"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 4Тревогите на болните

За болните, чиято подутина налагаше спешна хирургическа намеса, нямаше места в стаите на долния етаж и затова ги настаняваха и на горния заедно с онези, на които бе предписано облъчване. По тази причина всяка сутрин там минаваха едновременно две визитации: хирурзите преглеждаха пациентите, на които предстоеше операция, а физиотерапевтите — своите.

Но четвърти февруари бе петък, операционен ден, и затова хирурзите не минаваха на визитация. Доктор Вера Корнилиевна Хангард, лекуващ лекар на облъчваните пациенти, след оперативката също не тръгна веднага на визитация, а като стигна до вратата на мъжката стая, надникна вътре.

Доктор Хангард беше със среден ръст, но изглеждаше много стройна поради това, че талията й бе неестествено тънка. Косите й, завързани отзад на опашка противно на модата, бяха малко по-светли от черния цвят, но по-тъмни от тъмнорусия, поради който често ни предлагат не съвсем уместната дума кестеняви, след като би било по-правилно да се каже черно-руси, тоест между черни и руси.

Ахмаджан я забеляза и радостен й кимна. Костоглотов вдигна глава от голямата книга и отдалече се поклони. Тя се усмихна и на двамата, размаха им пръст като майка, която предупреждава децата си да мируват, и почти веднага отмина.

Днес Вера Корнилиевна трябваше да направи визитация по стаите заедно със завеждащата лъчевото отделение Людмила Афанасиевна Донцова, но нея я бе извикал и задържал при себе си главният лекар Низамутдин Бахрамович.

Само веднъж седмично, именно по време на тази обиколка по стаите, Донцова жертваше рентгенодиагностиката. Обикновено в двата първи утринни часа, когато очите виждаха най-добре, а умът бе най-бистър, тя седеше с един от ординаторите пред екрана. Смяташе това време за най-важния момент от работата си, защото за повече от двадесетгодишния си лекарски стаж бе разбрала колко жестоко се плащат грешките именно при поставянето на диагнозата. В нейното отделение имаше трима лекари, всички млади жени, и за да не изостане нито една от диагностиката, Донцова ги въртеше непрекъснато: те прекарваха по три месеца в амбулаторния прием, в рентгенодиагностичното отделение и като лекуващ лекар в клиниката.

Вера Корнилиевна Хангард сега се намираше точно в третия етап. Най-главното, опасното и най-малко свързано с изследванията при него бе контролирането на вярната дозировка на облъчването. Не съществуваше формула, по която биха могли да се определят точно интензивността и дозата на облъчване така, че те да се окажат най-смъртоносни за раковото огнище, скрито под обвивката на подутината, и най-безвредни за останалата част на тялото. Да, не съществуваше формула, а само известен опит, интуиция и възможност за контролиране на правилността на лечението по състоянието на болния. Това също бе своеобразна операция, но не със скалпел, а с опипващ на пръв поглед слепешката лъч, изискващ известен период от време. Бе невъзможно при това положение да не се наранят или унищожат и здрави клетки.

Останалите задължения на лекуващия лекар изискваха единствено методичност: навреме да се определят анализите, да се проверяват и да се нанасят съответните изменения в развитието на болестта. Няма лекар, който да обича да попълва разграфените формуляри, но Вера Корнилиевна се примиряваше, защото през тези три месеца имаше свои болни — не някакви неопределени сенки върху рентгеновия екран, а живи хора, които й вярваха и очакваха гласа и погледа й. И когато й се налагаше да предаде отговорността за състоянието им на лекуващия лекар, винаги съжаляваше поради факта, че се разделя с онези, които не е успяла да доизлекува.

Дежурната медицинска сестра Олимпиада Владиславовна, възрастна, сивокоса жена с доста внушителна осанка, на пръв поглед изглеждаща по-представителна от останалите лекари, предупреди подлежащите на облъчване пациенти да не напускат стаите си. Но в голямата женска стая сякаш само това и чакаха: веднага една след друга, облечени в сивите си халати, се изнизаха по стълбището на долния етаж, за да видят дали са дошли чичкото, който продаваше сметана, и лелята с млякото; за да надникнат през прозореца до входа на клиниката в операционната (над боядисаните в бяло долни стъкла можеха да мярнат само главите на хирурзите и сестрите и неестествено ярката светлина, идваща от тавана); да измият бурканчетата на мивката и да навестят познатите си.

