"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 2Образованието не прави по-умен човека

Същата вечер, първата, прекарана в отделението, на Павел Николаевич му стана страшно за няколко часа.

Твърдата буца на подутината — неочаквана, ненужна, безсмислена, го бе довела тук и хвърлила — както въдичарската кукичка, издърпала рибата, я мята на брега — на желязното болнично легло, тясно и жалко, със скърцаща пружина и вехт дюшек. Бе достатъчно да се преоблече в стаичката килер под стълбището, да се сбогува с близките и да се изкачи в тази стая, за да хлопне зад гърба му вратата, зад която остана предишният живот, а тукашният да се окаже толкова мерзък, че да предизвика в душата му повече страх, отколкото самата подутина. И вече бе невъзможно да се намери нещо приятно и успокояващо, защото сега трябваше да гледа, дори и да не желае, осемте съкрушени същества, от които сякаш и той не се различаваше, осемте болни, облечени в бледорозови, доста износени и излинели пижами, на места прокъсани, а на други — зашити, почти на всички не по мярка; и вече бе невъзможно да избира какво да слуша, защото единствените разговори, които водеха тези хора, събрани от кол и въже, бяха отегчителни, безинтересни и незасягащи Павел Николаевич. Ако можеше, той с удоволствие би им забранил да говорят, особено на този досадник с буйни коси, с бинтована шия и сякаш завинтена за тялото глава, когото наричаха Ефрем.

Но Ефрем не го сдържаше на едно място. Той не лежеше на леглото си, не излизаше от стаята, а неспокойно се разхождаше по тясната пътечка от единия до другия край между двете редици легла. Понякога лицето му се изкривяваше от ужасна гримаса като по време на тежка и продължителна инжекция и той се хващаше за главата, после продължаваше безкрайната си разходка, а след няколко минути спираше отново точно пред леглото на Русанов, навеждаше над таблата цялата неподвижна част на тялото си от кръста нагоре, издаваше напред своето навъсено, с цвят на кълчища лице и му внушаваше:

— Това е краят, професоре! Вкъщи никога няма да се върнеш, разбра ли?

В стаята бе много топло. Павел Николаевич лежеше върху одеялото по пижама и с неизменната тюбетейка. Той оправи очилата си с позлатени рамки, погледна строго към Ефрем, както само той умееше, и отговори:

— Не разбирам, другарю, какво искате от мен. И защо се опитвате да ме уплашите? Аз нали не ви задавам въпроси.

Ефрем само злобно изпръхтя:

— И да задаваш, и да не задаваш, вкъщи няма да се върнеш. Очилата можеш да сдадеш. И новата пижама.

Изрекъл такава грубост, той изправи тромавото си туловище и отново закрачи между леглата, сякаш воден от дявола.

Разбира се, Павел Николаевич можеше да го прекъсне и да го постави на мястото му, но не можа да намери в себе си присъщия за него кураж, който пък след думите на бинтования сатана въобще се изпари. Беше му нужна подкрепа, а вместо това го тласкаха в гробищната яма. Само за няколко часа Русанов изгуби и своето положение, и заслугите си, и плановете за бъдещето и се превърна в седемдесеткилограмово тяло, което не знае какво го очаква утре.

Навярно безкрайната тъга бе се изписала върху лицето му, защото при едно от следващите си приближавания Ефрем спря пред леглото му отново и вече миролюбиво подхвърли:

— А ако се върнеш вкъщи, няма да бъде за дълго и отново — тук. Ракът обича хората. Хване ли някого с щипките си, не го пуска, докато е жив.

