вече я очакваше, сложил настрана книгата със сини корици. С голямата си глава, с необикновено дебелата бинтова превръзка на шията, с широките си рамене, със скръстените крака, полулегнал на леглото, той изглеждаше нереално. Гледаше я изпод вежди, очаквайки някаква неприятна изненада.

Тя се облакъти на таблата на леглото му и с двата си пръста отново докосна устните си, сякаш държеше цигара.

— Как е настроението, Подуев?

Само това оставаше да му говорят — за настроение! Беше й лесно: с няколко думи да отбие номера и да си отиде.

— Ще ме режат! Омръзна ми! — въздъхна Ефрем.

Тя вдигна вежди, сякаш се изненадваше, че на някой може да му омръзне да го режат.

Но нищо не каза.

Двамата мълчаха като след спор или като пред разлъка.

— Нали отново на същото място? — думите му прозвучаха не като въпрос, а по-скоро като увереност, че другояче не може и да бъде.

(Искаше вероятно да възрази: защо по време на предишната операция не сте помислили добре? Но този път Ефрем, който не щадеше никакви началници, казвайки им право в лицето какво мисли, съжали Евгения Устиновна. Нека сама се досети!)

— Близо до него — натъртено произнесе тя.

(Какво да ти кажа, нещастнико, че имаш рак на езика, а не на долната устна? Премахнеш възлите под челюстта, а изведнъж се оказва, че са засегнати дълбоките лимфни пътища, а те не могат да бъдат оперирани по-рано.)

Ефрем изсъска, събрал цялата си ярост:

— Не трябва! Нищо не трябва! Тя го гледаше и мълчеше.

— Изписвайте ме!

Евгения Устиновна погледна в жълтеникавите му очи, в които долови след преживяния страх отчаяна решителност, и също си помисли: наистина защо? Защо да го мъчат, след като скалпелът не може да успее да се справи с метастазите?

— В понеделник, Подуев, ще обсъдим този въпрос и ще решим. Става ли?

(Той настояваше да го изпишат, но дълбоко в себе си все още се надяваше, че тя ще се сопне: „Ти не си с ума си, Подуев! Какво означава това изпишете ме? Ще те лекуваме! Ние ще те излекуваме!“ А тя се съгласяваше. Значи е отписан…)

Ефрем направи движение с цялото си тяло, защото не можеше да кимне с главата си.

И Евгения Устиновна се насочи към Прошка, който се изправи и й се усмихна. Без дори да намекне, че има намерение да го прегледа, тя го попита:

— Е, как се чувствате?

— Добре — още по-широко се усмихна Прошка. — Таблетки мене помогнаха.

Той показа флакон с поливитамини. Чудеше се как да й угоди и да я уговори да не го оперират!

Евгения Устиновна протегна ръката си и опипа лявата част на гърдите му.

— А тук чувствате ли бодежи?

— Това… нищо…

Тя отново кимна.

— Днес ще ви изпишем.

Как само се зарадва Прошка! Черните му вежди се вдигнаха високо.

— Каква… Операция няма?

Тя уморено се усмихна.

След като цялата му седмица премина в посещения на рентгеновия кабинет по четири пъти дневно и го караха ту да легне, ту го вдигаха, водеха го при някакви старчета с бели халати, той вече очакваше най-лошото, изведнъж го изписваха, без да го оперират!

— Значи аз здрав?

— Не съвсем.

— Тез таблетки добри, а? — В черните му очи се четеше признателност; беше му приятно, че и тя се радва на изписването му.

— Такива таблетки сам ще си купувате в аптеките. А аз ще ви изпиша и друго лекарство, ще го пиете — Евгения Устиновна се обърна към сестрата: — Виамин „C“…

Строгата Мария се наведе и си записа в тетрадката.

— Само три пъти на ден! Запомнете, това е много важно! — опита се да му внуши Евгения Устиновна, която знаеше, че често внушението е по-силно от всякакво лекарство. — И трябва да се пазите! Не трябва да вървите бързо, да вдигате тежко. Ако ви се наложи да се наведете, бъдете много внимателен.

