"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 33Щастливият край

Същия ден заваля. И валя цяла нощ, появи се и силен вятър, а на сутринта в четвъртък дъждът бе примесен със сняг и всички, в това число и Костоглотов, които предсказваха хубаво време и отваряха непрекъснато прозорците, замълчаха. Но към обяд снегът спря, дъждът също, вятърът стихна и стана хладно, мрачно и влажно.

Едва вечерта в западния край на небето се появи златиста ивица.

В петък сутринта, когато изписваха Русанов, небето бе безоблачно и слънцето вече бе започнало да изсушава големите локви на асфалта.

И всички почувстваха, че едва сега настъпва истинската, необратима пролет. Свалиха закачената на прозорците хартия, махаха райберите, отваряха крилата, а на пода падаха парчета мазилка, които санитарките щяха да изметат.

Павел Николаевич не бе сдавал вещите си, болнични не бе получавал и можеше да напусне отделението, когато пожелаеше. Неговите пристигнаха веднага след закуската.

И кой пристигна с колата? Лаврик, който бе получил шофьорска книжка съвсем наскоро, когато бе започнала ваканцията, обещаваща му интересни занимания, на Мая — разходки, а на по-малките — безкрайна радост. Капитолина Матвеевна пристигна без големите. Лаврик подхвърли, че след това ще отиде да повози приятелите си, за да им покаже, че умее да кормува и без Юра.

И всичко като на филм се завъртя обратно, но бе толкова весело! Павел Николаевич отиде до стаичката килия на старшата сестра облечен в пижама, а излезе оттам в хубав сив костюм. Веселият Лаврик, красив юноша в чисто нов син костюм, вече почти възмъжал, сдърпал се във вестибюла с Мая, въртеше гордо на пръста си халката с ключа от колата.

— Всички врати ли заключи? — попита го Мая.

— Всички.

— А стъклата вдигна ли?

— Я отиди да провериш!

Мая изтича, развяла тъмните си къдри, и след миг се върна.

— Всичко е наред — но веднага върху лицето й се появи уплаха. — А багажникът?

— Тичай бързо.

И тя отново изхвръкна.

През вестибюла непрекъснато минаваха с буркани, пълни с жълта течност, на път за лабораторията; все така седяха на пейките уморени, с побелели лица болни, които очакваха да се освободи някое легло; някакъв мъж лежеше на една от пейките. Но Павел Николаевич гледаше цялата обстановка с почти снизходителен поглед, доволен, че се е държал достойно и е преодолял неблагоприятните обстоятелства.

Лаврик понесе бащиния куфар. Капа, облечена в демисезонно палто с цвят на кайсия, с големи копчета, изглеждаща в радостта си по-млада, отколкото бе в действителност, кимна на сбогуване на старшата сестра и тръгна, хванала под ръка мъжа си. От другата страна на Русанов вървеше Мая.

— Погледни само каква шапка има! Нова, хубава!

— Паша, Паша! — извика някой зад тях.

Обърнаха се.

Видяха Чали, който идваше откъм хирургичното отделение. Изглеждаше отлично, дори лицето му вече не бе жълто. Ако имаше нещо, което да говори за болнична обстановка, това бяха само пижамата и чехлите.

Павел Николаевич весело стисна ръката му и каза:

— Капа, това е герой от болничния фронт, запознай се! Отрязаха му част от стомаха, а той само се усмихва.

Запознавайки се с Капитолина Матвеевна, Чали изящно удари пети, наведе леко главата си полупочтително, полушеговито.

— Паша, дай ми поне телефончето си! — избоботи Чали.

Павел Николаевич се направи, че не е чул. Хубав човек бе Чали, но все пак от друг кръг, с други представи, а и не бе много приятно да се свързва с него. Русанов се чудеше как да му откаже така, че да не се обиди.

Излязоха пред входа и Чали веднага забеляза москвича, вече запален от Лаврик и готов всеки миг да потегли, оцени колата и не попита дали е на Русанов, а веднага се осведоми:

— На колко хиляди е?

— Още няма пълни петнадесет.

— А защо гумите са толкова лоши?

— Такава ми се падна… Така са я направили…

— Значи се нуждаеш от гуми?

— А ти можеш ли да намериш, Максим?

— Разбира се! Запиши си и моя телефон! — опря в гърдите на Русанов пръста си Чали. — След като изляза оттук, гарантирам ти, веднага ще ти ги изпратя.