Павел Николаевич отново не намери сили да възрази и Ефрем продължи разходката си. А и кой от болните би могъл да го обуздае! Всички лежаха като заковани към леглата си и мълчаха, сякаш не знаеха руски. В отсрещната редица, заради изнесената напред печка, имаше само четири легла, едно от които — точно срещу леглото на Русанов, бе на Ефрем, а на останалите лежаха трима юноши: простовато мургаво момче до печката, млад узбек с патерица, а до прозореца — слаб като глист, сгърчил се на леглото младеж, който непрекъснато стенеше. В редицата, в която бе Павел Николаевич, вляво от леглото му лежаха двама нацмена1, близко до вратата лежеше руснак — все още момче — високо, остригано, което бе заклет читател, а отдясно, последното легло до прозореца бе заето също от руснак, на чието съседство никой не би се зарадвал: лицето му бе бандитско; изглеждаше така навярно заради белега, който започваше от ъгъла на устните, пресичаше лявата буза и стигаше почти до шията, може би такова впечатление се създаваше от несресаните му щръкнали черни коси или въобще от грубото, сурово изражение; „бандитът“ също се ограмотяваше — дочиташе някаква книга.

Вече бяха запалили двете ярки лампи на тавана. Навън бе тъмно. Всички очакваха вечерята.

— Тук има още едно старче — не спираше да говори Ефрем, — но лежи на долния етаж, ще го оперират утре. Та на него още през четиридесет и втора му изрязали малка ракова подутина и му казали — дреболия, върви си по живо, по здраво. Разбираш ли? — Ефрем говореше наперено, но гласът му бе такъв, сякаш се отнасяше за самия него. — Тринадесет години минали, той въобще забравил за някогашното си премеждие, пил водка, не давал мира на женския пол. Мъжага на място, ще видиш. А сега подутината му е ей такава! — Ефрем дори млясна с уста от удоволствие. — От операционната маса, та право на другата, в моргата.

— Е, добре, стига с тези мрачни предсказания! — махна с ръка и се обърна към него Павел Николаевич, който не можа да познае гласа си: дотолкова неавторитетно и жалко бе прозвучал.

Всички замълчаха. Отегчението им се засилваше от момчето — кожа и кости, което непрекъснато се въртеше на леглото си на онази редица. То не можеше да си намери място, гърчеше се, опряло колене в гърдите си, и тъй като не можеше да намери удобна поза, се преобръщаше презглава и тихо стенеше с нозе към възглавницата и с болезнените си гримаси и конвулсии сякаш искаше да покаже какви нетърпими болки го измъчват.

Павел Николаевич не издържа, надигна се, седна на леглото, обу пантофите си и започна безсмислено да разглежда своето шкафче, отваряйки и затваряйки ту вратичката, зад която бяха наблъскани пакетите с продуктите, ту горното чекмедже, побрало тоалетните принадлежности и електрическата самобръсначка.

А Ефрем продължаваше да върви, скръстил ръце на гърдите си. Понякога потръпваше като от инжекция, но не спираше да повтаря протяжно като оплаквачка:

— Така че работата ни е спукана… окончателно спукана…

Павел Николаевич чу лек шум зад гърба си. Обърна се внимателно, защото дори най-лекото движение на шията му причиняваше болка, и видя съседа си, който бе затворил току-що прочетената книга и продължаваше да я върти в големите си, грапави ръце. По диагонал върху тъмносинята корица, а също и върху гръбчето на книгата се виждаше щамповано със златни букви вече полуизтритото име на писателя. Павел Николаевич не можеше да го прочете, а да попита такъв тип, не му се искаше. Той измисли и прякор на съседа си — Хищника, който много му подхождаше.

Хищника с мрачен поглед огледа книгата и нахално високо обяви пред всички:

— Ако Дьомка не беше сложил тази книга в шкафчето, не бих повярвал, че не са ни я подхвърлили нарочно.

— Какво Дьомка? Каква книга? — прекъсна четенето си младежът до вратата.

— Целия град да преровиш, точно такава книга няма да намериш!

Хищника гледаше широкия тил на Ефрем, чиито отдавна неподстригвани коси бяха покрили част от бинтовете, после спря погледа си върху напрегнатото му лице.

— Ефрем! Престани да хленчиш. Вземи тази книжка и почети.

Ефрем спря като разярен бик.

— А защо да чета? Защо, след като всички скоро ще опънем петалата?

— Именно и затова трябва да бързаме. Вземи…

Той вече протягаше книгата, но Ефрем не се помръдна.

— Много е дебела. Не искам.