Не само съдбата им на чакащи операция жени, но и сивите, тънки, бархетни, протрити от дългата употреба халати, които изглеждаха ужасно дори когато бяха изрядно чисти, лишаваха пациентките от женското им обаяние. Външният вид на халатите бе също отвратителен: бяха еднакво големи по размер и ставаха на която и да е пълна жена, а ръкавите изглеждаха несъразмерно големи. Горната част на мъжките пижами на бледорозови ивици изглеждаха далеч по-добре, а халатите на жените бяха дори без илици и копчета. Някои от пациентките ги скъсяваха, други — удължаваха, но всички ги носеха силно пристегнати през кръста с коланчетата, за да не се виждат блузките, и по тази причина всички без изключение вървяха с ръка на гърдите. Угнетени от болестта и съзнаващи, че изглеждат невзрачно в халатите, жените не бяха в състояние да зарадват ничий поглед и го съзнаваха.

А в мъжката стая всички с изключение на Русанов очакваха спокойно визитацията.

Старият узбек Мурсалимов, пазач в колхоз, лежеше по гръб върху застланото легло както винаги с неизменната протрита тюбетейка на главата си. Той би трябвало вече да се радва, че поне кашлицата не го измъчва. Бе сложил ръце върху успокоените си гърди и гледаше в една точка на тавана. Неговата тъмнобронзова кожа, полупрозрачна като пергамент, сякаш бе обтегната върху лицето му: дори можеше да се види костта на носа, напомняща скелет на риба, скулите и долната челюст, покрита с остра, рядка козя брада; ушите му изглеждаха неестествено изтънели с плоски хрущяли. Човек оставаше с убеждението, че скоро съвсем ще изсъхне и ще потъмнее като мумия.

На съседното легло казахът овчар Егенбердиев, мъж на средна възраст, не лежеше, а седеше, скръстил краката си, сякаш се бе разположил на плъстената черга у дома си. Бе сплел пръстите на големите си ръце върху закръглените големи колене и цялото му тежко тяло изглеждаше толкова монументално и неподвижно, че дори когато се поклащаше, оставаше усещането за зрителна измама — такава, каквато откриваме загледани дълго време в заводски комин или в някоя кула. Раменете и плещите му сякаш всеки момент щяха да скъсат пижамата, а маншетите на късите ръкави почти се бяха впили високо над китките. Малката раничка на долната му устна, с която бе пристигнал в клиниката, се бе превърнала тук в голям тъмнопурпурен струпей, който му пречеше да яде и пие. Но той не се суетеше, не викаше, не стенеше, а търпеливо изяждаше всичко, което се намираше в чинията, и както и сега, можеше с часове да седи, впил в пространството отсъстващ поглед.

По-нататък, близо до вратата, шестнадесетгодишният Дьома бе положил болния си крак на леглото и през цялото време го опипваше внимателно, опитвайки се да масажира с длан измъчващия го глезен. А другия си крак бе подгънал като коте и четеше, без да вниква в смисъла на думите; въобще четеше през цялото време, през което не спеше и не бе подложен на процедури. В лабораторията, в която правеха всички анализи, старшата лаборантка имаше шкаф с книги и Дьома, получил веднъж разрешение да влиза вътре, спокойно си избираше следващата, без да чака да се изредят останалите от стаята. Сега четеше някакво старо списание със сини корици, с измачкани, полускъсани от дългата употреба и пожълтели от слънцето страници, тъй като в шкафа на лаборантката нямаше нови броеве.

И Прошка, опънал добросъвестно всяка гънка на одеялото си, седеше върху леглото чинно и търпеливо, стъпил на пода като напълно здрав човек. А и бе такъв: в стаята никой не го чу да се оплаква, нямаше никаква видима рана, бузите му бяха покрити със здрав смугъл тен, а перчемът над челото му бе грижливо пригладен; беше момче само за танци.

