"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 16Безсмислици

Той пълзеше. Пълзеше в някаква бетонна тръба, но по-скоро това бе някакъв тунел, от чиито стени стърчеше арматура, и той понякога се закачаше в нея и острото бетонно желязо опираше точно в дясната, болната страна на шията му. Пълзеше и повече от всичко усещаше тежестта на тялото си, притискащо го към земята. Тази тежест бе значително по-голяма от действителното тегло на тялото му. Не бе привикнал към нея и тя просто го смазваше. Отначало си помисли, че бетонът го притиска отгоре, но после се убеди, че тялото му е толкова тежко. Усещаше го така и го мъкнеше като огромен чувал с железни отпадъци. Скоро разбра, че заради тази тежест не би могъл никога да се изправи на краката си, но главната му цел бе да прекоси този тъмен проход, за да си поеме дъх и да погледне светлината. Но тунелът нямаше край, нямаше край, нямаше край.

Тогава някакъв глас, но това се оказа не глас, а някаква предадена му по неведом път мисъл, му заповяда да пълзи наляво. Но къде ще пълзя, след като там е стената? — помисли си той. Командата обаче бе ясна: трябваше да пълзи наляво, независимо от тежестта на тялото си. Запъшка и продължи да пълзи; и наистина пълзеше, но както преди — направо. И отново не се виждаха нито светлина, нито краят на тунела. Едва изминал метър, и онзи глас отново му заповяда — този път да пълзи надясно и колкото се може по-бързо. Заработи с лактите и стъпалата си и макар надясно да имаше непроницаема стена, сякаш напредваше успешно. През цялото време закачаше болната си шия в острите краища на бетонното желязо и болката непрекъснато отекваше в главата му. Никога досега не му е било толкова тежко и най-обидно щеше да му бъде, ако умре, преди да се измъкне от тунела.

Изведнъж почувства как олекват нозете му, сякаш ги бяха надули с въздух, но с гърдите и главата си продължаваше както преди да бъде притиснат към земята. Ослуша се, но нова заповед не последва. И тогава си помисли, че може и да се измъкне, стига нозете му да се повдигнат и да запълзи обратно. И действително, повдигайки се на ръцете — откъде ли се взе тази неочаквана сила? — започна да пълзи назад. Дупката бе тясна, но главното бе, че кръвта сякаш цялата изпълни главата му и той си помисли, че ще се пръсне и ще умре. Но след като още малко се отблъсна от стената, излезе.

И озова се сред основите на някакъв строителен обект, само че безлюден. Очевидно работният ден бе свършил. Наоколо цялата мръсна земя бе изпотъпкана. Седна на тръбата да си отдъхне и видя, че до него седи девойка, облечена в изцапани дрехи, без шапка; сламените й коси бяха разпуснати — в тях нямаше нито една фиба. Девойката не го поглеждаше, а просто седеше, но той бе убеден, че очаква от него някакъв въпрос. Първо се изплаши, а после разбра, че тя се страхува още повече. Съвсем не му бе до разговори, но тя излъчваше такова очакване, че той я попита:

— Момиче, къде е майка ти?

— Не знам — отговори непознатата, без да вдига поглед, и продължи да гризе ноктите на ръцете си.

— Как така не знаеш? — Той започваше да се сърди. — Длъжна си да знаеш! И откровено ми кажи. И напиши всичко както е… Защо мълчиш? Още веднъж те питам — къде е майка ти?

— Аз исках да ви попитам за същото — погледна го бегло девойката.

Очите й бяха с воднист цвят. Него веднага го обзе страх и той се досети, че тя е дъщерята на работещата на пресата Груша, прибрана за брътвежи по адрес на Вожда на народите; дъщерята бе скрила този факт. Той я бе извикал и я бе заплашил със съд заради анкетата и тогава тя се отрови. Да, бе се отровила, но сега, по вида на косите и очите й той разбра, че всъщност се е удавила. И още усети, че тя е разбрала кой е той; и още, че след като седи до нея, той също се е удавил. Отново го обля студена пот. Изтри челото си и й каза:

— Страшна жега! Ти не знаеш ли къде човек може да пие вода?