Прошка се разсмя, доволен, че и тя не всичко разбира.

— Но как… не вдига… Аз тракторист.

— Ще се наложи да не работите засега.

— А какво? По бюлетин?

— Не, ще ви изпишем като инвалид.

— Инвалид? — Прошка я погледна съвсем отчаяно. — За какво мене инвалидно? Нали здрав и ще живей? Аз млад и иска работи.

Бе протегнал здравите си ръце с груби пръсти, които сякаш се молеха за работа.

Но това не убеди Евгения Устиновна.

— Слезте в превързочната след половин час. Ще приготвим бележката и ще ви обясня.

Тя излезе, следвана от върлинестата Мария.

Веднага след това в стаята започнаха да говорят: Прошка за инвалидността, която искаше да обсъди с останалите, но тях ги вълнуваше Федерау; за всички бе необяснимо, че човек може да има чиста, бяла и непоразена от нищо шия, който не се оплаква, а изведнъж идват и — операция!

Подуев, опрял се на ръцете си, без да изправи краката си (отстрани изглеждаше така, сякаш се обръщаше безног човек), се изви към Федерау и цял почервенял, извика сърдито:

— Не им позволявай, Хенрих! Не бъди глупак! Започнат ли да те режат, ще те довършат като мен.

Но Ахмаджан бе на противоположното мнение.

— Трябва, Федерау! Току-така няма да те оперират.

— Но защо е нужна операция, след като не го боли? — възмущаваше се Дьома.

— Ти какво, братче? — басово протръби Костоглотов. — Полудял ли си? Нима може да се оперира здрава шия?

Тези викове тормозеха Русанов, но той не направи на никого забележка. След вчерашната инжекция се радваше, че я е понесъл леко. Но подутината, както и преди — и през деня, и през нощта — му пречеше да движи главата си и днес се чувстваше безкрайно нещастен, защото тя съвсем не спадаше.

Наистина доктор Хангард идва и подробно разпита Павел Николаевич както за самочувствието му вчера през нощта и днес, така и за амплитудата на болката и му обясни, че не е задължително подутината да започне да намалява след първата инжекция и дори това е нормално. До известна степен успя да го успокои. Той разгледа внимателно Хангард и остана с впечатлението, че има съвсем не глупаво лице. В края на краищата в тази клиника може и да не са най-добрите лекари, но имат опит и човек просто трябва да умее да изисква от тях.

Но успокоението скоро го напусна. Лекарката си отиде, а подутината продължаваше да стърчи под челюстта и да му пречи да движи главата си, а всеки от болните бе зает със собствения си проблем; ето че предлагаха на един от тях да оперират здравата му шия. Нима е толкова зле?

Онзи ден, влизайки в болничната стая, Павел Николаевич не можеше да си представи, че толкова бързо ще се почувства свързан с тези хора.

Та нали разговорът се въртеше около поразената шия; освен него още двама страдаха от нея.

Хенрих Якобович много се разстрои. Слушаше всички съвети, които му даваха, и се усмихваше смутено. Всички го убеждаваха как да постъпи, само той не виждаше ясно положението си (другите също смътно виждаха собственото си състояние). Бе еднакво опасно и с операция, и без нея. Федерау беше видял доста неща тук, в клиниката, още миналия път, когато бяха лекували с рентгенови лъчи долната му устна, както сега лекуваха Егенбердиев. Оттогава струпеят на устната първо подпухна, а после изсъхна и падна, но той разбираше защо оперират шийните жлези; правеха го, за да спрат по-нататъшното разпространение на рака.

Но ето Подуев два пъти го бяха оперирали и с какво му помогнаха?

Ами ако рака вече го няма?