До него Ахмаджан, след неуспешния опит да си намери партньор, бе сложил на одеялото дъската за руска дама и играеше сам.

Ефрем, с шия, стегната като в броня от превръзката, този път не сновеше между леглата, не досаждаше на никого, а положил под гърба си още две възглавници, непрекъснато четеше книгата, предложена му от Костоглотов. Но толкова рядко прелистваше страниците, че човек можеше да си помисли, че е задрямал.

А Азовкин отново се измъчваше. Изглеждаше, че въобще не спи. На перваза на прозореца и върху шкафчето бяха разхвърляни вещите му, леглото му стоеше неоправено. Челото и слепоочията му бяха изпотени, по прежълтялото му лице човек можеше да долови всички болки, които той преживяваше вътрешно. Ту коленичил се подпираше на лактите си върху леглото и оставаше дълго така, ту притискаше с ръце корема си и се прегъваше одве. Отдавна не отговаряше на никакви въпроси и не разказваше нищо за себе си. А когато му идваха на свиждане, той ги изпращаше да купят лекарствата, които бе видял да раздават в отделението.

Навън бе облачен, тих, безцветен ден. Костоглотов, върнал се преди малко от рентгеновия кабинет, отвори форточката6, през която веднага нахлу влажен, но не студен въздух.

Страхувайки се да не се простуди, Павел Николаевич омота шията си с шала и се отдръпна към стената. Колко покорни, като полутрупове бяха всички! С изключение на Азовкин тук, изглежда, никой не страдаше истински. Както бе казал Горки, достоен за свободата е само онзи, който воюва за нея. Това се отнасяше с пълна сила и за оздравяването. Павел Николаевич вече бе направил решителната крачка. Едва изчакал да отворят прозорчето на регистратурата, той отиде и позвъни вкъщи, за да съобщи на жена си онова, което бе решил да направи по време на безсънната нощ: да се използват всички връзки, само и само да бъде преместен в Москва, защото тук всяко оставане криеше определен риск за здравето му. Трябваше да се задейства цялата система! Разбира се, това бе малодушие: да се изплаши от подутината и покорно да легне в тази клиника. А и кой би повярвал, че от три часа следобед вчера никой не е идвал дори да опипа подутината, за да разбере дали расте или не, както и никой не му даде каквито и да било лекарства. Само закачиха върху таблата на леглото разграфен лист за отбелязване на температурата, но това по-скоро бе хвърляне на прах в очите на глупаците. Неее, нашите лечебни заведения са все още далеч от желаното равнище!

Накрая се появиха лекарите, но не влязоха в стаята, а се спряха до вратата и доста време се занимаваха със Сибгатов, който бе разголил рамото си. (Костоглотов бе пъхнал книгата си под дюшека.)

Когато свършиха, доктор Донцова, доктор Хангард и внушителната сивокоса сестра с бележник и кърпа, преметната през ръка, се насочиха към стаята. Влизането едновременно на няколко човека от медицинския персонал винаги събуждаше у пациентите особено внимание, страх и надежда и тези три чувства бяха толкова по-силни, колкото по-бели бяха престилките и по-строги лицата. Най-тържествено от всички се държеше сестра Олимпиада Владиславовна, за която визитацията беше както за дякона — богослужението; за нея лекарите стояха неизмеримо по-високо от обикновените хора, разбираха всичко, никога не грешаха и бе изключено да дадат неправилна диагноза или да предпишат не онези лекарства, които са необходими. Всяка дума, чута от лекарите по време на визитацията, записваше в бележника си с щастливо изражение; нещо, което бе непознато на младите сестри.

Но влезли в стаята, трите не се насочиха към леглото на Русанов. Людмила Афанасиевна, едра жена с простовати изсечени черти на лицето, с вече пепеляви коси, подстригани и леко накъдрени, поздрави тихо пациентите и веднага се спря с изучаващ поглед пред първото легло.

— Какво четеш, Дьома?

(Не можа ли да зададе по-умен въпрос! И то през работното си време!)

