"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 34Малко по-тежко

Както навярно старецът, който, надживял връстниците си и усещащ празнотата, си повтаря „време ми е и на мен“, така и Костоглотов тази вечер не можеше да си намери място, макар всичките легла в стаята да бяха заети и отново да отекваха като нови едни и същи въпроси: рак ли е или не, ще го излекуват ли, какви други средства помагат?

В края на деня последен излезе Вадим: най-после златото бе пристигнало и затова го преместваха в друга стая.

На Олег единствено му оставаше да оглежда леглата, за да си спомни кой бе настанен на тях от самото начало и колко вече не са живи; излизаше, че не са умрели много.

Толкова задушно бе вътре, а и навън бе топло, че Костоглотов, преди да легне, леко открехна прозореца. Долиташе шумът на пролетно оживление от малките дворове на старите къщи, разположени почти плътно до стената на болницата; заради тази стена не можеше да се види какво става оттатък, но сега добре се чуваше ту хлопане на врати, ту викове, ту караници, ту пиянски брътвежи, ту отвратителна грамофонна плоча, а по-късно се чу и силен женски глас, толкова провлечен, че не можеше да се разбере дали непознатата тъгува, или се радва:

Всички пееха и мислеха само за това, а на Олег му се искаше да мисли за друго.

Точно в тази нощ, когато трябваше да се наспи и да стане по-рано, не мигна. През мислите му преминаваха неща, които заслужаваха и не заслужаваха да си спомни или представи: недовършеният спор с Русанов; нечутият до края разказ на Шулубин; аргументите на Вадим; главата на убития Жук; оживените лица на Кадмини, осветени от газовата лампа, очакващи да чуят неговите впечатления, а той от тях — новините от аула; разсеяно-надменното лице на осемнадесетгодишната Ина Щорм, към която сега Олег не би посмял и да се приближи; и накрая двете женски покани да остане да нощува в домовете им — не знаеше как би трябвало да ги разбира…

В онзи леден свят, който бе оформил и щамповал душата на Олег, не съществуваше понятието „непресметната доброта“, а и той самият бе забравил, че някъде тя съществува. И затова сега му бе по-леко да си обясни поканите само не и като жест на обикновена доброта.

Нямаше представа какво са имали предвид и как трябва да постъпи.

Не можеше да си намери удобна поза, а пръстите му продължаваха да търсят невидимата папироса…

Олег стана и излезе във вестибюла.

В полумрака, почти до вратата, Сибгатов бе клекнал над легенчето, поддържащ кръста си с ръка, но не както преди с надежда, а с отчайващо примирен вид.

А над дежурната маса за сестрите, с гръб към Сибгатов, се бе надвесила ниска жена с тесни рамене. Но не, това не бе никоя от сестрите — този път дежуреше Тургун, който вероятно сега спеше в стаята за заседания, а неговото място бе заела онази възпитана санитарка с очила — Елизавета Анатолиевна. Вече бе успяла да свърши работата си и сега седеше и четеше.

За двата месеца, които Олег прекара тук, тази старателна санитарка с умно лице често бе пълзяла под леглата на болните от неговата стая, за да мие пода, бе премествала неговите миризливи ботуши, но нито веднъж не бе му направила забележка; освен това бе лъскала плювалниците до блясък, разнасяла бурканите със секретите на болните; с една дума бе вършила всичко, до което ръцете на сестрите не трябваше да се докосват.

И колкото по-безропотно работеше, толкова по-малко я забелязваха в отделението. Преди почти две хиляди години е казано, че дори да имаш очи, все още не означава, че виждаш.

Но тежкият живот засилва способността да забелязваш. В отделението имаше и такива, които веднага се опознаваха един друг, макар да не се отличаваха от останалите — нямаха нито пагони, нито униформа, нито дори лента на ръката: сякаш по някакъв светещ знак на челото или по разположението на пръстите. (Всъщност имаше хиляди белези: една дума; тонът, с който е изречена; положението на устните; усмивка, когато другите са сериозни; сериозност, когато се смеят.) Както жителите на Узбекистан и Каракалпакия без труд различаваха сънародниците си в болницата, така и онези, върху които поне веднъж е паднала сянката на бодливата мрежа, разпознаваха „своите“.

