"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 3Пчеличка

Макар Зоя да бе оправна, пъргава и доста бързо да сновеше по етажа си от масата на сестрите до леглата и обратно, тя се убеди, че не успява до края на работния си ден да изпълни всичките си задължения. Тогава тя се разбърза и угаси лампите в мъжката и в по-малката женска стая. А в другата огромна женска стая, където имаше повече от тридесет легла, жените никога не преставаха съвсем да говорят, независимо дали светлината е угасена или не. Повечето от тях бяха отдавна в отделението, болничната атмосфера им бе омръзнала, сънят им бе неспокоен; вътре бе задушно и по тази причина постоянно спореха дали вратата към балкона трябва да бъде отворена. А имаше и няколко непоправими бъбривки, които непрекъснато търсеха слушатели. До среднощ, а понякога и до по-късно в стаята обсъждаха цените, качеството на продуктите и мебелите, характерите на децата, съпрузите и съседите си или пък теми, смущаващи заради безсрамния начин, по който ги разискваха.

А днес отгоре на всичко миеше пода санитарката Нела, с голям задник, креслива като уличница, с големи вежди и дебели устни. Тя отдавна бе започнала да мие, но никога не успяваше да свърши навреме, защото се намесваше във всеки разговор. А и Сибгатов, чието легло се намираше във вестибюла до вратата на мъжката стая, очакваше да му донесат разтвора за промивката. Заради нея, а и защото се стесняваше от лошата миризма на раната, която се намираше малко под кръста му, близо до опашката, той доброволно прие да остане във вестибюла, макар да бе постъпил тук преди всички пациенти и вече се чувстваше не в ролята на пациент, а на човек, чиято постоянна работа се намира в болницата.

Влязла мълниеносно в женската стая, Зоя направи на два пъти забележка на Нела, която й се озъби и продължи работата си със същия темп. Бе по-възрастна от Зоя и приемаше като обида, че трябва да се подчинява на такова момиче. Днес Зоя дойде на работа в празнично настроение, но поведението на санитарката й го помрачи. В общи линии тя смяташе, че всеки човек има право на известна свобода и идвайки на работа, не е задължително да се претрепе, но съществуваше разумна мярка, особено когато работата бе свързана с болни.

Най-после Зоя успя да раздаде лекарствата и да свърши, Нела изми пода, угасиха лампите в женската стая, а във вестибюла оставиха само нощната. Наближаваше дванадесет часът, когато Нела направи в малкото легенче разтвора за промивката и го отнесе при Сибгатов.

— О, капнах — прозя се шумно тя. — А сигурно ще се забавя още триста минути. Слушай, ти навярно ще се мотаеш още цял час, а аз не мога повече да чакам. Като свършиш, свали легенчето долу, а? Става ли?

(В това солидно старо здание с просторни вестибюли нямаше пряко стълбище за горния етаж.)

Вече бе много трудно да се разбере какъв е бил преди Шариф Сибгатов: боледуваше толкова отдавна, че от предишния му живот сякаш вече не бе останало нищо. Но и след трите години, преминали в непрестанна потискаща болка, този млад татарин бе най-кроткият и вежлив човек в цялата клиника. Той често и плахо се усмихваше, сякаш се извиняваше за продължителните грижи, които се полагаха за него. За периодите от по четири и шест месеца, които прекарваше в болницата на няколко пъти, той бе опознал всички лекари, сестри и санитарки, а и те го познаваха. Но Нела бе нова тук, едва от няколко седмици.

— Ще ми бъде трудно — тихо възрази Сибгатов. — Ако имаше къде да излея легенчето, бих се опитал…

Масата, зад която седеше Зоя, се намираше наблизо; тя чу разговора и скочи.

— Как не те е срам! Той не може да движи гърба си, а ти искаш да отнесе сам легенчето, така ли?

Изрече задъхано, но полушепнейки думите, за да не чуе и някой друг освен тримата. А Нела й отговори така, че да се чуе на целия втори етаж:

— А защо да ме е срам? И аз излизам от тук като пребито куче.

— Ти си на дежурство! Пари ти плащат! — още по-тихо се възмути Зоя.

— Ха, плащат! Нима това са пари? В текстилната фабрика изкарвах повече.

— По-тихо не можеш ли да говориш?

— Ооох — изстена толкова високо къдрокосата Нела, че се чу в целия вестибюл, — милата ми приятелчица, възглавничката! Умирам за сън… Прекарах славно предишната нощ с шофьорчетата… Е, добре, пациенте, ти след това пъхни легенчето под леглото, а аз на сутринта ще го изнеса.