За всеки случай трябваше да се посъветва с жена си и особено с дъщеря си Хенриета, най-образованата и решителна в цялото семейство. Но той заема легло и клиниката няма да изчака да се размени някаква си кореспонденция (а от гарата до тяхното селище, което се намираше в далечната степ, има превоз само два пъти в седмицата, и то само при положение, че времето е хубаво). Да се изпише и да отпътува вкъщи, за да се посъветва, бе много трудно, по-трудно, отколкото можеха да си представят лекарите и онези от болните, които толкова лесно решаваха чуждите проблеми. За това бе нужно да се отчисли от местната градска военна комендатура, а толкова трудно бе успял да си издейства отпускно свидетелство, и да замине; отначало, облечен в тънкото палто и обут в почти летни обуща, да се добере с влака до малката гара, а там да облече шубата и да обуе валенките, оставени на съхранение при добри непознати хора (там времето не бе като тук; свирепите ветрове и зимни студове още продължаваха), и да се тресе още сто и петдесет километра до своето МТС и може би не в кабина, а седнал в каросерия; и веднага, пристигнал вкъщи, да напише молба до областната комендатура, после да чака две-три седмици разрешение за ново пътуване; когато го получи, отново да моли да го освободят от работа; но тогава снеговете ще започнат да се топят, пътищата ще се разкалят и едва ли ще може да се намери някакъв превоз; на малката гара, на която само два пъти в денонощието спират влакове, трябваше отчаяно да преследва поредния кондуктор, за да го качи; пристигнал отново тук, пак трябваше временно да се зачисли в комендатурата, а след това да чака няколко дни да се освободи легло в клиниката.

По същото време в стаята обсъждаха положението на Прошка. Иди, че не вярвай в лоши поличби! Бе се настанил на лошо легло! Съседите му се радваха и го съветваха да се подчини на решението на лекарите, докато не са го променили. Щом са решили да ти определят инвалидност еди-коя си група, съгласявай се! Щом са решили, значи така трябва! Но Прошка възразяваше, че иска да работи. Но ти, глупако, ще имаш време да се наработиш — животът е дълъг!

Прошка излезе, за да получи удостоверението. В стаята стана тихо.

Ефрем отново отвори книгата си, но погледът му се плъзгаше по редовете, без да разбира какво чете.

Той не разбираше, защото се вълнуваше от онова, което става в стаята и коридора. За да вникне в текста, трябваше да си спомни, че самият той нищо не можеше да промени и никого да убеди, че му оставаха броени дни да разбере какво става в него.

Само тогава страниците можеха да му открият смисъла си. Те бяха изпълнени с обикновени черни буквички, но за да ги прочетеш, не бе необходима само обикновената грамотност.

Когато Прошка, взел необходимите документи, радостно се изкачваше по стълбището и преди да стъпи на горния вестибюл, срещна Костоглотов, веднага го спря.

— Виждаш? И печати кръглички, туйто!

Единият лист бе молба от името на клиниката до гарата да дадат веднага билет на еди-кой си болен, опериран еди-кога си. (Ако не напишеха, че е претърпял операция, можеше да прекара на гарата два-три дни, защото трябваше да чака по опашките на общо основание.)

А на другия документ, предназначен за медицинското заведение по местоживеене, бе написано:

„Tumor cordis, casus inoperabilis.“

— Не разбира — посочи с пръст латинския израз Прошка. — Що написано, а?

— Сега ще помисля — навъси се недоволен Костоглотов.

Прошка отиде да събира вещите си.

А Костоглотов се облегна на перилата и се загледа в стълбището.