Костоглотов и Елизавета Анатолиевна отдавна от пръв поглед бяха разбрали кой какъв е и разбиращо се поздравяваха, но досега не бе им се удало да се разговорят.

Олег се приближи към нея, шумно влачейки чехлите си, за да не я изплаши.

— Добър вечер, Елизавета Анатолиевна!

Тя четеше този път без очила. Обърна главата си — този жест сега се отличаваше с нещо, което не можеше да се определи с думи, от нейната готовност винаги да се отзове, ако я повикат по служба.

— Добър вечер — усмихна се тя с цялото достойнство на вече не млада дама, която посреща под своя надежден покрив добър гост.

Доброжелателно, без да бързат, те размениха погледи.

В тях се долавяше готовност винаги да се притекат на помощ на другия.

Но точно в най-главното бяха безсилни да си помогнат.

Олег надзърна над рамото й, за да види по-добре книгата.

— Отново френска? От кой писател?

Странната санитарка отговори, меко произнасяйки буквата „л“:

— Клод Фарер.

— И къде ги намирате?

— В града има чуждестранна библиотека. А вземам книги и от една позната възрастна жена.

Костоглотов гледаше книгата както куче — бостанското плашило.

— А защо винаги френски?

Бръчките около очите и устните й разкриваха възрастта, преживените мъки и ума й.

— Четат се по-леко — отговори тя. Гласът винаги бе равен, тонът — приятен.

— А защо човек трябва да се страхува от сериозните? — възрази Олег.

Беше му трудно да стои дълго време прав. Тя забеляза и му подаде стол.

— У нас, в Русия, навярно от двеста години всички ахкат — Париж! Париж! Ушите ни продъниха — мърмореше Костоглотов. — Длъжни сме да знаем всяка улица, всяко заведение! А аз напук на всички не искам да отида в Париж!

— Наистина ли? — засмя се тя, а след нея и Олег. — По-добре ли е да се намираш под разпореждането на комендатурата?

— Не, говоря сериозно — намръщи се Костоглотов. — Каква лекомисленост! Така и ми се иска да ги сложа на мястото им — ей, приятели, а вие как изкарвате насъщния? С кал под ноктите, сред скотове, без топла храна?

— Това не е справедливо. Значи са излезли от първобитния свят. Заслужили са.

— Е, може би. Навярно го казвам от завист. Но все пак ми се иска да ги поставя на мястото им.

Седейки на стола, Костоглотов непрекъснато мърдаше, сякаш му пречеше излишно високият му ръст. Без всякакъв преход той направо попита:

— А вие заради мъжа си ли или заради вас самата?

Тя също веднага и направо отговори, сякаш я питаше за дежурството й:

— Прибраха цялото семейство наведнъж. А кой заради кого, така и не се разбра.

— И сега ли сте заедно?

— Не! Дъщеря ми умря в лагера. След войната се преместихме тук, откъдето мъжа ми го завлече втората вълна, прибраха го отново.

— И сега сте сама?

— Не, със синчето. На осем е.

Олег гледаше лицето й, което дори не трепна от жал.

Разбира се, нали говореха за делови неща.

— Значи през четиридесет и девета?

— Да.

— Нормално. А в кой лагер?

— Гара Тайшет.

Олег отново кимна.

— Ясно. Озерлаг63. Той може да се намира на хиляди километри от гарата, някъде около Лена, а Тайшет да бъде само пощенската кутия.

— И вие ли сте били там? — не можа да не се поддаде на моментната надежда.

— Не, просто зная. Всички пътища се пресичат.