Вече не се налагаше да измисля някаква причина, за да не даде телефона си Русанов! Откъсна листче от тефтерчето си, записа върху него и домашния, и служебния си телефон и го подаде на Максим.

— Чудесно! Ще се свържем! — обяви пред всички Чали.

Мая седна до брат си, а родителите се настаниха на задната седалка.

— Бъди здрав! — извика Максим, вдигнал ръката си като за „рот фронт“.

Вратите хлопнаха.

— Ще продължим приятелството! — долетя отново гласът на Максим.

— Е, а сега? — реши да изпита какво е научила от кормуването сестра си Лаврик. — Какво следва?

— Първо трябва да се провери ръчната спирачка! — издекламира Мая.

Колата потегли, разплискала няколко още неизсъхнали локви, и зави зад ортопедичното отделение, където, по средата на асфалтовия прелез, облечен в сив халат и с ботуши, се разхождаше, без да бърза, върлинест болен.

— Натисни клаксона както трябва! — подкани сина си Павел Николаевич.

Лаврик изпълни молбата на баща си. Върлинестият отскочи встрани и се обърна. Лаврик даде газ и мина почти плътно покрай него.

— Измислих му прякор Хищника. Ако знаехте само какъв неприятен и завистлив тип е. Но ти си го виждала, Капа!

— Защо се учудваш, Паша? — въздъхна Капитолина Матвеевна.

— Където има щастие, има и завист. Ако искаш да си щастлив, не можеш да живееш без завистници.

— Класов враг — изръмжа Русанов. — В друга обстановка…

— Тогава бе по-добре да го сгазя, вместо да натискам клаксона! — засмя се Лаврик и за миг се обърна.

— Ти не се обръщай! — изплаши се Капитолина Матвеевна.

И наистина колата поднесе.

— Ти не се обръщай! — повтори думите на майка си Мая. — А аз мога ли да се обърна, мамо?

— Аз няма да му дам колата, за да вози момичетата, да знае!

Когато излязоха от болничния двор, Капа свали стъклото, изхвърли нещо и каза:

— Да бъде проклет този… Дано никога повече не ти се наложи да се върнеш тук, Паша! Никой да не се обръща!

А Костоглотов с удоволствие тегли по адрес на кадъра дълга псувня.

Направи си извод, че и той трябва да се изпише непременно на следващия ден сутринта, защото денят му щеше да бъде много напрегнат и нямаше да успее да свърши до вечерта.

Бяха му обещали да го изпишат именно утре.

Денят бе слънчев и ласкав. Локвите почти бяха изчезнали. В Уш Терек също навярно вече копаят градините.

Той се разхождаше и мечтаеше. Какво щастие: в лютия студ замина да умира, а сега ще се върне в разгара на пролетта и ще може и той да засади малката си градина. Бе голяма радост да засаждаш нещо в земята, а след това да гледаш как израства.

Разхожда се дълго, а после реши да отиде при старшата сестра. Бе минало времето, когато тя бе отсякла, че няма места в клиниката; отдавна се бяха опознали.

Мита седеше в своята стая килия без прозорец под стълбището, осветена от електрическата лампа, и от купчинка на купчинка преместваше някакви отчетни картони. След като си се разхождал из двора, влизайки тук, усещаш болка в очите, а и въздухът не ти стига.

Костоглотов се наведе, отвори вратата и каза:

— Мита, имам голяма молба към вас.

Тя вдигна некрасивото си, скулесто лице, което никой досега не бе се опитвал да целуне или да погали с ръка; на четиридесет години Мита имаше само работата си, която вършеше с упоритостта на вол.

— Каква?

— Утре трябва да ме изпишат.

— Много се радвам за вас! — Добър човек бе Мита, само на пръв поглед изглеждаше вечно сърдита.

— Трябва да свърша много неща в града, а вечерта да замина. Работата е там, че няма да успея, защото много късно донасят дрехите от болничния склад. Ако можеше, Мита, да направим така, че да получа вещите си днес, да ги скрия някъде, а на сутринта рано-рано да се преоблека и да замина.

— Въобще е забранено — въздъхна Мита. — Ако Низамутдин разбере…

— Няма да разбере! Знам, че това е нарушение, но нали, Мита, без нарушения човек не може да живее!

