"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 15Всекиму — заслуженото

— А на колко години си?

— На двадесет и шест.

— Доста!

— А ти?

— На шестнадесет… Помисли си само! Как на шестнадесет години да се лиша от крака си?!

— А докъде искат да го отрежат?

— До коляното… По-нагоре не режат, убедих се… Но винаги малко по-високо… Така… Чуканът ще се люлее…

— Ще си направиш протеза. И въобще с какво мислиш да се занимаваш занапред?

— Мечтая да вляза в университета.

— В кой факултет?

— Или филологическия, или историческия.

— Мислиш ли, че ще издържиш приемния изпит?

— Мисля, че да. Аз никога не се вълнувам. Много съм спокоен.

— Това е добре. А защо мислиш, че протезата ще ти пречи? Ще учиш, ще работиш… Дори с повече желание. В науката още повече ще успееш.

— А животът?

— Науката е всичко.

— А…

— Как ще бъде с женитбата ли?

— Да…

— Ще си намериш! На всяко дърво кацат птички… А алтернативата каква е?

— Какво?

— Кракът или животът?

— Каквото сабя покаже… А може би всичко ще ми се размине?

— Не, Дьома, наслуки мост не строят. От „наслуки“ е станало само „може би“27. Не може да се разчита само на късмета. Твоята подутина как се нарича?

— Неща като „Еса“.

— „S“? Тогава трябва да те оперират.

— Сигурен ли си?

— Да. Ако сега на мен ми кажеха, че трябва да ми ампутират крака, веднага щях да се съглася. Макар целият смисъл на живота ми да е в движението — пеша или на кон, защото там няма автомобили.

— Нима вече не ти предлагат?

— Не.

— Срокът ли си изпуснал?

— Как да ти кажа… Не става дума за срока, макар в общи линии да съм го изпуснал. Работата ме подведе. Трябваше да дойда преди три месеца, а не исках да изоставя работата си. А от ходенето и язденето още повече се разрани. Раната бе непрекъснато мокра… Когато потичаше гной, ми олекваше и отново се появяваше желание за работа. Мислех си, че още може да почака… И сега толкова ме сърби от допира на панталона, че ми се иска да отрежа крачола или да ходя гол…

— Не я привързват?

— Не.

— Мога ли да я видя?

— Виж…

……………

— О, каква е… А и толкова тъмна…

— Тук по рождение имах голяма бенка… Ето че се изроди…

— А това от какво е?…

— Тези три фистули останаха от трите пукнатини на цирея… Въобще моята подутина, Дьомка, е съвсем различна от твоята. Казва се меланобластома. При нея няма милост, има едно правило — след осем месеца те изнасят с копитата напред.

— Откъде знаеш?

— Изчетох тук една книжка. Тогава разбрах. Но работата е там, че дори и да бях дошъл по-рано, нямаше да се наемат да ме оперират. Меланобластомата е такава госпожичка, че щом я докоснеш с ножа, веднага ражда метастази… Тя също иска да живее, разбираш ли? Това, което пропуснах през тези месеци, се отрази на слабото ми място.

— А Людмила Афанасиевна какво казва?

— Каза, че трябва да опитат да намерят някакво си колоидно злато, необходимо за лекуването, а крака да облъчат и по такъв начин да отложат…

— Да те излекуват?

— Не, Дьомка, вече е невъзможно да ме излекуват. От меланобластома още никого не са излекували. За мен да ми отрежат крака е малко, а по-нагоре е невъзможно… Главният въпрос сега е как да отложат… Колко ще спечеля — месеци или година, не знам…

— Тоест… Ти значи…

— Да, аз вече приех това положение, Дьомка. Но не живее по-дълго онзи, който живее повече. Сега пред мен стои следния въпрос — какво ще успея да направя за това време. Трябва да се направи нещо, докато човек е на земята! Нужни са ми само три години, не повече! Но през това време трябва да бъда не в клиниката, а на полето.

Двамата тихо разговаряха на леглото на Вадим Зацирко до прозореца. Целият разговор можеше да чуе само Ефрем, чието легло се намираше в съседство, но той от сутринта лежеше безчувствен като пън, без да отмества погледа си, забит в една точка на тавана. Сигурно думите им достигаха и до Русанов, защото той няколко пъти погледна съчувствено към Зацирко.

— А какво можеш да направиш за това време? — намръщи се Дьомка.