— А бе ти да не си неграмотен? — не преставаше да го уговаря Хищника.

— Напротив, дори много съм си грамотен! Там, където ми е нужно…

Хищника опипа с ръка перваза на прозореца и като намери молив, отвори на съдържанието на книгата, прегледа го и постави няколко бележки.

— Не се страхувай — промърмори той, — разказчетата са кратки. Отбелязал съм ти няколко, опитай. А и безкрайно ми омръзна с хленченето си. Почети.

— Ефрем не се страхува от нищо! — ядоса се другият, взе книгата и я хвърли на леглото си.

Подпрян на едната си патерица, като куцаше, влезе единственият весел пациент от стаята — младият узбек Ахмаджан, и обяви:

— Лъжиците готови за бой!

Дори и мургавият до печката се оживи:

— Вечерята носят, момчета!

Показа се сестрата в бял халат. Държеше върху дланта си голям поднос почти на височината на раменете си. Тя го свали, хвана го е двете си ръце и обиколи леглата. Всички, с изключение на измъченото момче до прозореца, се размърдаха, за да поемат чиниите. На всеки се падаше по едно шкафче, само Дьомка нямаше свое, а си поделяше шкафчето с кокалестия казах, над устната на когото се бе разпукнал открит, небинтован безобразен тъмен сиво-кафяв струпей.

Независимо, че на Павел Николаевич въобще не му бе до ядене — сега не биха го привлекли дори сервираните вкъщи ястия, — самият вид на болничната вечеря — правоъгълното гумено парче каша от грис с желе и нечистата алуминиева лъжица с два пъти усукана дръжка — още веднъж горчиво му напомняше къде е попаднал и каква грешка може би направи, като се съгласи да постъпи в тази клиника.

Всички, освен стенещото момче, веднага започнаха да се хранят. Павел Николаевич не взе чинията в ръце, а само почука с нокът по нея, оглеждайки се, за да открие на кого да я предложи. Някои от болните седяха с гръб към него, други — полуизвърнати, и само младежът до вратата улови погледа му.

— Как се казваш? — попита Павел Николаевич, без да повиши глас, уверен, че другият ще го чуе.

Въпреки че всички тракаха с лъжиците си, онзи разбра, че се обръщат към него, и с готовност отговори:

— Прошка… Да де… Прокофий Семьонович.

— Вземи.

— Е, може…

Прошка се приближи, взе чинията и благодарен кимна.

А Павел Николаевич, усещайки твърдата буца на подутината под челюстта си, изведнъж съобрази, че тук той не е от леките случаи. От деветимата само Ефрем бе превързан, и то точно на същото място, където и него евентуално биха оперирали, и само един от останалите имаше по-силни болки; единствено здравият казах, който се намираше през легло от Русанов, имаше тъмнокафяв струпей, а младият узбек носеше патерица, но почти не я използваше. При останалите въобще не се виждаше никаква видима подутина и всички те изглеждаха като напълно здрави хора. Особено това се отнасяше за Прошка: той имаше розови бузи, сякаш се намираше в почивен дом, а не в болница, и сега с голям апетит отопваше със залци хляб чинията. Хищника, макар че имаше пепеляво лице, се движеше свободно, разговаряше разпасано и така се нахвърли върху жената, донесла вечерята, че Павел Николаевич се замисли дали не е симулант, постъпил в болницата, за да бъде на държавна издръжка, след като в нашата страна хранят болните безплатно.

Павел Николаевич чувстваше, че подутината му, която сякаш бе съсирена буца кръв, сковава шията му, пречи му да я движи и расте с всеки изминал час, но лекарите тук, изглежда, не се съобразяваха с някакви си часове: от обяд до самата вечеря никой не прегледа Русанов и не му бе назначено никакво лечение. А доктор Донцова именно с екстреното лечение го бе примамила в тази клиника. Значи тя се оказва съвършено безотговорна и престъпно нехайна личност.

Русанов й бе повярвал и губеше златно време в тази препълнена с пациенти и със спарен въздух мръсна стая, вместо да се свърже по телефона с Москва и да вземе самолета.