Дьома, както постъпват повечето от читателите, не отговори, а само показа избелялата синя корица на списанието. Донцова присви очи.

— Но то е от по-миналата година. Защо го четеш?

— Има интересна статия — придаде си важност Дьома.

— За какво?

— За искреността! — още по-изразително отговори той. — За това, че литература, лишена от искреност…

Внимателно отпусна болния си крак на пода, но Людмила Афанасиевна веднага го предупреди:

— Не трябва! Вдигни крачола.

Щом изпълни заповедта й, тя приседна на леглото му, внимателно протегна ръката си и започна да опипва болното място.

Вера Корнилиевна, облегната на таблата и като гледаше през рамото на колежката си, каза тихо:

— Петнадесет сеанса, три хиляди рентгена.

— Тук боли ли?

— Да.

— А тук?

— Да, и по-нататък — също…

— А защо мълчиш? На герой ли се правиш? Откъде започва болката?

Тя бавно опипваше пространството около болното място, за да определи границите му.

— А самото място боли ли? През нощта как е?

Дьомка все още не се бръснеше, но постоянно напрегнатото изражение на лицето му го състаряваше.

— И през нощта, и през деня върти като свредел.

Людмила Афанасиевна и Хангард размениха погледи.

— Все пак би ли могъл да кажеш дали по-силна или по-слаба е болката след времето, прекарано тук?

— Не зная. Може би малко по-добре се чувствам, а може би само така ми се струва.

— Кръвната картина — помоли Людмила Афанасиевна и след като се запозна с историята на болестта на Дьома от болничния картон, подаден й от доктор Хангард, тя погледна въпросително момчето.

— Как си с апетита?

— Винаги ям с удоволствие — важно отговори Дьома.

— Започнахме да му даваме и допълнително — с ласкав глас на бавачка се намеси Вера Корнилиевна и се усмихна на Дьома, който веднага й отговори със същото. — Трансфузия? — попита тя Донцова, вземайки обратно картона.

— Да… Е, Дьома — Людмила Афанасиевна отново изпитателно погледна към момчето, — ще продължим ли с облъчването?

— Разбира се! — засия Дьома и с благодарност я погледна.

Той бе убеден, че с тази процедура ще избегне операцията. Струваше му се, че и самата Донцова мисли така. (А тя разбираше, че преди да се оперира саркомата7 на костта, трябва да се преустанови активността й с помощта на рентгеновите лъчи и по такъв начин да се предотвратят метастазите.)

Егенбердиев, отдавна готов, бе нащрек и след като Людмила Афанасиевна стана от съседното легло, веднага скочи, изпъчи гърди и се изпъна по войнишки.

Донцова му се усмихна и се приближи до него, за да може по-отблизо да разгледа струпея на устната му.

— Много добре! — По-високо, отколкото трябва, както винаги, когато говорят с хора, слабо разбиращи руски, го ободри Людмила Афанасиевна. — Всичко върви добре, Егенбердиев! Скоро ще се върнеш вкъщи!

Ахмаджан, свикнал по време на визитация да изпълнява ролята на посредник, преведе думите на Донцова на узбекски (двамата с Егенбердиев се разбираха добре, макар всеки от тях да бе убеден, че другият говори неправилно езика.)

Егенбердиев гледаше Людмила Афанасиевна с надежда, доверие и дори възторг, каквито представителите на простолюдието засвидетелстват на истински образованите и полезни хора, но все пак опипа струпея на устната си и попита:

— А не е ли станал по-голям?

— Ще се махне! Трябва да се махне! — отново високо отговори Донцова. — Ще си починеш три месеца вкъщи и след това отново ще дойдеш при нас!

Людмила Афанасиевна се приближи към стария Мурсалимов, който остана да седи на леглото си след неуспешния опит да стане, за да я посрещне, защото тя не му позволи, и седна до него. И този съсухрен старец я гледаше със същата вяра в нейното всемогъщество. С посредничеството на Ахмаджан тя го разпита за кашлицата му и го помоли да вдигне ризата си; после, за да разбере къде го боли, опипа гърдите му с едната си ръка, почуквайки по нея с другата; изслуша рапорта на Вера Корнилиевна за честотата на сеансите, за кръвната картина, инжекциите и самата тя след това мълчаливо прегледа болничния му картон. Някога всичко бе нужно и на място в здравото тяло, а сега — излишно и странно преплетено в някакви възли…

Донцова нареди да му слагат други инжекции и помоли пациента да й покаже какви таблетки пие.