— А ако вземат, че не ви изпишат?

— Вера Корнилиевна ясно ми го каза.

— Все пак трябва да чуя от нея.

— Добре, сега ще отида при нея.

— А вие знаете ли новината?

— Не, за какво става дума?

— Упорито говорят, че всички ще ни позволят да се преместим в края на годината! Упорито! — Некрасивото й лице се озари от някакво вътрешно сияние, щом заговори за този слух.

— А кого? Нас или вас?

Първото се отнасяше за спецпреселниците, а второто въобще за конкретната нация.

— Като че ли и нас, и вас! Не вярвате ли?

Олег се почеса по темето и примижа.

— Може би… Не е изключено. Наслушал съм се на такива слухове.

— Но сега всички убедено твърдят, че ще стане! — каза задъхано Мита, на която толкова много й се искаше да е вярно.

Олег прехапа горната си устна и се замисли. Разбира се, нещо се мътеше. Върховният съд се разтресе. Но след това в продължение на месец нищо не се случи и отново не можеше да повярва, че ще настъпи промяна. Прекалено бавно течеше историята в сравнение с нашия кратък живот.

— Дай Боже — каза той повече заради нея. — И какво тогава? Ще заминете?

— Не зная — почти шепнешком изрече Мита, сложила големите си ръце върху купчината от картони.

— Вие бяхте някъде от… Близо до Салск?

— Да.

— Нима там е по-хубаво?

— Свобода — прошепна тя.

А по-вярно бе да се каже, че Мита се надяваше все пак да се омъжи в родния си край.

Олег се запъти да търси Вера Корнилиевна. Не му се удаде да я намери веднага — ту бе в рентгеновия кабинет, ту при хирурзите. Накрая я видя в компанията на Лев Леонидович в коридора и побърза да ги настигне.

— Вера Корнилиевна, може ли за минутка?

Приятно му бе да се обръща към нея, да говори нещо специално; забелязваше, че дори гласът му се променя, когато разговаряше с Хангард.

Тя се обърна. В цялата й фигура се усещаше инерцията на заетостта, която непрекъснато я тласкаше напред.

— Да?

Не назова името му както обикновено.

— Вера Корнилиевна, имам голяма молба към вас… Не можете ли да кажете на Мита, че ме изписвате утре?

— А защо?

— Необходимо е… Виждате ли, трябва да замина утре вечерта, а за това…

— Лев, ти върви! Аз идвам след малко.

Леко прегърбен, както винаги, с пръсти, пъхнати зад коланчето, Лев Леонидович се отдалечи. А Вера Корнилиевна каза на Олег:

— Да отидем в моя кабинет.

Тръгна пред него. Заведе го в апаратната, където преди време дълго бе спорил с Донцова. Седна и му посочи стола, но той остана прав.

Бяха сами. Слънчевите лъчи се отразяваха от никелираните части на апарата.

— А ако не успея утре да ви изпиша? Знаете, че е необходимо да напиша епикриза.

Не можеше да разбере дали тя му говори служебно или шеговито.

— Какво? Ипи…

— Епикризата е извод от цялото лечение. Докато не е готова, не можем да изпишем никого.

Какъв товар бе легнал върху тези малки рамене! Навсякъде я чакаха, навсякъде я викаха, а той я откъсваше от работата й, за да пише някаква епикриза…

Но тя седеше и лицето й светеше.

— Значи искате веднага да заминете?

— Не, с удоволствие бих останал още малко, но няма къде да нощувам. Повече не ми се иска на гарата…

— Да, и в хотелите няма да ви пуснат — кимна тя и се намръщи. — Лошото е, че и онази жена, в чийто дом болните винаги можеха да пренощуват, сега я няма. Какво да измислим? — Вера Корнилиевна разсеяно рисуваше върху хартията някаква фигура. — Знаете ли… всъщност… бихте могли да останете… у дома.

Тя ли го каза? Или така му се бе сторило?

Бузите й видимо порозовяха. И все така избягваше да го погледне. А говореше със съвсем делничен тон, сякаш нямаше нищо по-просто от това болният да отиде да пренощува в дома на лекаря.

— Още повече че утрешният ден е малко необикновен за мен. Сутринта ще бъда в клиниката само два часа, после ще си бъда вкъщи, а следобед отново ще изляза… Ще ми бъде удобно да пренощувам при познатите ми…

Погледна го! Очите й бяха светли. Вярно ли бе разбрал? Достоен ли е за това, което му бе предложено?