И съзнанието за извършваната и в момента грешка, за обидното забавяне, всичко това примесено с тъгата, която събуждаше в душата му подутината, така стисна душата на Павел Николаевич, че му стана непоносимо да слуша каквото и да било — непоносим му бе дори звънът на лъжиците по чиниите, както и железните легла, грубите одеяла, стените, лампите и хората. Струваше му се, че е попаднал в капан и до следващия ден е невъзможно да направи решителната крачка.

Дълбоко нещастен, той легна и покри с донесената от дома кърпа очите си, за да не вижда светлината и всичко, което го заобикаляше. За да пропъди мъчителните мисли, той се опита да си представи какво прави в този час семейството му. Юра вече пътува с влака. Това е неговата първа практическа инспекция. Много важно ще бъде да се покаже в най-добрата си светлина, но Юра не е напорист, непохватен е; само дано не се изложи. А Авиета сега е във ваканция в Москва. Нужно й е да се поразвлече, да посети театрите, а главното — трябва да подходи делово, да се огледа, може би и да потърси някои нужни връзки; нали е в пети курс, време е да се ориентира в живота. Тя ще бъде добра журналистка и затова, разбира се, й е нужно да се премести в Москва, защото тук няма да може да се реализира. Най-умната и талантливата в семейството е, няма достатъчен опит, но за сметка на това е много схватлива! Лаврик е малко безделник, не му се учи, но в спорта е направо талант; вече бе на състезание в Рига, където като възрастен прекара няколко дни в хотел. Умее и да шофира. Сега е в ДОСААФ2, за да получи шофьорска книжка. За втория срок има две двойки и трябва да ги поправи. А Майчето сега навярно е вкъщи и свири на пианото (преди нея никой в семейството не е свирил на някакъв музикален инструмент). А в коридора на килима лежи Джулбарс. През последната година Павел Николаевич бе свикнал да го извежда всяка сутрин, тези разходки бяха полезни и за него. Сега Лаврик ще го замести. Синът му обича понякога да изплаши някой минувач с кучето, а след това да подхвърли: „Не се страхувайте, аз го държа!“

Но цялото сговорно и образцово семейство Русанови, привичният му живот и безупречното жилище само за няколко дни се отдалечиха от него и се оказаха от другата страна на живота. Членовете му живеят и ще живеят, каквото и да се случи с главата на семейството. Колкото и да се вълнуват сега, колкото и да се грижат и плачат, подутината издигна стена пред Павел Николаевич, зад която той остана сам.

Тъй като мислите за семейството не му помогнаха, Павел Николаевич реши да се прехвърли мислено в службата си, където се занимаваше с държавни въпроси. В събота трябваше да се открие сесия на Върховния съвет на СССР. В общи линии не се очакваше някакво изключително решение; вероятно щяха да приемат само бюджета. Когато днес той излезе от дома, за да дойде тук, по радиото предаваха директно доклада за тежката промишленост. Но тук, в стаята, няма дори радио, и в коридора няма, и таз хубава! Трябва поне да си осигури редовното получаване на „Правда“. Днес се решава въпросът за тежката промишленост, а вчера бе прието постановление за увеличаване продукцията от животновъдството. Да! Икономическият живот се развива с бурни темпове и, разбира се, предстоят коренни преобразования на различните държавни и стопански организации.

Павел Николаевич се опита да си представи какви именно промени ще настъпят в републиката и областта. Тези реорганизации винаги е посрещал развълнувано като празник. За известно време те го отвличаха от делничната работа, работещите разговаряха за тях по телефона, срещаха се и обсъждаха възможностите. Но независимо в каква посока водеха, понякога и в противоположна, те никого и никога, в това число и Павел Николаевич, не понижаваха, а винаги повишаваха.

Но и с тези мисли той не можа да пропъди лошото си настроение. Усети пронизваща болка в шията си и подутината, безчувствена и глуха, се изпречи пред погледа му и скри целия свят. И отново всичко — и бюджетът, и тежката промишленост, и животновъдството, и реорганизациите — се оказа от другата страна, а зад стената — Павел Николаевич Русанов. Сам.