Прозя се, без да прикрива устата си, и каза на Зоя:

— Ще прекарам дежурството там, на диванчето, като на заседание…

И без да дочака разрешение, се отправи към страничната врата, която водеше към обзаведена с меки мебели стая, предназначена за лекарски заседания и петминутни оперативки.

Имаше още доста несвършена работа — не всички плювалници бяха изчистени, а и подът на вестибюла плачеше за мокър парцал, но Зоя спря погледа си върху широкия гръб на Нела и се сдържа. Тя също отскоро работеше тук, но вече бе успяла да разбере, че не можеш да искаш от мързеливия да се напъне, а работливият ще свърши и неговата работа. Утре сутринта застъпва Елизавета Анатолиевна, която ще свърши и своята, и оставената й от Нела работа.

Сега, когато Сибгатов остана сам, той се разголи до кръста, клекна в неудобно положение над легенчето близо до леглото и остана така, стараейки се да не мърда, защото всяко движение му причиняваше пареща болка, която се появяваше и при най-лекото докосване; дори постоянният допир на бельото бе нетърпим. Той никога не бе виждал как изглежда раната му отзад, макар понякога да я опипваше с пръсти. По-миналата година го внесоха на носилка в тази клиника, защото не можеше да става и да се движи; тогава го гледаха много лекари, но през цялото време го лекува Людмила Афанасиевна. За четири месеца болката напълно изчезна! Той ходеше свободно, навеждаше се и от нищо не се оплакваше. Когато го изписваха, целуна ръка на Людмила Афанасиевна, а тя само го предупреди: „Бъди внимателен, Шариф! Не скачай и пази да не се удариш на това място!“ Но Сибгатов не можа да си намери подходяща работа и се принуди да се върне на предишната като експедитор. Как можеше при това положение да не скача от каросериите на земята и да не помага на товарачите и шофьорите? Всичко вървеше нормално до деня, когато някакво буре се търколи от камиона и удари Шараф точно по злополучното място. Раната скоро гнояса и оттогава Сибгатов остана като прикован към раковия диспансер.

С чувство на натрапчива досада Зоя седна зад масичката и се зае още веднъж да провери дали е изпълнила всички предписани процедури, повтаряйки с писалката онези думи, чиито букви заради отвратителната хартия се бяха превърнали в мастилени петна. Беше безполезно да пише рапорт. А и това не бе в характера й. Трябваше да се справи сама, но тъкмо с Нела не й се удаваше. Нямаше нищо лошо в това да се поспи. Когато санитарката бе жена на място, и самата Зоя би поспала няколко часа, но сега се налагаше да бодърства.

Тя разглеждаше тетрадката си, но долови, че някакъв мъж се приближи и седна до нея. Вдигна глава и видя, че това е Костоглотов, огромен, с невчесани, отдавна сплъстени коси; големите му ръце почти не можеха да влязат в страничните джобове на горната част на болничната пижама.

— Отдавна трябваше да спите — с обвинителен тон се обърна към него Зоя. — Докога ще се разхождате?

— Добър вечер, Зойче — изрече Костоглотов, стараейки се гласът му да прозвучи колкото се може по-меко.

— Лека нощ — поправи го усмихната тя. — Добър вечер беше, когато ви измервах температурата.

— Не ме укорявайте. Тогава изпълнявахте служебните си задължения, а сега аз съм ви на гости.

— Така ли? — попита изненадана Зоя, без предварително да се замисли, че клепачите й се затварят и отварят бързо или че гледа с прекалено широко отворени очи. — Защо мислите, че приемам гости?

— Защото по време на нощните дежурства винаги зубрехте, а сега не виждам учебници на масичката. Взехте ли последния изпит?

— Наблюдателен сте. Взех го.

— И с каква оценка? Впрочем това няма значение.

— Четворка. А защо да няма значение?

— Помислих си, че сте получили тройка и че сигурно ще ви бъде неприятно да го съобщите. И сега ваканция?

Тя кимна с весело изражение на лицето. Вярно, защо в края на краищата се разстройваше? Чакат я две седмици ваканция. Какво блаженство! След работа не трябваше да ходи никъде! С колко много свободно време ще разполага! А по време на дежурствата може и книжки да почете, и да поговори.

— Значи съм добре дошъл?

— Сядайте.