Олег просто не разбираше. Как да го приеме, когато една жена ти говори така?… Това може да бъде и много, и малко. Но той бе неспособен да мисли, защото Вера Корнилиевна очакваше отговора му.

— Благодаря — едва изрече Олег. — Това… разбира се, е чудесно — бе забравил как преди сто години, още в детството му, го бяха учили да се държи галантно и да отговаря учтиво. — Това е чудесно… Но как бих могъл да ви лиша… Съвестно ми е.

— Вие не се безпокойте — усмихнато му отговори Вега. — Ако се наложи за още два-три дни, ще измислим нещо. Нали ви е жал да заминете от града?

— Разбира се… Да! При това положение ще се наложи документът за изписването да се подготви не утре, а вдругиден! Иначе комендатурата ще ме подгони — защо се мотая, защо не заминавам. А може и да ме арестуват!

— Добре, ще се наложи да прибегнем до измама. Значи да кажа на Мита за днес, да ви изпишем утре, а в документа да фигурира като дата по-следващият ден? Колко сложен човек сте…

Но очите й се усмихваха.

— Аз ли съм сложен, Вера Корнилиевна! Системата е такава! На мен са ми необходими два екземпляра от документа.

— Защо?

— Единия ще вземе комендатурата за оправдаване на пътуването ми, а вторият ще бъде за мен.

(Разбира се, на комендатурата може и да не даде — ще се дърпа и ще ги убеждава, че има само един екземпляр, защото трябва да има и резервен. Защо иначе бяха тези мъки заради документа?…)

— И още — трети за гарата. — Тя написа няколко думи на листчето. — Ето ви моя адрес. Да ви обясня ли как да стигнете?

— Ще го намеря, Вера Корнилиевна!

— И… — добави още няколко листчета към вече приготвените. — Това са онези рецепти, за които говореше Людмила Афанасиевна. Няколко еднакви, за да противодействат на другата доза.

Онези рецепти. Онези!

Каза за тях така, сякаш ставаше дума за обикновени витамини. Просто така — допълнение към адреса! Бе се изхитрила, лекувайки го два месеца, нито веднъж да не говори след онзи разговор с него за онова.

Това навярно се казваше такт!

Тя стана и се приближи към вратата.

Чакаше я работата… Чакаше я Лев…

И изведнъж през мрежата на слънчевите лъчи, украсила кабинета, той я видя сякаш за първи път — лека, бяла, престегната с коланчето, и разбра колко отзивчива и приятелски настроена е към него! Колко необходима му бе!

Стана му приятно и той я попита:

— Вера Корнилиевна, а за какво толкова дълго ми се сърдехте?

Тя се обърна и го погледна усмихната.

— А нима вие не се чувствате за нищо виновен?

— Не.

— За нищо?

— За нищо!

— Спомнете си добре.

— Не мога… Намекнете ми поне!

— Трябва да вървя…

Държеше в ръката си ключа. Трябваше да заключи кабинета.

А колко хубаво му бе с нея. Можеше денонощия да прекара тук…

Тя се отдалечаваше, а Олег гледаше след нея.

Отново отиде да се разхожда. Не можеше да се надиша на пролетния въздух. В продължение на два часа разсеяно вървеше. Вече му бе жал да напусне и този малък парк, където доскоро бе пленник. Съжаляваше, че няма да види как ще разцъфнат японските акации и как ще се раззелени дъбът.

Странно, но днес не усещаше никаква слабост. Дори изпитваше желание да покопае земята. Нещо му се искаше, но не знаеше точно какво. Забеляза, че ръката му несъзнателно търси в джоба папиросите. Не, вече ги бе отказал, край!

След като му омръзна да се разхожда, се запъти към Мита. Браво на нея! Вече бе взела чантата на Олег и бе я заключила в банята; ключът щеше да бъде у възрастната санитарка, която дежуреше тази нощ. А към края на работния ден се налагаше да отиде в амбулаторията, за да получи всички необходими документи.

Постепенно нещата, свързани с изписването му, ставаха необратими.

Може би за предпоследен път се изкачваше по стълбището. На горния етаж срещна Зоя.

— Как са работите, Олег? — попита непринудено тя.