В стаята долетя приятно женско гласче. Макар днес нищо да не радваше Павел Николаевич, това гласче все пак галеше ухото.

— Температурката ще измерим! — прозвуча, сякаш някой обещаваше да раздаде бонбони.

Русанов махна кърпата от лицето си, опря се на лакът и сложи очилата си. Какво щастие! Това вече не бе унилата черна Мария, а съблазнително налята, спретната жена и не със стегнат кок, а с разпуснати златисти коси, върху които имаше снежнобяла касинка, каквато носят докторите.

— Азовкин! Хей, Азовкин! — весело се обърна тя към младежа до прозореца, надвесена над леглото му. Той лежеше в още по-странна поза от предишната: по диагонал, ничком, с възглавницата под корема си, опрял брадата си върху дюшека, както само кучетата умеят, и гледаше през железните пръчки на кревата, сякаш се намираше в клетка. По опънатото му лице преминаваше сянката на вътрешните болки. Ръката му висеше, докосваща пода.

— Стегнете се де! — опита се да го засрами сестрата. — Не сте толкова зле! Вземете сам термометъра.

Той едва повдигна ръката си от пода, сякаш изтегляше ведро от кладенец, и взе термометъра. Бе толкова безсилен и така страдаше от болките, че едва ли някой би повярвал, че е на седемнадесет години.

— Зоя — помоли той и изстена, — дайте ми грейката.

— Вие сте враг на самия себе си — строго го изгледа Зоя. — Даваха ви грейка, но вие я слагахте не на мястото, където ви бият инжекциите, а на корема.

— Но на мен така ми ставаше по-леко — страдалчески се оправдаваше той.

— Но по такъв начин вие само помагате на подутината си да расте! Вече ви обясниха. В онкологичното въобще не е разрешено, но за вас направиха специално изключение.

— Е, тогава няма да позволя да ми бият инжекции.

Но Зоя вече не го слушаше, а почуквайки с пръсти по таблата на леглото на Хищника, попита:

— А къде е Костоглотов?

(И колко вярно бе уловил характера му Павел Николаевич! Костоглот.) Хищник: колко точно!

— Отиде да пуши — обади се Дьомка, без да вдига глава от книгата си.

— Ще ми пуши той! — измърмори Зоя.

Колко добре се държат понякога девойките! Павел Николаевич с удоволствие гледаше нейната набита стегната фигура и леко изпъкнали очи, вече любувайки й се безкористно, и чувстваше, че му става по-леко. Зоя му се усмихна и му протегна термометъра. Стоеше откъм страната, където се намираше подутината, но дори и с леко повдигане на веждата си не показа, че се ужасява или че не е виждала никога преди това подобен пациент.

— На мен никакво лечение ли не е предписано? — попита Русанов.

— Засега не — отговори тя с извиняваща усмивка.

— Но защо? Къде са лекарите?

— Техният работен ден свърши.

Не трябваше да се сърди на Зоя, но все пак виновен имаше, след като не го лекуваха! А трябваше да бъдат взети мерки! Русанов презираше бездействието и мекушавите характери. И когато Зоя дойде да вземе термометъра, той я попита:

— Къде се намира телефонът, по който мога да се свържа с града? Как да стигна до него?

В края на краищата можеше още сега да позвъни на другаря Остапенко! Мисълта за телефона върна Павел Николаевич към неговия обичаен свят. И към мъжеството. Почувства се отново способен да се бори.

— Тридесет и седем — усмихна се Зоя и на картончето, закачено на средната част на желязната табла, написа първата измерена температура на пациента Русанов, Павел Николаевич. — А телефонът се намира на регистратурата. Но сега не можете да отидете там, защото се влиза от другия вход.

— Почакайте! — Павел Николаевич се изправи и стана сериозен. — Нима в клиниката няма телефон? А ако се случи нещо сега? Например с мен?

— Ще изтичаме и ще позвъним — не се поддаде на паниката му Зоя.

— Но ако навън има буря или проливен дъжд?