— Кажете, Зоя, нали ваканцията, ако не се лъжа, по-рано започваше от двадесет и пети януари?

— Да, но есента ходихме да берем памук. Така е всяка година.

— И колко още ви остава да учите?

— Година и половина.

— После къде ще ви разпределят?

Тя повдигна закръглените си рамене.

— Родината е необятна.

Дори когато гледаше спокойно, големите й очи бяха изпъкнали, сякаш полусферата на клепачите бе прекалено малка за тях.

— Но тук няма да ви оставят?

— Разбира се, че не.

— А как ще изоставите семейството си?

— Какво ти семейство! Имам само баба. Ще я взема със себе си.

— А родителите?

Зоя въздъхна.

— Майка ми умря.

Костоглотов я изгледа и не попита за бащата.

— А вие местна ли сте?

— Не, от Смоленск.

— Виж ти! И отдавна ли сте го напуснали?

— По време на евакуацията.

— Значи сте били… на девет години?

— Аха. Завърших втори клас… А след това дойдохме и останахме тук с баба.

Зоя протегна ръката си към голямата светлооранжева пазарска чанта, сложена на пода до стената, извади от нея малко огледалце, свали бялата касинка, която носеха сестрите, леко разроши полусплесканата си прическа и оправи въздушната извивка на надвесения над челото й златист кичур.

Златният отблясък на косите й сякаш се отрази и върху суровото лице на Костоглотов, който я гледаше с нескрито обожание.

— А вашата баба къде е? — попита шеговито Зоя, след като прибра обратно в чантата огледалцето си.

— Моята баба — напълно сериозно отговори Костоглотов — и майка ми… умряха по време на блокадата.

— Ленинградската?

— Ъхъ… А сестричката загина от снаряд. Също бе медицинска сестра. Съвсем момиченце…

— Да — въздъхна Зоя. — Колко хора си отидоха по време на блокадата! Проклет да бъде Хитлер!

Костоглотов се усмихна.

— Че Хитлер е проклет, това се разбира от само себе си. Но въпреки това не само той според мен е виновен за ленинградската блокада.

— Защо?!

— Ами известно бе, че Хитлер идваше, за да ни унищожи. Нима някой е очаквал, че той ще отвори вратичката и ще предложи на попадналите в клопката на блокадата: излизайте един по един, за да не си пречите? Той воюваше, беше враг. А за блокадата е виновен и още някой.

— Но кой? — прошепна безкрайно изумената Зоя, която досега не бе чувала нищо подобно, а и не бе предполагала, че е възможно.

Костоглотов събра черните си вежди в една линия.

— Да кажем, че онзи или онези, които трябваше да бъдат готови за войната, дори и ако към Хитлер се бяха присъединили Англия, Франция и Америка. Онзи, който получаваше заплата десетки години и знаеше за ключовото положение на Ленинград и отговаряше за неговата отбрана; онзи, който оцени степента на интензивност на бъдещите бомбардировки и се досети да скрие продоволствените складове под земята. Именно той или те заедно с Хитлер погубиха моята майка.

По думите му всичко изглеждаше едновременно и много просто, и безкрайно изненадващо и ново.

Сибгатов тихо клечеше над своето легенче зад тях, в ъгъла.

— Но тогава?… Тогава трябва да ги съдят… — прошепна Зоя.

— Не знам. — Костоглотов стисна и без това тънките си устни. — Не знам.

Зоя повече не сложи касинката си. Най-горното копче на халата й бе откопчано и добре се виждаше нежно матовата, със златисти косъмчета кожа на шията й.

— Зойче, а аз съм при вас и по работа.

— Ето какво било! — Миглите й отново запърхаха. — Тогава трябва да дойдете по време на дневното ми дежурство, а сега е време да спите! Пък казахте, че идвате на гости!

— Така е. Но докато не сте станали все още дипломиран лекар, протегнете ми по човешки ръка.

— А лекарите не ви ли протягат?

— Техните ръце са съвсем други… А и не ги протягат. Зойче, през целия си живот не съм обичал да ме правят на маймуна. Тук ме лекуват, но никой не си прави труда да ми обясни от какво. Не съм свикнал така. Видях веднъж, че носите една книга — „Патологична анатомия“. Нали така?

— Да.

— В нея се говори за подутините, нали?

— Да.

— Бъдете добра, донесете ми я! Длъжен съм да я прелистя и да науча някои неща. Искам да ги знам само за себе си.

Зоя се намуси и поклати глава.