Никакъв латински не знаеше, както впрочем и какъвто и да било друг чужд език; от науките познаваше до известна степен само топографията, и то военната, с която се бе занимавал по време на сержантските курсове. Макар винаги и навсякъде да осмиваше образованието, никога не пропускаше покрай ухото си нито дума, която би му помогнала да разшири кръгозора си. Бе минал геофизически курс през 1938 година и още един непълен през 1946–1947 година; между тях бе казармата, а след това и войната, през които бе невъзможно човек да се занимава с наука. Но Костоглотов винаги помнеше думите на дядо си: глупакът обича да учи, а умният — да се учи; дори в казармата той винаги избираше онова, което бе полезно да се знае, и надаваше, ухо, когато чуеше разумна реч, независимо от къде идваше — от офицер от друг полк или от войник от неговия взвод. Наистина той се вслушваше в чуждите разговори по такъв начин, че да не наранят случайно гордостта му; слушаше на пръв поглед разсеяно, но умееше да запомни само онова, което го интересуваше. При запознанство с някого Костоглотов никога не бързаше да се представи в най-добрата светлина, а първо се стремеше да разбере кой стои пред него, откъде е и какъв е. Това много му помагаше да разбере с кого си има работа. Но там, където се наслуша до насита, бяха препълнените след войната килии на Бутирка17. В този затвор всяка вечер знаменити професори, кандидати на науки и просто знаещи хора, също арестанти, изнасяха лекции по атомна физика, по западна архитектура, по генетика, поетика, пчеларство и Костоглотов винаги бе първият слушател. И под наровете на затвора в Красная Пресня18, и върху грубите нарове на товарните вагони, и седнал върху снега по време на уморителните премествания, и в лагерния строй той не забравяше поговорката на дядото и се стараеше да попълни празнините в образованието си, което не би могъл да му даде нито един институт.

Така Костоглотов успя да разговори и работещия в медпункта възрастен плах човек, изпълняващ ролята на писар и на „завеждащ самовара“, който се оказа преподавател по класическа филология и антични литератури. Тогава реши да взема уроци по латински език. Наложи се да обикаля лагерната зона в студа и тъй като нямаше нито молив, нито хартия, бившият преподавател понякога сваляше ръкавицата и с пръст пишеше думи върху снега. (Писарят даваше уроците съвършено безкористно; просто му бе приятно за известно време да се чувства човек, а и Костоглотов нямаше пукната пара. Но едва не заплатиха жестока цена за тези уроци: забеляза ги един опер19, който един по един ги викаше, за да ги разпитва, подозирайки, че се готвят да бягат, а върху снега чертаят плана на местността. Въобще не повярва, че се занимават с латински език. Уроците се прекратиха.)

От онези уроци в съзнанието на Костоглотов се бе запазило, че casus в превод означава случай, а in отрицателна представка; cor, cordis също знаеше, а дори и да не знаеше, не бе трудно да съобрази, че кардиограмата е от същия корен; думата tumor бе срещал на всяка страница в „Патологична анатомия“, взета от Зоя.

Така Костоглотов лесно разшифрова диагнозата на Прошка:

Тумор на сърцето, случай, неподлежащ на операция.

Но това с още по-голяма сила се отнасяше и за лекарствата, след като му бяха предписали витамин „С“.

Надвесил се над стълбището, Костоглотов мислеше не за превода от латински, а за своя принцип, който бе изложил вчера пред Людмила Афанасиевна: болният трябва да знае всичко.

Но това се отнасяше за такива като него, видели много.

А Прошка?

Освен това, което бе на него, той нямаше нищо друго. Изпращаха го Сибгатов, Дьомка и Ахмаджан. И тримата вървяха внимателно: единият пазеше болния си гръб, другият — крака си, а третият се опираше на патерица. Прошка крачеше весело и белите му зъби блестяха.

Макар и рядко, случваше се да изпращат и изписани от клиниката.

Какво ли щеше да стане, ако някой сега на прага го върнеше обратно?

— Какво написано там? — разсеяно попита Прошка, получил обратно болничния картон.

— Един дявол знае! — стисна зъби Костоглотов и белегът, започващ от устните му, побеля.

— Е, оздравяват всички! Върнете се дома! При жени! — Прошка стисна ръцете им и когато стигна до стълбището, весело се обърна и им помаха с ръка.

И уверено заслиза.

Към смъртта.