— Опитай се да разбереш. В момента съм зает с една доста спорна идея. Големите учени от центъра почти не вярват в нея — не вярват, че залежите на полиметалните руди могат да се открият по радиоактивните води. Знаеш ли какво означават тези води? Съществуват хиляди аргументи за и против, но на лист хартия можеш каквото си искаш да отхвърлиш или да защитиш. А аз чувствам, именно чувствам, че мога да докажа това на практика. Но за тази цел трябва да бъда непрекъснато сред природата и конкретно по водите да намеря рудата. И е желателно да мога да повторя опита. Тази работа изисква много нерви. Например няма вакуумпомпа, а за да пуснеш в действие центробежната е нужен въздух. След като няма компресор, с какво да го подам? С уста? Тогава се нагълтах с радиоактивна вода. А и без това всички ние ей така си я пием всекидневно! Работниците киргизи казват — нашите бащи не са я пили и ние няма да я пием. А ние, руснаците, си пием. А аз от какво да се страхувам, след като имам меланобластома? Точно аз трябва да работя.

— Значи си глупак! — отсече Ефрем, без да се обръща, със скриптящ глас. Значи бе чул всичко. — След като умираш, защо ти е геологията? Тя няма да ти помогне. По-добре се замисли, за да си отговориш с какво живеят хората.

Кракът на Вадим бе неподвижно положен на леглото, но за сметка на това той можеше свободно да си движи главата. В черните му очи се появи блясък, меките му устни трепнаха и Вадим отговори, без да се обижда:

— Точно аз зная! С творчество! И много помага! Не са нужни нито вода, нито хляб.

Пъхна между зъбите си пластмасовата химикалка, после погледна въпросително към Ефрем, за да разбере дали е разбран правилно.

— Ти по-добре прочети тази книга, за да разбереш! — без да променя позата си и без да го погледне, почука с пръст върху синята корица Подуев.

— Вече я прелистих — бързо отговори Вадим. — Не се отнася за нашия век. Всичко в нея е прекалено недействено. А за нас по-важно е да се работи колкото се може повече! И не за собствения джоб. Това е всичко.

Русанов се оживи, очилата му блеснаха и той високо попита:

— Кажете, младежо, а вие комунист ли сте?

Със същата готовност Вадим премести погледа си към Русанов.

— Да — меко каза той.

— Бях уверен! — тържествуващ възкликна Русанов и вдига палеца си.

Приличаше много на преподавател.

Вадим удари приятелски Дьомка по рамото.

— Сега можеш да си вървиш. Трябва да се работи!

Самият той отново заби поглед в книгата „Геохимически методи“, между две страници на която имаше изписан със ситен почерк и големи възклицателни и въпросителни знаци лист.

Четеше, а химикалката, пъхната между пръстите му, се движеше леко скърцайки.

Бе погълнат изцяло от четенето, но ободрен от поддръжката му, Павел Николаевич искаше допълнително да си даде кураж, за да понесе добре втората инжекция; бе решил окончателно да съкруши Ефрем, за да не досажда повече в стаята. Погледна го смело и продължи:

— Другарят ви даде добър пример, другарю Подуев. Не трябва да се поддавате на паниката. И не бива да приемате за чиста монета написаното в първата попаднала ви попска книжка. Вие практически играете по свирката на… — искаше да каже „на враговете“, защото в обикновения живот винаги можеше да се посочи конкретен враг, но тук, на болничните легла, не се знаеше кой кой е. — Трябва да умеете да виждате живота в дълбочина. И преди всичко същността на подвига. А от какво се ръководят хора, които извършват подвиг в работата си? Или в Отечествената война, или в Гражданската? Гладните, необутите, необлечените, без оръжие…

Странно се държеше днес Ефрем. Той не само че не сновеше по пътечката между леглата, но и сякаш бе изгубил много от своите привични действия. Преди, когато нямаше настроение, поне внимателно хванал шията си, от време на време се обръщаше, но днес и това не правеше, а само почукваше с пръст по книгата. Опитаха се да го накарат да закуси, но отказа; преди, а и след това лежеше така неподвижно, че ако понякога не мигаше, човек би го взел за мъж предал Богу дух.

Но очите му бяха отворени.

И за да види Русанов, не се налагаше да се обърне; точно него виждаше, като се изключи онази точка на тавана и стената.

Слушаше какво му обяснява Русанов. Устните му трепнаха и се чу същият недоброжелателен глас:

— Какво за Гражданската? Ти да не би да си воювал в Гражданската?

Павел Николаевич въздъхна.

— С вас, другарю Подуев, и да искаме, не бихме могли. Били сме съвсем малки.