Удивително бързо бе усвоила този прост начин на общуване, сякаш между двамата никога нищо не бе се случило: нито ласкавите думи, нито целувките, нито танцът от „Бродяга“, нито кислородната възглавница.

И може би бе права. Имаше ли смисъл през цялото време да напомня, да се сърди?

След онова нощно дежурство той повече не отиде при нея. Тя също идваше след това при него със спринцовката, сякаш нищо не бе се случило, а той, извърнал глава, й протягаше ръката си. И онова, което бе започнало да нараства между тях като кислородната възглавница, която някога бяха носили двамата, тихо започна да спада. И се превърна в едно нищо, и остана само приятелското: „Как са работите, Олег?“

Той се опря с двете си ръце на дежурната маса и наведе глава.

— Левкоцитите са две хиляди и осемстотин. Втори ден не ме облъчват. Утре ме изписват.

— Утре? — затрептяха златистите й мигли. — Е, поздравявам ви!

— Има ли с какво?

— Вие сте неблагодарник! — поклати глава Зоя. — Спомнете си вашия пръв ден тук, на стълбищната площадка! Мислехте ли тогава, че ще изкарате седмица?

Също бе истина.

Не, тя е чудесно момиче: весело, работно, искрено; каквото мисли, това и говори. Ако премахнат това неудобство между двамата, породена сякаш от взаимна измама, ако започнат на чисто, какво би им попречило да станат приятели?

— Значи така — усмихна се тя.

— Така — усмихна се и той.

За коприната повече не напомни.

Да… Четири пъти седмично Зоя щеше да дежури тук, ще зубри учебниците, понякога ще плете, а там, в града, ще стои с някого в сянката след танците.

Не можеш да й се сърдиш само затова, че е на двадесет и три и че е удивително здрава.

— Е, всичко добро! — каза й без никаква обида Олег.

Тръгна, но изведнъж чу гласа й.

— Альо, Олег!

Той се обърна.

— Може би няма къде да пренощувате? Запишете си адреса ми.

(Как? И тя ли?)

Олег гледаше изумен. Бе над възможностите му да разбере всичко това.

— Живея на удобно място, до самата спирка на трамвая. С бабчето, но имаме две стаички.

— Много благодаря — развълнуван взе листчето Олег. — Но едва ли… Зависи…

— Може да се наложи, нали? — усмихна му се тя.

Въобще сред тайгата можеше да се оправи по-добре, отколкото сред жените.

След няколко крачки видя Сибгатов, който тъжно лежеше по гръб на твърдия матрак в ъгъла на вестибюла. Дори и през днешния яркослънчев ден там бе полутъмно.

Сибгатов гледаше в тавана.

Изглеждаше доста по-зле след двата месеца, прекарани в болницата.

Костоглотов приседна при него.

— Шараф! Говори се, че ще пуснат всички заточени! И специадм!62.

Шараф не обърна главата си, а само очите си. Сякаш нищо не бе достигнало до слуха му.

— Чуваш ли? И нас, и вас! Казват, че било сигурно.

А Сибгатов не разбираше.

— Не вярваш ли?… Че ще си отидеш у дома?

Но онзи отново заби погледа си в тавана и прошепна:

— Трябвало е да дойда по-рано.

Олег сложи ръката си върху неговата, която бе положена върху гърдите му като на мъртвец.

Покрай тях мина бодро Нела и отвори вратата на съседната стая.

— Да са останали чинийки при вас? — После се обърна и видя Олег. — А ти защо не обядваш? Покана ли чакаш?

Да! Костоглотов бе пропуснал, без да забележи, обяда. Само едно не можа да разбере.

— А ти какво искаш?

— Как какво? От днес аз раздавам храната! — обяви гордо Нела. — Виждаш ли колко чиста е престилката ми?

Олег се изправи и тръгна да изяде последния си обяд тук. Невидимите, беззвучни лъчи на рентгена сигурно щяха да прогонят у него всякакъв апетит. Но по арестантския кодекс не трябваше да остави нищо в алуминиевата чиния.

— Давай по-бързо! — изкомандва Нела.

Не само престилката, но и прическата й бе друга.

— Я виж ти каква си сега! — учуди се Костоглотов.

— А как иначе! Само глупачка може да лази с парцал по пода за триста и петдесет! А и не можеш да се изхраниш…