— Дузарски? Не сте ли срещали човек с такава фамилия? Никъде ли?…

Все пак се надяваше, че той го е срещал… че сега ще разкаже…

Дузарски? Не… Не можеш да се срещнеш с всички.

— И само две писма в годината! — оплака се тя.

Олег отново кимна. Всичко бе нормално.

— А миналата година получих само едно. И оттогава никаква вест…

И ето че нишката, която я крепеше, се опъна до скъсване. Жена…

— Не му придавайте такова значение! — уверено й обясни Костоглотов. — От всеки по две писма, знаете ли колко хиляди се получават годишно? А цензурата е ленива. В Спаския лагер един майстор на печки, зек, отишъл да провери през лятото дали е в ред отоплението и намерил в печката в стаята на цензурата две стотици писма, които онези забравили да изгорят.

Въпреки уверения му глас, въпреки че тя отдавна би трябвало да свикне с всичко, сега го гледаше безкрайно уплашена.

Нима човек така е устроен, че е невъзможно да се отучи да не се учудва?

— Значи сина си сте родили в лагера?

Тя кимна.

— И сега трябва да го отгледате с вашата заплата? А на друга работа не ви ли вземат? Навсякъде пречат? В колиба ли живеете?

Сякаш питаше, макар в думите му да нямаше никакъв въпрос. И така всичко бе пределно ясно.

Върху дебелата разтворена книга с изящен малък формат, чуждестранно издание, с леко назъбени от разрязването страници, Елизавета Анатолиевна бе положила малките си ръце, винаги влажни от парцала, напукани, посинели.

— Ако беше само този кахър, че живея в колиба! — отговори горчиво тя. — Но ето ти следващата беда — момчето расте умно, пита за всичко, а как да му отговаря? Да стоваря върху него бремето на цялата истина? Та нали от тежестта й и възрастен човек ще рухне! Какво остава? Да я скрия? Би ли било правилно? Какво би казал баща му? А и дали ще ми се удаде — момчето гледа и само вижда.

— Трябва да се казва истината! — Олег толкова уверено натисна с длан стъклото, което бе поставено на масата, сякаш сам бе дал на десетки момчета пътен лист в живота.

Тя повдигна веждите си и тревожно го погледна. Бе докоснал най-уязвимия й нерв!

— Толкова е трудно да възпиташ син без баща! Нали за това е нужна надеждна опора в живота, а аз откъде да я намеря? Вечно се люшкаш насам-натам…

Олег мълчеше. И по-рано бе чувал такива истории, но не можеше да ги разбере.

— Ето защо чета старите френски романи, наистина само по време на нощните си дежурства. Не зная дали те премълчават нещо важно или не, дали по описваното в тях време е имало такъв жесток живот или не, но ги чета спокойно.

— Наркоза?

— Благодеяние — поклати бялата си като на монахиня глава Елизавета Анатолиевна. — А въобще не познавам книги, които да не те дразнят. В едни се долавя, че приемат читателя за глупак; в други лъжата отсъства и затова авторите се гордеят: те дълбокомислено изследват по какъв междуселски път е минал великият поет през хиляда осемстотин и еди-коя си година, за коя именно дама става дума на тринадесета страница от произведението му. Може наистина трудно да са успели да го изяснят, но е толкова безопасно! Избрали са най-добрия начин! И единствено живите и страдащите днес не ги интересуват.

В младостта й я наричаха Лиля. Нямаше и представа, че един ден на горната част на носа й някога ще има дълбок белег от очила. Девойчето въртеше очите си на всички страни, пърхаше, смееше се; в живота имаше и люляци, и дантели, и стихове на символистите; и никаква циганка не й предсказваше по ръката, че ще завърши живота си като чистачка някъде в Азия.

— Всички литературни трагедии ми изглеждат смешни в сравнение с това, което сме преживели ние — въздъхна Елизавета Анатолиевна. — На Аида са разрешили да прегърне скъпия човек и да умре с него, а на нас дори не ни разрешават да разберем къде е. И ако замина за Озерлаг…

— Недейте! Всичко ще бъде напразно.