Мурсалимов извади празна опаковка от поливитаминови хапчета.

— Кога ги купи? — попита Донцова.

Ахмаджан преведе:

— Преди три дни.

— Как ги изпи? — изуми се тя. — Всички наведнъж ли?

— Не, на два пъти — продължи да превежда Ахмаджан.

Лекарите, сестрата, болните руснаци и Ахмаджан се засмяха; дори и самият Мурсалимов, без да разбира причината за смеха, също разтегна устните си.

Безсмисленият и не на място смях събуди само у Павел Николаевич негодувание. Е, сега ще ги отрезви! Той обмисляше каква поза да заеме при срещата си с лекарите и реши, че полулегнал най-добре ще им подчертае презрението си.

— Няма нищо, няма нищо! — ободри Мурсалимов доктор Донцова и му предписа още витамин „С“; избърса ръцете си в кърпата, поднесена й мигновено от сестрата, и загрижено се обърна, за да премине към следващия пациент. Павел Николаевич изненадан видя, че сега, застанала с лице към прозореца, съвсем близо до него, самата тя безкрайно уморена, също изглеждаше като болна.

Плешив, с тюбетейката и очилата, седнал със строго изражение в леглото си, Павел Николаевич, кой знае защо, приличаше на учител и не какъв да е, а заслужил, образовал и възпитал стотици ученици. Изчака Людмила Афанасиевна да се приближи, оправи очилата си и заяви:

— Другарко Донцова, ще бъда принуден да уведомя Министерството на здравеопазването за порядките в тази клиника и да позвъня на другаря Остапенко.

Тя не трепна, само цветът на лицето й стана землист. Направи странно движение с раменете си, сякаш гърбът й бе стегнат с ремъци, които не позволяваха дори и най-лекото движение в кръста.

— Ако имате толкова лесен достъп до нашето министерство — веднага се съгласи тя — и дори можете директно да позвъните на другаря Остапенко, аз ще ви дам допълнителни сведения, искате ли?

— И моите са достатъчни! Непростимо е равнодушието, което цари тук! Тук съм вече осемнадесет часа! А никой не си направи труда да ми обърне внимание! В същото време аз…

Не можа да се доизкаже. Тя бе длъжна да разбере!

Всички в стаята мълчаха и гледаха Русанов. Донцова запази самообладание, но Хангард толкова силно стисна устните си, че те се превърнаха в тънка линия, навъси се, челото й се сгърчи, сякаш бе станала свидетел на нещо непоправимо, от което не можеше да откъсне поглед.

А Донцова, надвесила се над седящия Русанов, не си позволи дори да се намръщи, само още веднъж помръдна с раменете си и сговорчиво каза:

— Ето че аз пристигнах да ви лекувам.

— Не, вече е късно! — отряза я веднага Павел Николаевич. — До гуша ми дойде от тукашните порядки и си отивам. Никой не се заинтересува, никой дори не ми постави диагноза!

Гласът му затрепери, защото действително му бе безкрайно обидно.

— Диагнозата е определена — бавно изрече Донцова, облегнала се с двете си ръце върху таблата на леглото му. — И вие повече никъде не можете да отидете. На друго място в републиката никой не би се заел да лекува болестта ви.

— Но нали вие ми казахте, че не страдам от рак?… Кажете истината!

— Не ни е позволено да назоваваме пред пациентите болестта, от която страдат. Но ако това може да облекчи вашето състояние, моля: страдате от лимфогрануломатоза.8

— Значи не е рак?