Ефрем избърса носа си.

— Не зная защо ти не си воювал. Аз воювах.

— Не може да бъде!

— Всичко е много просто — бавно отговори Ефрем, поемайки си дъх между думите. — Взех един наган и воювах. Бе много забавно. Не бях сам.

— И къде стана това?

— При Ижевск. Нападнахме учреждение. Самият аз очистих седмина. И досега си спомням всичко.

Да, изглежда, той, тогава момче, можеше да си спомни къде и кого е убил по улиците на метежния град.

Очилатият още нещо му обясняваше, но ушите на Ефрем днес сякаш бяха запушени, а и самият той нямаше особено желание да слуша.

Щом се събуди сутринта, веднага заби поглед в тавана, но именно тогава в спомените си видя, без всякакъв повод, един далечен, нищожен и съвсем забравен случай.

Бе през един ноемврийски ден след войната. Валеше сняг, който веднага се стопяваше, а до изхвърлената от окопа топла пръст пък въобще не достигаше. Копаеха за газопровод и проектната дълбочина трябваше да бъде метър и осемдесет. Подуев мина и видя, че трябва да се копае още надолу. Но бригадирът нагло го уверяваше, че по цялата дължина дълбочината е точно такава, каквато трябва да бъде. „Какво, искаш да измерим? За тебе ще бъде по-лошо!“ Подуев взе разграфената на всеки десет сантиметра с черна линия върлина и тръгнаха да мерят, потъвайки до глезените в размекналата, разкиснала се глина; той — обут в ботуши, а бригадирът — в обикновени обувки. На едно място измериха метър и седемдесет. По-нататък, където копаеха трима — висок слаб мъж, с черна четина по лицето, бивш военен с фуражка без петолъчка и козирка, с опръскана с вар околожка, и младеж с кепе и градско, износено сако (в онези години бе зле с облеклото, а служебно не им се полагаше), навярно направено още когато е бил ученик. (Това сако Ефрем видя ясно за пръв път оттогава.) Първите двама се ровеха, размахвайки лопатите, макар размекналата глина да не се отлепяше от желязото, докато третият, съвсем момче, стоеше, опрял гърдите си на дръжката, като прободен от нея, в позата на чучело, бяло от снега, пъхнал ръцете си в нещо подобно на ръкавици, които не му се полагаха. Военният бе обут в ботуши, а двамата — с подметки от автомобилна гума. „Какво си се размекнал, зяпльо? — наруга момчето бригадирът. — Допълнителна норма ли искаш? Ще я получиш!“ Момчето въздъхна и още повече се отпусна на дръжката. Тогава бригадирът го удари по шията. То се стресна и започна да рови с лопатата.

— Гражданино началник — помоли тогава военният тихо, — опрости ни тези последни няколко сантиметра. Няма да успеем да ги превземем. Нямаме никакви сили, а и времето… Виждаш какво е…

— А аз заради вас — на подсъдимата скамейка? Нещо друго няма ли да измислите? Има проект! И дъното да бъде широко колкото горната част! А не като улук!

Докато Подуев се изправи, издърпа летвата и изтегли краката си от глината, тримата обърнаха към него лицата си: едното — брадясало, другото — приличащо на муцуна на безкрайно уморена хрътка, а третото — непознало дотогава бръснач; върху тези лица падаше сняг и те изглеждаха като нереални.

Момчето раздвижи устните си и промълви:

— Нищо. И ти ще умреш, десетник!

А Подуев не написа докладна да ги пъхнат в карцера, само отбеляза точно какво са изработили, за да не поеме върху себе си тяхната отговорност. По-късно имаше и по-жестоки случаи. Оттогава минаха десет години. Подуев вече не работеше в лагерите, онзи бригадир също напусна, газопроводът положиха временно; може би той вече не подава газ и тръбите са ги използвали за друго, а ето че всичко бе съхранила паметта му и дори онази фраза прозвуча в ушите му:

— И ти ще умреш, десетник!

И не съществуваше надеждна защита срещу тези думи! Ама той иска още да живее? И момчето искаше. Но Ефрем има по-силна воля? Че е разбрал нещо ново и би искал да живее другояче? Болестта не се вслушва в това, тя си има свой план!

Ето тази книга със сини корици, четвърта нощ нощуваща под дюшека му, напяваше за някакви си индуси, които вярват, че ние не умираме напълно, а душата ни се преселва в животни и други хора. Такъв проект сега се харесваше на Подуев — поне частица от себе си да спаси, да я изтръгне от ноктите на смъртта!