— … Децата пишат в училище съчинение за нещастния, трагичен, погубен и не знам какъв си още живот на Ана Каренина, но нима тя е била нещастна? Просто е избрала страстта и е заплатила за нея, но това е щастие! Тя е била свободен и горд човек! А ако в дома, където сте се родили и живеете откакто се помните, влязат в мирно време хора с шинели и фуражки и заповядат цялото семейство да напусне за двадесет и четири часа не само дома, а и града само с онова, което могат да отнесат вашите слаби ръце?…

Сълзите, което тези очи биха могли да изплачат, отдавна бяха свършили и може би само при последната анатема в пресушените им езерца можеше да се появи напрегнат мигновен блясък.

— … И ако разтворите вратите и позовете минувачите по улицата, за да купят нещо от вас, ще ви подхвърлят медни монети, които могат да стигнат само за хляб! И влизат напарфюмирани и самоуверени търговци, знаещи всичко на света с изключение на това, че и върху техните глави ще се стовари същата беда, и безсрамно ви предлагат за рояла, останал от майка ви, една стотна от цената, а вашето момиченце с панделка на косите сяда за последен път, за да изсвири Моцарт, но се разплаква и избягва… Защо ми е да препрочитам „Ана Каренина“? Къде да прочета за нас? И кога? Едва след сто години?

И макар тя почти да бе готова да извика, от гърдите й не се изтръгна вик, защото многодетният страх и този път я предпази; единствено Костоглотов я чуваше.

А може би и надвесеният над легенчето Сибгатов.

Нямаше много подробности в разказа й, но и така всичко бе ясно.

— Ленинград? — сети се Олег. — Тридесет и пета?

— Разбрахте…

— На коя улица живеехте?

— На „Фурщадска“ — почти радостно въздъхна Елизавета Анатолиевна. — А вие?

— На „Захаревска“. Наблизо!

— Наблизо… А на колко години бяхте тогава?

— На четиринадесет.

— И нищо не помните?

— Малко.

— Не помните? Сякаш имаше земетресение — вратите на квартирите бяха разтворени широко, някой влизаше, вземаше каквото си иска, излизаше, никой никого не питаше за нищо. Нали четвърт от жителите на града изселиха, а вие не помните?…

— Не, помня. Но — какъв позор! — това не ми се струваше най-главното. В училището ни обясняваха защо е нужно това, защо е полезно.

Старата санитарка като кобила, чиито юзди са опънали прекалено силно, вдигаше и навеждаше непрекъснато главата си, а може би това движение бе, защото не й достигаше въздух.

— За блокадата всички ще говорят! За блокадата пишат поеми! Това е разрешено! И сякаш преди нея не е имало нищо.

Да, да… И тогава Сибгатов бе надвесен над легенчето, отсреща седеше Зоя, а от тази страна на дежурната маса — Олег; осветени от същата лампа, те разговаряха именно за блокадата, а за какво друго?

Нали до блокадата не се бе случило нищо в онзи град.

Олег въздъхна, подпря главата си на дланта и глупаво се вгледа в лицето на Елизавета Анатолиевна.

— Срамно — каза тихо той. — Защо сме спокойни, докато бурята не замете и нас самите, и нашите близки? Защо такъв е човешкият характер?

Още по-срамно му стана затова, че бе възнесъл по-високо от върховете на Памир мисълта си — терзание: какво е нужно на жената от мъжа? Сякаш само в този отговор се съдържаше целият смисъл на живота; сякаш извън него не съществуваха никакви мъки, никакво щастие в родината му.

Изпитваше срам, но колкото и странно да бе — и спокойствие. Чуждите беди сваляха от душата му непоносимия товар на неговите.

— А само няколко години преди това — продължаваше да си спомня Елизавета Анатолиевна — изселваха от Ленинград дворяните, които също може би бяха няколко десетки хиляди, а ние забелязахме ли? От това съсловие оставиха само старците и невръстните безпомощни деца. А ние гледахме и мълчахме: нали нас не ни закачаха…

— И купуваха рояли?