— Разбира се, че не. — В гласа й не се долови дори естественото раздразнение от спора. Нали виждаше подутината, голяма колкото юмрук, под челюстта му. На кого би могла да се сърди? — Никой насила не ви е накарал да постъпите в нашата клиника. Можете да си отидете още сега. Но помнете… — Тя за миг се поколеба, но после примирена го предупреди: — Нали умират не само от рак…

— Искате да ме уплашите ли? — възкликна Павел Николаевич. — Защо? Това не е възпитателно! — назидателно продължи той, но думата „умират“ охлади ентусиазма му и Русанов попита по-меко:

— Искате да кажете, че положението ми не е розово?

— Ще стане такова, ако започнете да се местите от една клиника в друга. Свалете шала. И станете, моля ви.

Той изпълни желанието на Донцова, която веднага започна да опипва внимателно подутината му, а след това и здравата половина на шията му, вероятно за да направи някакво сравнение. После го помоли да отметне главата си назад, доколкото е възможно (оказа се, че обвивката на подутината не позволява да се премести на привичното разстояние); после да опита да направи същото движение встрани и напред.

Да, оказва се, че главата му почти нямаше никаква свобода на движение — онази лека изумителна свобода, на която не обръщаме внимание, когато я притежаваме.

— Съблечете се до кръста, моля.

На горната част на неговата зелено-кафява пижама имаше големи копчета и тъй като бе широка, събличането не би трябвало да бъде трудно, но при движението на ръцете остра болка прониза подутината и Павел Николаевич изстена. О, колко далеч бе отишла болката!

Сестрата помогна на Русанов да измъкне ръцете си от ръкавите.

— Мишниците болят ли ви? — попита Донцова.

— А какво, и там ли може да се появи болка? — гласът на Павел Николаевич бе спаднал и прозвуча по-тихо и от въпроса на Людмила Афанасиевна.

— Изпънете ръцете си настрани!

Тя съсредоточено и силно притисна мишниците му.

— В какво ще се състои лечението? — попита Павел Николаевич.

— Вече ви казах — ще ви лекуваме с инжекции.

— И къде ще ги биете? В подутината ли?

— Не.

— А често ли?

— Три пъти седмично. Обличайте се.

— А операция невъзможна ли е?

Той попита, но повече от всичко се страхуваше да легне на операционната маса. Като всеки пациент предпочиташе каквото и да е, но друго лечение.

— Операцията е безсмислена.

Людмила Афанасиевна избърса отново ръцете си в подадената й кърпа.

Чудесно е, че операцията е безсмислена! Павел Николаевич се замисли. Все пак трябва да се посъветва с Капа, жена си. Обиколният път също не е от лесните. Нямаше такова влияние, каквото му се искаше да има и каквото бе демонстрирал пред обитателите на мъжката стая. Не можеше просто така да позвъни и на другаря Остапенко.

— Е, добре, ще помисля до утре и ще решим.

— Не — отсече неумолимата Донцова, — трябва да решим днес, иначе утре няма да можем да започнем с инжекциите, защото е събота.

Отново го притискаше! Като че ли правилата не съществуват само затова, че трябва да бъдат нарушавани!

— А защо в събота да не може?

— Защото трябва добре да проследим вашата реакция и в деня на инжекцията, и на следващия. А вдругиден е неделя.

— Наистина толкова сериозни ли са тези инжекции?

Людмила Афанасиевна не отговори. Вече бе се насочила към Костоглотов.

— Ами ако в понеделник?…

— Другарю Русанов! Упрекнахте ни, че не сме ви обърнали внимание цели осемнадесет часа, а сега приемате като нещо естествено отсрочка от седемдесет и два? (Тя вече бе победила и го мачкаше, а той не можеше да направи нищо!) Или започваме да ви лекуваме, или не. Ако сте съгласен, днес, в единадесет часа, ще ви направим първата инжекция, а ако не сте, ще ми се разпишете, че се отказвате, и аз веднага ще ви изпиша от клиниката. Но нямаме никакво право да чакаме три дни! Помислете си, докато свърша с прегледа, и ми кажете.

Русанов закри лицето си с ръце.

Доктор Хангард, закопчала халата си, отмина, без да го погледне. Олимпиада Владиславовна, сериозна и строга, прекоси плавно пространството като кораб.