— На болните е противопоказно да четат медицински книги. Дори когато като студенти изучаваме дадена болест, ни се струва…

— Това не се отнася за мен! — удари с голямата си лапа по масата Костоглотов. — Прекалено много съм плашен в живота си, та вече съм претръпнал. Преди Нова година един хирург кореец, който ми постави диагноза в областната болница, също не искаше да ми обясни като на човек. А когато му изръмжах: „Говорете!“, той също като вас: „Не ни е позволено!“ Обясних му: „Трябва да уредя някои семейни работи!“ Е, и той ме успокои: „Остават ви още три седмици, повече не обещавам!“

— Но с какво право!…

— Мъж на място! Човек! Стиснах му ръката. Длъжен съм да зная! Та нали ако аз половин година преди това се мъча, а през последния месец не мога нито да лежа, нито да седя, нито да спя, ще премисля много неща! През тази есен по себе си разбрах, че човек може да премине линията на смъртта, преди тялото му да е умряло. Кръвообращението и храносмилането още може да функционират, но ти вече си минал подготовката за смъртта психически. И си я преживял/Всичко, което виждаш около себе си, го приемаш безстрастно, като от гроба. И макар да не си се смятал никога за християнин, изведнъж забелязваш, че все пак си простил на всички, които са те обиждали, и не таиш омраза към жестоките си гонители. Просто всички и всичко ти е безразлично. Не се стремиш нищо да поправиш, за нищо не тъгуваш. Дори бих казал, че това е естествено, уравновесено състояние. Сега ме изтръгнаха от него, но аз не зная дали да се радвам. Ще се върнат всички страсти — и добрите, и лошите.

— И защо важничите? Как да не се радвате! Кога постъпихте тук? Колко дни има оттогава?

— Дванадесет.

— Тук, във вестибюла, на диванчето се въртяхте. Беше страшно човек да ви гледа — лицето ви бе жълто като на покойник, нищо не слагахте в устата си, температурата ви бе и сутрин, и вечер тридесет и осем… А сега? Ходите на гости… Та това е цяло чудо — за дванадесет дни се съвзехте! Толкова рядко се случва.

И наистина тогава върху лицето му бяха издълбани сякаш с длето дълбоки, сиви, безброй бръчки от постоянното напрежение, а сега бяха далеч по-малко.

— Цяло щастие е, че рентгеновите лъчи не ми се отразиха зле.

— Но това толкова рядко се случва! — сърдечно заяви Зоя. Костоглотов се усмихна.

— Успехът е бил толкова рядък мой гост, че приемам за справедливост милостта на рентгена. Дори и сънищата ми сега са неопределено приятни. Мисля, че е признак за скорошно оздравяване.

— Допускам, че е така.

— Именно затова искам да разбера в какво се състои методът на лекуване и свързаните с него перспективи и евентуални усложнения. Чувствам се толкова добре, че може би лечението трябва да се прекрати. Искам да разбера… Нито Людмила Афанасиевна, нито Вера Корнилиевна си правят труда да ми обяснят, а продължават да ме лекуват като маймуна. Зоя, донесете ми книжката, моля ви! Няма да ви издам.

Зоя колебливо посегна към чекмеджето на масата.

— Тя е тук? — досети се веднага Костоглотов. — Зоя, дайте ми я! — Той протегна ръката си. — Кога е следващото ви дежурство?

— В неделя през деня.

— Тогава ще ви я върна! Разбрахме се!

Колко мила и невисокомерна бе тя с този златист кичур и леко изпъкнали очи. А не виждаше как самият той изглежда с разпръснатите на всички страни остри коси, сплеснати от възглавницата, с показващия се под незакопчаната горна част на пижамата ъгъл на шаблонната болнична риза от американ.

— Такааа… — прелистваше бързо книгата Костоглотов, спирайки се на отделните глави. — Много добре. Тук ще намеря всичко, което ме интересува. Благодаря! А то, един дявол знае, може да прекалят с лекуването. Те само държат да не пропуснат поредната отметка в болничния картон. Може би все още имам шанс да се отърва. И добре подбраните лекарства могат да удължат годините…

— А, така ли! — плесна с ръце Зоя. — Не трябваше да ви я давам! Бързо я върнете!

Тя протегна първо едната си ръка, после и другата и хвана книгата, но той без усилие я изтръгна от ръцете й.

— Ще я скъсаме, от библиотеката е! Дайте ми я!