Зоя вече бе тръгнала към съседа му, стария узбек.

— През деня няма страшно, а сега там е заключено.

Не ще и дума: бе приятно момиче, но дръзко. Без да му обръща повече внимание, се спря пред казаха. Внезапно повишавайки глас, Павел Николаевич възкликна:

— Но трябва все пак да има и друг телефон! Не може да няма.

— Има — отговори Зоя, седнала на леглото на казаха, — но в кабинета на главния лекар.

— Тогава?

— Дьома… Тридесет и шест и осем… Кабинетът е заключен.

Низамутдин Бахрамович не обича…

И си отиде.

В думите й се криеше известна логика. Разбира се, че бе неприятно някой в твое отсъствие да влиза в кабинета ти. Но тук е болница и все пак трябва да се измисли нещо…

За миг се мярна връзката с външния свят и отново изчезна, замъглена от подутината, която бе голяма колкото юмрук, опрян под челюстта.

Павел Николаевич извади огледалцето и погледна в него. Колко голяма бе станала подутината! И за страничния поглед изглеждаше ужасно, а какво оставаше за своя собствен! Нима е истина? Никой около него няма подобна подутина! А и за четиридесет и пет години Павел Николаевич никога не бе виждал такава чудовищна подутина у друг човек!…

Без да се опита да определи увеличила ли се е още или не, той прибра огледалцето в чекмеджето и отвори шкафчето с намерение да хапне нещо от продуктите, които бе донесъл със себе си.

Двамата грубияни Ефрем и Хищника бяха излезли от стаята. Азовкин бе заел предишната си поза, но вече не стенеше. Останалите пазеха тишина. Някои бяха легнали. Чуваше се само лек шум от прелистване на страници. Оставаше и Русанов да заспи, за да мине по-бързо нощта и да не мисли, а на сутринта да изчака лекарите и да им даде да разберат с кого си имат работа.

Съблече се, легна под одеялото, сложи кърпата върху лицето си и се опита да заспи.

Но тогава отчетливо долови, че на някои от леглата говорят шепнешком. Това го дразнеше. Имаше усещането, че събеседниците са се надвесили над самото му ухо. Той не издържа, махна кърпата от лицето си, повдигна се, като внимаваше да не прави излишни движения заради болката в шията, и откри, че шепне съседът му узбек, слаб, почти съсухрен старец с малка черна козя брада и с черна износена тюбетейка; лежеше по гръб, сложил дланите под главата си, гледаше в тавана и шепнеше: един Господ знаеше, какво; навярно се молеше старият глупак!

— Ей, аксакал3! — закани му се с пръст Русанов. — Престани! Пречиш!

Онзи млъкна. Русанов отново легна и закри лицето си с кърпата. Но вече не можеше да заспи. Сега откри, че му пречи режещата очите светлина на лампите на тавана; те не бяха матови, а и абажурът им бе раздърпан. Дори през кърпата проникваше светлина. Павел Николаевич въздъхна тежко и отново внимателно се надигна от възглавницата.

Прошка стоеше до леглото си близо до ключа на лампите и бавно се събличаше.

— Младежо, угасете светлината! — разпореди се Павел Николаевич.

— Но… още не са донесли лекарствата… — засуети се Прошка, но все пак протегна ръка към ключа.

— Какво значи „угасете“? — изръмжа зад гърба на Русанов Хищника. — Подвийте си опашката, тук не сте само вие.

Павел Николаевич най-после седна удобно на леглото, чиято пружина жално изскърца, сложи очилата си и се обърна.

— А вие не можете ли да разговаряте малко по-вежливо?

Бандитското лице на грубиянина се сгърчи и той отговори с нисък, заплашителен глас:

— Не си придавайте важност, не съм ви подчинен.

Павел Николаевич му хвърли изпепеляващ поглед, който въобще не подейства на Хищника.

— Добре, а за какво ви е нужна светлината? — опита се да продължи разговора с по-миролюбив тон.

— За да си бъркам отзад — отговори грубо Костоглотов.