— Там — кимна девойката.

Посочи му някакво корито, голямо колкото сандък, което бе напълнено със застояла дъждовна вода, примесена с късчета зелена глина. И още веднъж се досети, че именно от тази вода се е нагълтала, а сега иска и той да се удави в нея. Но след като има такова желание, това означава, че той все още е жив.

— Виж какво — опита с е да хитрува, за да се отърве от нея, — отиди да извикаш прораба29. И нека ми донесе ботуши, защото иначе как ще вървя…

Девойката кимна, скочи от тръбата и зацапа през локвите. Бе облечена в работен комбинезон и обута в ботуши, както ходят девойките, работещи по строежите.

Толкова му се пиеше, че той реши да опита водата от това корито. Ако пийне малко, няма да му се случи нищо. Също слезе от тръбата и удивен забеляза, че не се хлъзга по калта. Земята под нозете му бе някак си неопределена. И всичко около него бе неопределено, а и нищо не се виждаше. Би могъл да върви и без ботуши, но изведнъж се уплаши, че е загубил някакъв важен документ. Започна да рови по джобовете, но още преди да свърши проверката, разбра, че наистина го е загубил.

Внезапно се уплаши безкрайно, защото в днешно време хората не бива да четат такива документи. Можеше да си докара големи неприятности. И също така изведнъж разбра къде го е загубил — станало бе тогава, когато излизаше от тръбата. Бързо се върна. Но не можа да намери това място; тръбата я нямаше. За сметка на това навред бродеха работници. Най-ужасното бе, че те биха могли да го намерят!

Работниците бяха млади и непознати. Някакъв младеж, облечен в брезентовата куртка на заварчик с дебели подплънки на раменете, които приличаха на крила, се спря и се вгледа в него. Защо го гледаше? Може би е намерил листа?

— Младеж, имаш ли кибрит? — попита Русанов.

— Ти не пушиш — отговори заварчикът.

(Всичко знаят! Откъде?)

— На мен за друго ми трябва кибритът.

— И за какво? — подозрително го изгледа онзи.

Действително бе отговорил толкова глупаво! Това е типичен отговор на диверсант. Могат да го задържат, а през това време да намерят документа. А кибритът му трябваше, за да изгори ужасния компрометиращ го документ.

Младежът се приближаваше към него все повече и повече. Русанов се уплаши, предчувствайки най-лошото. Младежът го погледна в очите и ясно каза:

— Съдейки по това, че Елчанска почти ми остави дъщеря си, стигам до извода, че тя се чувства виновна и очаква арестуването си.

Русанов се разтрепери.

— А вие откъде знаете?

(Просто попита, но стана ясно, че младежът току-що е прочел документа: това, което каза, бе дословно повторение на написаното в онзи документ.)

Но заварчикът нищо не отговори, а пое по пътя си. А Русанов се чувстваше като звяр, хванал се в капана. Бе ясно, че някъде наблизо се намира проклетият лист хартия и трябва да го намери колкото се може по-бързо!

И той се мяташе между някакви стени, завиваше край ъгли, сърцето му бе на път да изскочи от гърдите му, а нозете му се движеха безкрайно бавно! Бе отчаян! Ето най-накрая видя листа! Веднага разбра, че е именно търсеният! Искаше да изтича и да го грабне, но краката му отново отказаха да го слушат. Тогава той запълзя на четири крака и оттласквайки се с ръце, се насочи към листа! Дано само някой не стигне преди него! Само да не го изпреварят, да не вземат листа! По-близо, по-близо… Накрая го сграбчи! Беше документът! Но нямаше сили дори да го разкъса. Легна ничком да си почине, а ръката, която държеше листа, пъхна под гърдите си.

И тогава някой докосна рамото му. Реши да не се обръща и да не изпуска от ръката си листа. Докосването бе много внимателно. Бе женска ръка и Русанов се досети, че това е самата Елчанска.