Донцова се бе уморила от спора и се надяваше, че при следващия пациент настроението й ще се подобри; и тя, и Хангард предварително се усмихваха.

— Костоглотов, а вие какво ще кажете?

Пригладил щръкналите кичури на косите си, той отговори високо и уверено като напълно здрав човек:

Великолепно, Людмила Афанасиевна! По-добре не може и да бъде!

Лекарките размениха бързи погледи. Върху устните на Вера Корнилиевна се появи бегла усмивка, но очите й грейнаха.

— Но все пак — Донцова приседна на леглото му — искам да ми опишете с думи какво чувствате. Какво се промени за това време?

— Моля! — почти изкозирува Костоглотов. — Болките почти се притъпиха след втория сеанс, а след четвъртия съвсем изчезнаха. Температурата също спадна. Сега спя великолепно, по десет часа, независимо в какво положение се намирам, не изпитвам никаква болка. А преди бе направо ужас. Въобще не можех да гледам никаква храна, а сега не минавам без допълнително. И отново никаква болка!

— Никаква болка? — разсмя се Хангард.

— И дават допълнително? — усмихна се Донцова.

— Понякога. Какво да говорим! Просто ми се промени светоусещането. Пристигнах направо като мъртвец, а сега съм жив и здрав.

— И не ви се повдига?

— Не.

Двете гледаха възторжено Костоглотов така, както учителят гледа забележителния си възпитаник, гордеейки се повече с великолепните му отговори, отколкото със собствените си знания и опит; такъв ученик просто те предизвиква да се привържеш към него.

— Подутината усещате ли?

— Сега вече не ми пречи.

— Но я усещате?

— Когато си легна, усещам излишна тежест, но това не ми пречи — държеше на своето Костоглотов.

— Добре, легнете.

Костоглотов със заучено движение (през последния месец в различни болници много лекари, а и практиканти опипваха подутината му и дори викаха и другите си колеги от съседните кабинети да я опипват и всички се удивяваха) опъна краката си на леглото, легна без възглавница под гърба си и разголи корема си. Той веднага почувства, че тази гръдна жаба, спътница в живота му, бе легнала някъде дълбоко в гърдите му и го притискаше.

Людмила Афанасиевна седеше до него и като го опипваше внимателно с пръсти, постепенно се приближаваше до подутината.

— Отпуснете се, не се напрягайте — напомни му тя, макар той самият да знаеше, че не трябва, но несъзнателно се стягаше и й пречеше.

Накрая Донцова, успяла да го накара да се отпусне, ясно усети някъде зад стомаха началото на подутината и отначало леко, а после силно и още по-силно я натисна.

Доктор Хангард гледаше през рамото й, а Костоглотов пък не спускаше погледа си от лицето на Вера Корнилиевна, която предразполагаше към себе си; искаше да изглежда строга, но не можеше и бързо свикваше с пациентите; искаше да изглежда възрастна и отново не се получаваше, защото в нея имаше нещо детинско.

— Както и преди, отчетливо се поддава на палпация — установи Людмила Афанасиевна. — Няма съмнение, че е станала по-голяма. Отишла е по-надълбоко, не притиска корема и затова пациентът не изпитва болка. Вече е и по-мека, но контурите й са същите. Искате ли да се уверите?

— Не… Правя го всеки ден… РУЕ е двадесет и пет, левкоцитите — пет и осемстотин, сегментите… Вижте сама…

Русанов повдигна главата си и шепнешком, попита сестрата:

— А инжекциите… много болезнени ли са?

Костоглотов също се опита да разбере.

— Людмила Афанасиевна, още колко сеанса ми остават?

— Сега ми е невъзможно да изчисля.

— Все пак? Кога приблизително ще ме изпишете?

— Какво?! — Тя изостави болничния му картон. — За какво ме попитахте?

— Кога ще ме изпишете? — уверено повтори Костоглотов, който бе обхванал коленете си с ръце, и видът му изглеждаше като на независим от нищо човек.

В погледа на Донцова веднага изчезна появилата се преди малко гордост на учителя от ученика; пред нея вече седеше труден пациент с упорито изражение на лицето.