Единствено не вярваше в преселението на душата в някоя свинска зурла!

Болката минаваше от шията към главата му непрекъснато, а и периодично — веднъж на четири удара на пулса: Умря-Ефрем-Подуев-Точка! Умря-Ефрем-Подуев-Точка!

И така — безкрай. И самият той започна да си повтаря тези думи. И колкото повече ги повтаряше, толкова повече сякаш се отдалечаваше от Ефрем Подуев, обречения да умре. И привикваше към неговата смърт като към смъртта на съсед. И това, което размишляваше в него за смъртта на Ефрем Подуев, съседа, точно това като че ли не бе длъжно да умре.

А съседът Подуев? Той нямаше друг изход. Може би оставаше единствената му надежда — брезовата гъба? Но в писмото пише, че трябва да пие отвара от нея поне година без прекъсване. За тази цел е нужно да има два пуда28 изсушена гъба или четири — неизсушена. Това се четири пощенски пратки. А освен това бе необходимо гъбата да не бъде отдавна набрана. Така че не бива да бъда изпратена наведнъж, а по малко, веднъж месечно. Кой би се наел да събира гъби и да ги изпраща навреме? Откъде? От Русия?

Нужен бе свой човек, близък като роднина.

Безкрайно много хора бяха минали през живота на Ефрем, но към нито един от тях не се привърза.

Единствено първата му жена, Амина, би могла да събира и изпраща вълшебната гъба. Там, отвъд Урал, живееше от познатите му само тя и само към нея би могъл да се обърне с писмо, но вместо отговор щеше да напише само един ред: „Умри до някоя ограда, стар пес!“ И ще бъде с основание.

Защото така е прието. А според съдържанието на тази книга със сини корици — не! Според написаното в нея следва Амина да го съжали и дори да го обича, разбира се не като мъж, а като страдащ човек. И да изпраща пратки с гъбата.

Книгата въобще щеше да бъде много точна, ако всички веднага и едновременно започнеха да живеят по нейните закони…

За момент долови думите на геолога, който споделяше, че живее заради работата си. Тогава Ефрем почука отново с пръст върху книгата си.

После отново, не виждайки и не чувайки нищо, потъна в собствените си мисли. И пак усети болката в главата си.

Потъна пак в мислите си, съпроводени от еднообразната болка в главата.

Тази болка напомняше ехо от изстрели, появяващо се след определено време. Ако не бе тя, той с удоволствие би приел да не се движи, да не се лекува, да не яде, да не разговаря, да не слуша и да не вижда никого.

Просто да престане да съществува.

Но някой го дърпаше за крака и лакътя. Беше Ахмаджан. Оказа се, че момичето от хирургическото отдавна стои до леглото му и го вика за превръзката.

И се налагаше Ефрем да става за нещо, което смяташе за напълно излишно. Трябваше да подчини на волята си тежащото шест пуда тяло и да стане: да напрегне нозете, ръцете, раменете си и от покоя, в който бяха започнали да потъват костите му, да застави мускулите си да работят, за да може да се изправи и облече и да измине познатия път по коридорите и стълбището за напълно безполезното мъчение — да му свалят предишната превръзка и отново да омотаят болното място с десетки метри бинт.

Всичко това бе съпроводено с болка и някакъв еднообразен шум. Освен Евгения Устиновна присъстваха още двама хирурзи, които сами никога не бяха правили операции. Тя им обясняваше, показваше, говореше на Ефрем, но той не й отговаряше.

Чувстваше, че повече няма за какво да си говорят.

Омотаха шията му по-стегнато от преди с белия обръч и в този вид той се върна в стаята си. Превръзката от бинтове сега бе по-голяма от главата му и само горната й част се показваше над обръча.

Тук срещна Костоглотов, който вървеше с кесия махорка в ръка.

— Е, какво решиха?

Ефрем си помисли: а какво наистина решиха? И макар в превързочната той сякаш за нищо да не мислеше, сега разбра и отговори ясно:

— С една дума — удави се, където искаш, само не в нашия двор…

Федерау със страх гледаше чудовищната шия; такава може би щеше да бъде след известно време и неговата. Със заекване попита:

— Изписват ли те?

Единствено този въпрос сякаш окончателно обясни на Ефрем, че повече не бива да се излежава, а трябва да се приготви за изписване.

Първо, макар да му бе почти невъзможно да се навежда, трябваше да се преоблече.