— Може би. Какво говоря — сигурно.

Едва сега Олег добре забеляза, че тази жена не е на повече от петдесет години, а лицето й изглеждаше като на старица. Над челото й надвисваше кичур бяла коса.

— А вас кога ви изселиха? За какво? Като каква?

— Като каква ли? Соцвредителка или като СОЕ — социално опасен елемент, не помня точно. По буквените членове — без съд, за по-удобно.

— А вашият мъж какъв беше?

— Никакъв. Флейтист във филхармонията. Обичаше, когато се напиеше, да поразсъждава.

Елизавета Анатолиевна напомняше с нещо неговата покойна майка, също така рано остаряла, също такава суетно-интелигентна и безпомощна без мъжа си.

Ако живееха в един град, той би помогнал с нещо на тази жена. Би напътствал сина й.

Но на всеки от двамата като насекоми, забодени в отделни квадратчета, се полагаше собствена килия в живота.

— Едно познато семейство — едва сега от неговата, мълчала години душа се изтръгна първия разказ — имаше големи деца — син и дъщеря, двамата пламенни комсомолци. И изведнъж набелязаха семейството за изселване. Децата се втурнаха в райкома на комсомола — „Защитете ни!“ „Ще ви защитим — казали там — ето ви хартия, пишете: моля от днес да не ме считат за син, дъщеря на еди-кой си, отричам се от родителите си като от социално вредни елементи и обещавам в бъдеще да нямам нищо общо с тях и да не поддържам никакви връзки.“

Олег се прегърби, отпуснал безпомощно глава.

— И много пишеха…

— Да, но братът и сестрата казали, че ще си помислят. Прибрали се вкъщи, хвърлили в печката комсомолските си книжки и започнали да си събират багажа.

Сибгатов се размърда. Опрял ръката си на матрака, той бавно се изправи.

Санитарката отиде да вземе легенчето, за да го изнесе.

Олег също стана и заслиза по стълбището, за да отиде да си легне.

В долния коридор мина покрай вратата на стаята, в която лежеше Дьомка; вторият, който бе настанен до него, също опериран, бе умрял в понеделник и неговото място бе заел след операцията Шулубин.

Обикновено вратата винаги бе плътно затворена, но този път Олег видя, че е открехната и че вътре е тъмно. Чуваше се тежко хъркане. Не се виждаше никаква сестра: или спеше, или бе отишла при някой пациент.

Олег влезе.

Дьомка спеше. Стенеше Шулубин.

През отворената врата влизаше светлина от коридора.

— Алексей Филипич!…

Хъркането престана.

— Алексей Филипич, зле ли ви е?

— А?

— Зле ли ви е?… Имате ли нужда от нещо?… Да запаля ли лампата?

— Кой е? — Шулубин уплашено въздъхна и се задави от последвалата кашлица.

— Костоглотов. Олег Костоглотов — Той се наведе и започна да различава голямата глава на Шулубин, положена безпомощно върху възглавницата. — Какво да ви дам? Да извикам ли сестрата?

— Ни-що — въздъхна отново Шулубин.

Вече не кашляше и не стенеше.

— Няма напълно да умра — прошепна болният. — Няма…

Значи бълнуваше.

Костоглотов потърси ръката му и я стисна.

— Алексей Филипич, ще живеете! Дръжте се, Алексей Филипич!

— Парченце, а? Парченце… — прошепна Шулубин.

И едва тогава Олег разбра, че Алексей Филипич не бълнува, че дори го беше познал, а сега просто му напомняше за последния им разговор преди операцията. Тогава Шулубин бе казал: „Понякога чувствам, че освен това, което съм като материя, има и още нещо. Нещо, неподвластно и непобедимо, нещо висше! Някакво парченце, долетяло от вечната вселена. Вие не го ли чувствате в себе си?“