— Приятелю — меко каза тя, склонила глава почти над ухото му, — кажете къде е дъщеря ми? Къде сте я скрили?

— Тя е на сигурно място, Елена Фьодоровна, не се безпокойте! — отговори Русанов, но не се извърна.

— Къде точно?

— В приемника за безпризорни деца.

— В кой приемник? — Гласът й прозвуча печално.

— Наистина не мога да ви кажа! — Бе искрен, защото наистина не знаеше; не бе я предал той, а и от онова място бе възможно веднага да са я преместили.

— А с моята фамилия ли? — почти нежно звучаха въпросите й.

— Не — съчувствено отговори Русанов. — Такъв е редът. Фамилията веднага сменят. Нямам нищо общо с това, такъв е редът.

Лежеше по корем и си спомняше, че почти бе обичал семейство Елчански. Не бе таял срещу тях никаква злоба. И ако бе се наложило да се напише против стареца, то бе само заради това, че го бе помолил Чухненко, на който Елчански пречеше да работи. След като прибраха главата на семейството, Русанов искрено се грижеше за жена му и дъщерята. Тогава, очаквайки всеки момент да я арестуват, тя го помоли да подслони дъщеря й. А как се бе случило така, че той написа и против нея, вече не помнеше.

Мястото, където лежеше, приличаше на катакомба, но неговите очи постепенно свикнаха с тъмнината и той забеляза до себе си, на земята, засипан с антрацитни песъчинки, телефонен апарат. Това безкрайно го изненада — откъде би могъл да се вземе тук градски апарат и нима наистина е включен към телефонна мрежа? Можеше да позвъни и да помоли да му донесат вода. И въобще да го приберат в някоя болница.

Взе слушалката, но вместо телефонен сигнал чу бодър делови глас.

— Другарят Русанов?

— Да, да — с готовност се отзова Русанов (някак си веднага почувства, че този глас е отгоре, а не отдолу).

— Елате във Върховния съд.

— Във Върховния? Слушам! Веднага! Добре! — Вече бе се приготвил да остави слушалката на мястото й, но се сети: — Извинете, а в кой Върховен съд — стария или новия?

— Новия — отговориха му хладно. — Побързайте — и затвориха телефона.

Спомни си за промяната в съда и се прокле, че сам пръв е вдигнал слушалката! Матулевич го нямаше… Клопов също… А и Берия го нямаше! Какви времена!

Но трябваше да отиде. Сам никога нямаше да успее да се изправи, но щом го викаха, трябваше да стане. Напрегна всичките си сили и както бе на четири крака, се опита да се вдигне, но отново падна като теленце, още ненаучило се да ходи. Наистина не му определиха точен час, но казаха: „Побързайте!“ Накрая, опирайки се на стената, се изправи на краката си. И тръгна с неуверена, залитаща походка, през цялото време край стената. Кой знае защо шията го болеше и отдясно.

Вървеше и мислеше: нима и него щяха да съдят? Нима е възможна подобна жестокост — да го съдят след толкова години? Смяната на членовете на Върховния съд не е на добро!

Но и при цялото си уважение към Висшата Съдебна Инстанция не му оставаше нищо друго, освен да се защитава и там. Той ще се осмели да се защитава!

Ето какво ще им каже: аз не съм осъждал никого и следствия не съм водил! Аз само сигнализирах за подозренията си. Ако намерех в тоалетната на общата квартира вестник със скъсан портрет на Вожда, мое задължение бе да взема късчето хартия и да сигнализирам органите. А следствието е именно затова — да провери! Може би това е обикновена случайност, а може би не. Следствието трябва да изясни и да открие истината! Аз просто съм изпълнил гражданския си дълг.

Още ще им каже: в онези години най-важното бе да се оздрави обществото морално! А това е невъзможно без прочистването му, а чистката е неосъществима без онези, на които не им е все едно, на които им е скъп здравият совком.