Закръглените й рамене и ръце опъваха халата. Шията й беше нито слаба, нито пълна, нито къса, нито дълга, а удивително съразмерна.

Дърпайки книгата, те незабелязано се бяха доближили един до друг и всеки гледаше другия в упор. От неговото лице не слизаше усмивката и дори белегът вече не изглеждаше толкова страшен — бе почти избледнял. Със свободната си ръка разтваряйки пръстите й, които се бяха вкопчили в книгата, Костоглотов шепнешком я уговаряше:

— Зойче, та нали вие ненавиждате невежеството и сте за просвещението. Нима може да се пречи на хората да се развиват? Пошегувах се, нямам намерение да бягам където и да било.

Също шепнейки, тя отговори:

— Но вие не заслужавате да четете още и поради това, че сте позволили здравето ви да стигне до това положение. Защо не дойдохте по-рано? Пристигнахте, когато вече почти бяхте в безнадеждно състояние.

— Ех — въздъхна тихо Костоглотов, — нямаше никакъв транспорт…

— Нима още съществуват такива селища без транспорт? Можехте със самолет! И защо трябваше да чакате толкова? Защо не се преместихте в някое по-културно място? Някакъв лекар или поне фелдшер нямаше ли там?

Тя окончателно пусна книгата.

— Имаше гинеколог. Дори двама…

— Двама гинеколози! — възкликна Зоя. — Там само жени ли живееха?

— Напротив, не достигаха. Други доктори нямаше. И лаборатория също. Бе невъзможно да вземат кръв за изследване. А се оказа, че моята РУЕ4 е шестдесет, а никой не знаеше това.

— Ужас! И продължавате да се двоумите дали да се лекувате или не? Ако не жалите себе си, поне помислете за децата си!

— За децата ли? — сепна се Костоглотов, сякаш цялата тази весела разправия с книгата се бе случила на сън и той отново си възвърна и суровото лице, и забавения говор. — Нямам никакви деца.

— А съпругата не е ли човек?

Той още по-бавно отговори:

— И съпруга нямам.

— Първата дума, която можеш да чуеш от мъж, е не. А какви семейни работи имахте намерение да уреждате? Какво обяснихте на онзи кореец?

— Излъгах го.

— Може би и мен сега лъжете?

— Не, наистина не — върху лицето на Костоглотов легна сянка. — Не винаги прекалявам.

— А може би тя не е могла да изтърпи характера ви? — съчувствено го погледна Зоя.

Костоглотов бавно поклати глава.

— Никога не съм имал жена.

Зоя се чудеше на колко години е в действителност той. На два пъти понечи да го попита, но в последния момент се отказваше.

Седеше с гръб към Сибгатов, а с лице към Костоглотов, който добре видя как татаринът безкрайно внимателно се повдигна от легенчето, като се държеше с двете ръце за кръста; стоеше така, докато изсъхне. Изглеждаше претръпнал: непоносимата болка бе преминала, но нямаше за какво да се радва.

Костоглотов си пое дъх и така тежко въздъхна, сякаш дишането бе единствената му работа.

— Ох, как ми се иска да запуша! Тук никак ли не е позволено?

— Абсолютно! А и за вас пушенето означава смърт.

— В никакъв случай?

— В никакъв! Особено в мое присъствие.

Но се усмихна.

— Но все пак една ще може?

— Засрамете се! Болните спят…

Въпреки забележката й той извади дълго цигаре ръчна изработка и го пъхна в устата си.

— Знаете какво говорят: младият трябва да се жени рано, а старият — късно. — Той се облакъти с двете си ръце върху масата. — Почти се бях оженил след войната, макар че и аз, и тя бяхме студенти. Въпреки това щяхме да се оженим, но всичко се обърна с главата надолу.

Зоя гледаше навъсеното, но волево лице на Костоглотов. Раменете и ръцете му бяха костеливи, но това се дължеше на болестта.

— Не се ли получи?

— Тя… както се казваше тогава… изчезна безследно — той затвори едното си око, — но после се оказа, че е жива. Миналата година разменихме няколко писма…

Той се сепна, видя, че държи цигарето в ръка, и го прибра обратно в джоба.

— Знаете ли… От няколко фрази в писмата й изведнъж се замислих дали наистина и преди е притежавала онова съвършенство, което виждах в нея. И какво разбираме от живота на двадесет и пет години?

Той гледаше Зоя в упор с тъмнокафявите си очи.