На Павел Николаевич му се стори, че не му достига въздух, макар че вече бе успял да свикне с болничната атмосфера. Този нахалник заслужаваше да бъде изписан за двадесет минути от отделението и да бъде изпратен на работа! Но нямаше подръка никакви конкретни връзки, за да осъществи замисъла си.

— Може да се почете или да се направи нещо друго, например да се излезе в коридора — с основание го посъветва Павел Николаевич. — Защо си присвоявате правото да решавате за всички? Тук има различни болни и трябва да се прави разлика…

— Ще направят — озъби се онзи. — На вас ще напишат в некролога член от еди-коя си година, а нас ще ни изнесат с краката напред.

Такова необуздано неподчинение и безотговорно своеволие Павел Николаевич никога не бе срещал. Не знаеше какво да направи. Разбира се, че не може да се оплаче на онази сестра. Засега не му оставаше нищо друго, освен по най-достойния начин да прекрати разговора. Той свали очилата си, легна и отново покри лицето си с кърпата.

Кипеше от гняв и болка, че се е поддал на увещанията да постъпи в тази клиника. Но и утре няма да бъде късно да я напусне.

Часовникът му показваше осем и нещо. Бе решил да прояви търпение. Все някога ще настъпи тишина.

Но отново някой се заразхожда между леглата. Сигурно се бе върнал Ефрем. Старият паркет жално скърцаше под тежките стъпки и шумът достигаше до слуха на Русанов сякаш през дюшека и възглавницата. Но той бе решил вече да не прави никакви забележки.

И само като си помисли човек още колко много неизкоренена простащина има в нашето население! Как с нейния товар да го въведеш в новото общество!

Вечерта минаваше безкрайно бавно! Влезе сестрата — веднъж, втори, трети, четвърти път; на един донесе някакъв сироп, на друг — прахче, а на следващите двама направи инжекции. Азовкин изписка по време на бодването, отново захленчи за грейката, за да го отпуснат болките. Ефрем продължаваше безкрайното си маршируване, без да намери покой. От леглото си Ахмаджан разговаряше с Прошка. Едва сега всеки се оживяваше истински, сякаш нищо не бе в състояние да го угрижи, сякаш никой не бе дошъл тук, за да се лекува. Дори и Дьомка не легна да спи, а стана и се премести на леглото на Костоглотов и двамата, съвсем близо до Русанов, започнаха да бъбрят.

— Старая се повече да чета — обясняваше Дьомка, — докато съм тук… Имам желание да постъпя в университета.

— Това е добре. Само имай предвид, че образованието не прави човека по-умен.

(На какво учиш момчето, Хищник!)

— Как така?

— Така.

— А какво го прави по-умен?

— Животът.

Дьомка помълча и отговори:

— Не съм съгласен.

— Имахме в нашата част един комисар, Пашкин му бе фамилията. Та той винаги казваше: „Образованието не прави човека по-умен и званието — също. На някой сложат още една звезда на пагона, а той си мисли, че е станал и по-умен. Ама не.“

— И какво излиза? Че не трябва да се учи? Не, не съм съгласен.

— Защо да не трябва? Учи. Само не забравяй, че няма да станеш по-умен.

— Тогава какво означава да бъдеш умен?

— Означава да вярваш на очите си, а не на ушите си. Каква специалност си си избрал?

— Там е работата, че още не съм решил. Искам и история да следвам, и филология.

— А нещо свързано с техниката?

— Не…

— Странно. По наше време бе друго, но сега момчетата се увличат по техниката, а ти — не.

— А мен ме привлича много общественият живот.

— Общественият? Ох, Дьомка, с техниката се живее по-спокойно. Научи се по-добре да сглобяваш радиоприемници.

— Защо ми е да живея спокойно? Сега ако полежа тук два месеца, трябва да наваксам за девети клас и да се подготвя за следващия.

— А учебници?

— Имам два. Стереометрията е много трудна.

— Стереометрията ли? Я ми я подай!

Чу се как Пашка отиде до леглото си и се върна.