После да се тътри по улиците на града.

Бе му нетърпимо да си представи, че е длъжен да прави всичко това неизвестно защо и в името на някого си.

Костоглотов го гледаше не със съжаление, а по-скоро с войнишко съчувствие; накратко, този куршум порази теб, а следващият, може би ще бъде за мен. Той не познаваше предишния живот на Ефрем, не дружеше с него в стаята, но му харесваше, че е прям, а и съвсем не бе от най-лошите хора, които бе срещал в живота си Олег.

— Дръж се, Ефрем! — подаде му ръката си той.

Подуев я стисна и се озъби:

— Раждаш се — завърта се колелото, растеш — нервираш се, а умреш ли — пътят е един.

Олег се запъти да пуши, но в този момент влезе лаборантката, която носеше вестниците, и тъй като Костоглотов бе най-близо до нея, тя ги подаде на него. Той ги взе, но Русанов забеляза и обиден, високо рече на момичето, преди то да успее да се измъкне от стаята:

— Чуйте! Но нали аз ясно ви помолих да давате вестниците първо на мен!

В гласа му се долавяше истинска болка, но Костоглотов не го съжали, а само подхвърли:

— А защо първо на вас?

— Как защо? Как защо? — страдаше на глас Павел Николаевич убеден, че правото му е неоспоримо, но му бе невъзможно да го обясни с думи.

Той изпитваше нещо като ревност, когато някой друг, непросветен, преди него пипа с пръсти най-новия вестник. Никой друг от стаята не би могъл да разбере написаното така, както Павел Николаевич. Той приемаше вестника като открито разпространявана, но всъщност зашифрована инструкция, чийто смисъл не можеше да бъде обяснен направо, но за разбиращия човек не представляваше трудност по малките, непонятни за обикновеното око подробности като разположението на статиите и пропуснатото в текста да си състави вярна представа за най-новите насоки на живота. И именно затова Русанов бе длъжен да прочете вестника пръв.

Но да обясни на другите, това бе невъзможно! И Павел Николаевич само се оплака:

— Скоро ще ми бият инжекция. Искам да прегледам вестника преди нея.

— Инжекция ли? — меко се осведоми Хищника. — Се-га…

Той прегледа бегло и набързо страниците — материалите за сесията и останалите по-кратки съобщения и информации. Пък и бе се запътил да пуши. Вече започваше да сгъва вестника, за да го предаде, и тогава изведнъж забеляза нещо и веднага с предпазлив тон започна да изговаря една и съща дълга дума, сякаш я опитваше на вкус:

— Ин-те-рес-но… Ин-те-рес-но…

Познатите четири приглушени бетховенски удари на съдбата отново отекваха в мозъка му, но никой в стаята не ги чуваше и нямаше да ги чуе, а и какво друго би могъл да изрази гласно?

— Какво има? — окончателно се развълнува Русанов. — Дайте ми, моля ви, вестника!

Костоглотов не си направи труда да посочи онова, което бе задържало вниманието му. Не отговори нищо и на Русанов. Сгъна вестника на четири, както го бе получил от лаборантката, направи крачка към Русанов (а той към него) и го подаде. И веднага, още неизлязъл, разтвори кесията с махорка и започна да си свива цигара с разтреперани пръсти.

С разтреперани ръце и Русанов запрелиства вестника. Това „интересно“ на Костоглотов бе за него като удар с нож в ребрата. Какво би могло да бъде за Хищника „интересно“?

Бързо и делово Павел Николаевич се запозна със заглавията и материалите на сесията и изведнъж… Как?…

Набран със съвсем ситни букви, незначителни за онзи, който нямаше понятие, от страниците крещеше непознат досега! невъзможен! указ! — за пълна смяна на Върховния съд! Върховният съд на Съюза!

Нима е възможно! Матулевич, заместникът на Улрих? Детистов? Павленко? Клопов? И Клопов бяха сменили!… Кой сега ще пази кадрите?… Заменени със съвсем неизвестни имена… С един удар премахваха всички, които в продължение на четвърт век бяха изковали правосъдието!?

Това не може да бъде случайно!

Това бе крачка на историята…

Студена пот обля Павел Николаевич. Тази сутрин той се успокояваше, че всичките му страхове са напразни, и ето…

— Пригответе се за инжекцията.

— Какво? — трепна обезумелият Русанов.

Доктор Хангард стоеше до леглото му със спринцовка в ръка.

— Намотайте ръкава си, Русанов. Вашата инжекция.