Колкото повече аргументи намираше, толкова повече се горещеше час по-скоро да каже онова, което мисли. Дори сега искаше по-бързо да стигне там, за да им извика:

— Не само аз съм правил това! Защо именно мен съдите? А кой не го е правил? Кой би могъл да се задържи на поста си, ако не помагаше? Гузун? Но той си получи заслуженото!

Струваше му се, че крещи, но се оказа, че не излиза никакъв звук от подутото му гърло, което ужасно го болеше.

Вече сякаш не вървеше по този ужасен лабиринт, а по някакъв коридор, а някой зад него викаше:

— Пашка, да не си болен? Защо едва се мъкнеш?

Той се ободри и закрачи като здрав. После се обърна, за да види кой бе извикал. Беше Звейник в униформа на юнга с портупей30.

— А ти къде отиваш, Ян? — попита Павел и се учуди защо приятелят му е толкова млад, след като бяха изминали толкова години.

— Как къде? Където и ти — в комисията.

— Но каква комисия? — опита се да съобрази Павел. Нали той бе извикан на друго място, но вече не си спомняше точно на къде.

И той изравни крачка с тази на Звейник и бодро продължи. И почувства, че още не е навършил двадесет и не е женен.

Влязоха в голямо служебно помещение, където зад няколко канцеларски маси седеше интелигенция — стари счетоводители с бради като на попове и с вратовръзки; инженери с вензели от преплетени чукчета на петлиците; възрастни дами, с вид на дворянки; машинописки с начервени устни и с поли над коленете. Щом влязоха със Звейник, почти маршируващи в крак, всички тези непознати, около тридесетина човека, се обърнаха към тях; някои се надигнаха от местата си, другите ги посрещаха с лек поклон; и всички извръщаха глави, проследявайки ги, и всички лица бяха изплашени, а този факт ласкаеше Павел и Ян.

Влязоха в друга стая и поздравиха членовете на комисията, после седнаха зад масата, покрита с червена покривка, върху която имаше доста папки.

— Пускайте! — разпореди се Венка, председателят.

Първа влезе леля Груша от цеха с пресите.

— Ти какво? — удиви се Венка. — Какво търсиш тук? Ние чистим апарата! Да не би да си влязла в него?

Всички се разсмяха.

— Не, но аз имам дъщеря — не се стъписа леля Груша. — Тя расте. Трябва да я уредя в детската градина.

— Добре, лельо Груша! — извика Павел. — Напиши молба, ще уредим нещата. А сега не ни пречи, ще прочистваме интелигенцията!

Протегна ръка към гарафата, за да пийне, но в нея нямаше вода. Тогава се обърна към съседа, за да му подаде другата, която се намираше на противоположния край на масата. Предадоха му я, но тя също бе празна.

А ужасно му се пиеше. Гърлото му бе пресъхнало.

— Вода! — помоли той. — Вода!

— Сега ще ви донесат — каза Хангард.

Русанов отвори очите си и видя лекарката, която седеше до леглото му.

— В шкафчето има компот — тихо произнесе Павел Николаевич. Тресеше го, а главата му тежеше.

— Ще ви налеем от компота — на тънките устни на Хангард се появи усмивка. Тя сама отвори шкафчето, извади буркан и чаша.

Навън се здрачаваше.

Павел Николаевич проследи как Хангард му налива, за да не би да сложи в компота и още нещо.

Възкиселият компот бе много приятен на вкус. Павел Николаевич, леко вдигнал глава от възглавницата, пресуши на един дъх чашата, която Хангард му поднесе.

— Днес ми бе зле — оплака се той.

— Не, вие понесохте всичко добре — не се съгласи Хангард. — Просто ви бяхме увеличили дозата.

Ново подозрение се загнезди в душата на Русанов.

— И всеки път ли ще я увеличавате?

— Не, оттук нататък вече всеки път ще бъде една и съща. Ще свикнете и ще ви олекне.

Но подутината си стоеше, както и преди, като жаба под челюстта.

— А върховният…? — започна той, но веднага млъкна.

Вече бъркаше онова, което бе преживял по време на бълнуването си, и действителността.