— Такааа… Стереометрията на Кисельов… милата… Същата е… Ако правата е успоредна на някоя друга права, разположена в същата равнина, то това означава, че е успоредна и на самата равнина… По дяволите! Това е книжка, Дьомка! Ето така трябва да пишат всички! Тъничка е, а колко неща е побрала!

— Година и половина я изучават.

— И аз съм я изучавал. И всичко знаех!

— Кога?

— Сега ще ти кажа. Също беше в девети клас, втората половина… Значи през тридесет и седма, и осма. Странно ми е, че я държа в ръцете си. Най-много обичах геометрията.

— А след това?

— Какво?

— След училището.

— Постъпих в Геофизическия.

— Къде?

— В Ленинград.

— После?

— Завърших първи курс, а през септември тридесет и девета излезе указ да се постъпва в армията след навършени осемнадесет години и прибраха и мен.

— После?

— Не знаеш ли какво стана? Войната.

— Офицер ли бяхте?

— Не, сержант.

— А защо?

— Защото, ако всички бяха станали генерали, нямаше да има кой да спечели войната… Така… Ако равнината преминава през права, успоредна на друга равнина, то правата, която я пресича… Слушай, Дьомка! Искаш ли всеки ден да се занимаваме със стереометрията? О, как ще напреднеш! Искаш ли?

— Искам.

(Само това оставаше! Всеки ден до ухото му!)

— Ще ти предавам уроци и ще те изпитвам.

— Съгласен.

— Иначе наистина времето тук ще бъде загубено. Още сега ще започнем. Да започнем от тези три аксиоми. Имай предвид, че те са доста прости, но след това ще ги намираш във всяка теорема и трябва да ги знаеш. Ето първата: ако двете крайни точки на правата лежат на равнината, то и която и да е точка на правата лежи в нея. В какво се крие смисълът? Да приемем, че учебникът е равнина, а моливът — правата. Така… Сега се опитай да разположиш…

Започнаха да повтарят дефинициите за аксиомите, но Павел Николаевич твърдо бе решил да мълчи, обърнал им демонстративно гръб. Накрая замълчаха и се разотидоха. След двойната доза приспивателно заспа най-после и Азовкин. Но почти веднага след това започна да кашля узбекът аксакал, към който Павел Николаевич бе обърнат с лице. И лампите бяха угасени, а той, проклетникът, не преставаше; толкова противно кашляше — дълго и с хрипове, сякаш след миг щеше безнадеждно да се задави.

Павел Николаевич се обърна с гръб и към него. Свали кърпата от лицето си, но все пак около него не цареше истинска тъмнина: влизаше светлина от коридора, където се чуваше шум от стъпки на хора, които блъскаха железните плювалници и някакви кофи.

Сънят не идваше. Подутината потискаше Русанов. А толкова щастлив и полезен бе животът, преди да стигне края на пропастта — тази клиника. Изпитваше жал към себе си. Сълзите бяха готови да потекат по лицето му.

За появата им помогна Ефрем, който и в тъмнината не намери спокойствие, сега разказваше на Ахмаджан някаква идиотска приказка.

— За какво му е на човек да живее сто години? И не трябва. Ето какво се е случило. Давал този… Аллах на всички животни по петдесет години живот. Човекът пристигнал последен, а на Аллах му останали само двадесет и пет години.

— Четвърт век значи? — прекъсна го Ахмаджан.

— Да де. И се обидил човекът, че е малко. Аллах казва: „Стигат ти“, а човекът: „Не.“ „Е, тогава — казал Всевишният — върви и ако намериш някой, който да има излишни години, помоли го да ти ги даде.“ Тръгнал човекът и срещнал кон. „Слушай — рекъл, — годините на живота са ми малко. Дай ми от твоите.“ Конят отговорил: „Вземи двадесет и пет.“ Продължил нататък, срещнал куче, което също се съгласило да му даде двадесет и пет години; същото обещала и маймуната. Върнал се човекът при Аллах, който му отговорил: „Да бъде твоето. Първите двадесет и пет години ще живееш като човек, вторите ще работиш като кон, третите ще лаеш като куче, а последните двадесет и пет години ще ти се смеят, както се смеят на маймуната…“