— Например вие сега… Мислите ли, че разбирате нещо от мъже? Абсолютно нищо!

Зоя се засмя.

— А може би разбирам?

— Не може да бъде — подчерта Костоглотов. — Това, което приемате като разбиране, няма нищо общо с истината. И когато се омъжите, ще осъзнаете грешката си.

— Хубава перспектива, няма що! — поклати глава Зоя и от голямата си оранжева чанта извади бродерия: неголяма, опъната на гергеф, с извезан вече със зелени конци щъркел, а лисицата и гърнето — само очертани.

Костоглотов погледна така, сякаш не вярваше на очите си.

— Вие бродирате?

— Защо се учудвате?

— Не мога да си представя, че сега една студентка по медицина може да се занимава с ръкоделие.

— За първи път ли виждате момиче, което бродира?

— Може би в най-ранното си детство. В началото на двадесетте години. Но и тогава това занимание се приемаше за буржоазна отживелица. За това биха ви дали да разберете на някое комсомолско събрание.

— Сега това е модно. Не сте ли виждали?

Той поклати глава.

— И го осъждате?

— Не… Напротив. Толкова уютно се чувствам… Любувам се.

Зоя се зае с бродерията си. Извезваше бод след бод, без да откъсва погледа си от гергефа, а Костоглотов й се любуваше. Жълтата светлина на настолната лампа падаше върху миглите й и ги позлатяваше, както и осветената част на роклята.

— Вие сте пчеличка с косичка.

— Какво? — погледна го изпод вежди Зоя.

Той повтори.

— Така ли? — тя сякаш очакваше по-голям комплимент. — А там, където живеете, след като почти никой не бродира, може ли човек просто така, свободно, да си купи мулине5?

— Как го казахте?

— Му-ли-не. Ето такива конци в различни цветове. Тук е страшно трудно да се намерят.

— Ще запомня и ще попитам. Намеря ли, непременно ще ви изпратя. А ако се окаже, че разполагат с неограничени количества, може би за вас ще бъде по-изгодно да се преселите въобще при нас?

— А къде все пак се намира това при нас?

— С една дума — в целината.

— Така ли?

— Когато пристигнахме там, никой не мислеше, че отива в целината. А след като се оказа, че е така, започнаха да пристигат и ентусиастите. Ако подлежите на разпределение, помолете да ви изпратят при нас! Навярно няма да ви откажат, защото на никого досега не са отказали.

— Нима е толкова лошо при вас?

— Никак. Просто хората имат невярна представа за това кое е добро или лошо. Да живееш в пететажна клетка, да чукат и ходят над главата ти, да чуваш пуснато докрай радио от всички страни, се смята за щастие, а да живееш като трудолюбив земеделец в къщурка от плет, измазана с глина, се възприема като огромна беда.

Той говореше сериозно, с онази убеденост, когато човек няма желание дори да повиши глас, за да подсили аргументите си.

— Всъщност целината степ ли е или пустиня?

— Степ. Дюни няма. Само тук-там се среща някакво далечно подобие на тревичка. Расте жантак — не знаете ли, че това е камилски бодил? Да, наистина е бодил, но през юли по него се появяват розови цветчета, които имат особено фин мирис. Казахите правят от него около сто лекарства.

— Значи това място се намира в Казахстан?

— Да.

— И как се казва?

— Уш Терек.

— Аул?

— Може и така да се каже, а може и да се приеме за районен център. Има болница, но не достигат лекари. Пристигайте!

Той примижа.

— И повече нищо не расте?

— Съществуват доста поливни площи със захарно цвекло и царевица. А в зеленчуковите градини има каквото душа ти иска. Стига човек да се труди. На пазара от гърците може да се купи мляко, от кюрдите — овнешко, а от немците — свинско. Ако можехте да видите какви живописни пазари има! Всички се обличат в националните си облекла и пристигат на камили.

— Вие агроном ли сте?

— Не, землемер.

— С една дума, защо живеете там?

Костоглотов се почеса по носа.

— Много ми харесва климатът.

— И с транспорта ли е лоша работата?

— Неее… Има коли колкото искате.

— И все пак защо да замина за там?

Тя го погледна изпитателно. За времето, през което говореха, чертите на лицето му бяха станали по-омекотени.

— Вие ли? — Костоглотов свъси вежди, сякаш се мъчеше да измисли тост. — А откъде знаете, Зойче, точно в коя точка на земята ще бъдете щастлива и в коя — нещастна? И кой въобще може да каже, че го знае?