— Та аз едва започнах да ви лекувам! — смъмри го тя. — По-точно започвам от утре. Досега всичко бе само опипване на почвата!

Но Костоглотов не се огъна.

— Людмила Афанасиевна, исках да си изясня някои неща. Разбирам, че още не съм излекуван, но нямам претенции за пълно оздравяване.

Ама и болни й се паднаха — кой от кой по-своенравен! Людмила Афанасиевна се разсърди:

— Чувате ли се какво говорите? Нормален човек ли сте или не?

— Людмила Афанасиевна — Костоглотов спокойно описа полукръг с ръката си, — дискусията за това дали е нормален или не съвременният свят ще ни отведе твърде далеч… Сърдечно ви благодаря, че успяхте да облекчите болките ми. Сега просто искам да поживея, без да се измъчвам. А какво ще се получи от по-нататъшното лечение, нямам никаква представа. — В зависимост от начина, по който той изговаряше думите, долната устна на Людмила Афанасиевна нетърпеливо потрепваше, а Хангард, повдигнала вежди, гледаше ту единия, ту другия и й се искаше да се намеси, за да смекчи сцената; Олимпиада Владиславовна пък гледаше надменно бунтовника. — С една дума, не ми се иска сега да платя прекалено голяма цена за надеждата да поживея някога. Искам да предоставя всичко на защитните сили на организма…

— Но нали вие именно благодарение на тези защитни сили на организма почти на четири крака допълзяхте до нашата клиника! — рязко възрази Донцова и стана от леглото. — Вие дори не разбирате с какъв огън си играете! С вас няма дори да разговарям!

Тя махна с ръка като мъж и се обърна към Азовкин, но Костоглотов с изпънати върху одеялото колене гледаше непримиримо като черно куче.

— А аз, Людмила Афанасиевна, ви моля да поговорим! Може би на вас ви е интересен експериментът, но на мен ми се иска да поживея спокойно. Поне годинка. Това е всичко.

— Добре — подхвърли през рамо Донцова, — ще ви извикам.

Обхваната от досада, тя гледаше Азовкин, без все още да може да осъзнае, че се намира пред друг пациент.

Азовкин лежеше с ръце на корема. Когато лекарите се приближиха, само повдигна главата си. Върху всяка една от устните му бе изписано различно страдание, а в очите му се долавяше единствено молба, но молба към глухи.

— Как е, Коля? — Людмила Афанасиевна го прегърна през рамото.

— Злеее… — отговори много тихо той, с половин уста, стараейки се да не изразходва прекалено въздуха, намиращ се в гърдите му, защото всяко усилие на белите дробове предизвикваше болка в корема.

Преди половин година той бе вървял с лопата през рамо начело на комсомолския съботник, пеейки с цяло гърло, а сега дори за болестта си можеше да разкаже само шепнешком.

— Хайде заедно да обмислим, Коля — също тихо изрече Донцова. — Може би ти си уморен от лекуването? Или ти е омръзнала болничната обстановка? Така ли е?

— Дааа…

— Нали живееш тук? Може би искаш да си починеш у дома? Искаш ли? За месец — месец и половина?

— А след това… ще ме приемете ли?

— Разбира се! Ти вече си наш пациент! Ще си отдъхнеш от инжекциите. Ще ги замениш с лекарства, които можеш да купиш в аптеката, и три пъти дневно ще ги слагаш под езика си.

— Синестрол?

— Да.

Донцова и Хангард не знаеха, че през всички тези месеци Азовкин с фанатична настойчивост измолваше от всяка застъпваща сестра и от всеки лекар, даващ нощно дежурство, излишните сънотворни, успокоителни прахчета и таблетки освен предписаните. Този запас от лекарства, натъпкан в платнена торбичка, Азовкин имаше намерение да запази за онзи ден, когато лекарите ще се откажат от него.

— Нужно е да си починеш, Коля… Да си починеш…

Беше толкова тихо в стаята, че всички чуха как Русанов въздъхна, свали ръце от лицето си и обяви:

— Съгласен съм, докторе. Можете да вземете спринцовката!