"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Педро косматия

Щом Поли се съвзе, бяхме принудени да станем и да потеглим към лагера на затворниците.

Стигнахме доста късно следобед. Лагерът беше разположен на върха на един малък хълм, където видяхме естествена платформа, около петнадесет метра в диаметър. На много места по склоновете бяха поставени изкусно наредени камъни, които изглеждаха напълно естествени. Но всеки от тях представляваше самостоятелно укрепление, зад което можеха да се скрият двама или трима души и да стрелят срещу изкачващия се неприятел.

— Надявам се, че Педро Косматия няма да ме познае — прошепна ми Поли, като се изкачвахме нагоре.

След като бяхме веднъж вързани, чернокосият испанец ни обръщаше малко внимание. Той крачеше бързо пред нас, така че ние с Поли едва се влачехме подире му. Не можех да не се възхитя от величествената му фигура. Той беше по-едър от Дикстън и по-грациозен въпреки размерите си. Почувствах, че ако двамата се срещнат някой ден, моят приятел ще си намери майстора. Пристигнахме в лагера и ни поведоха към един кръг от големи камъни.

Грубо ни блъснаха през отвора, оставен за врата. Вътре видяхме да лежат на земята около пет-шест мъже, голи и изранени.

Един от тях извърна изпитото си небръснато лице, върху което горяха очите му като два въглена. Той ни позна.

— Та това са младият Артър Елиъс и Поли Фландърс!

Трябваше да го погледна още веднъж, за да го позная — така отслабнал и променен беше…

— Суомпи? — попитах аз.

— Същият, сър. Последният главен топчия на „Скитник“. Сега роб, което е десет пъти по-лошо, отколкото да си куче.

— Кажете ми — запитах, след като с Поли разменихме по някоя дума и с останалите роби, — къде е баща ми?

Суомпи поклати жално глава.

— Може би мъченията, боят и гладът са турили вече край на страданията му, сър, както и на много от нашите приятели. Взеха го заедно с тях и го пратиха в Панама. Молете се на Бога, дано е понесъл пътуването.

Тази новина ми подейства твърде силно. Почти забравих мъжеството, за което претендирах, и заплаках. Скоро сълзите ми спряха, но дълго не смеех да проговоря.

Преди да заспим, Суомпи ми разказа какво се беше случило със затворниците след бягството на Поли.

— Те откриха бягството едва на другия ден. Баща ти беше подробно разпитван, но той не каза нито дума. Измъчваха го, но не проговори. Казвам ти, момче, баща ти е най-великодушният човек, когото някога съм виждал. Всеки от нас тук би умрял с усмивка на уста за него. Много пъти, когато биеха някого, баща ти подхвърляше някоя обида на мъчителя и привличаше ударите върху себе си. Но въпреки че често си изпросваше камшика, не можеха да сломят духа му. А знаеш ли как се успокояваше обикновено, а заедно със себе си и нас?

Поклатих глава, защото се страхувах да не избухна отново в сълзи.

— Той често казваше: „Момчето ми и Дикстън са избягали! Сигурен съм в това. И те няма да ни забравят.“ Вярвах в това, но никога не бях помислял, че ще дойдете при нас.

Така унил беше гласът на Суомни, че се помъчих да го успокоя, като му разказах за бягството на Дикстън и Джим и за помощта, която очаквах да получа от буканиерите.

Зазори се. Половин час след изгрева на слънцето бяхме строени пред затвора си. Понеже бяхме стояли вързани през цялата нощ, аз и Поли се чувствахме много зле и едва понасяхме болките. Но когато погледнах полузаздравелите рани на другарите си, осъзнах колко щастлив съм в сравнение с тях, и се помолих да не ми се пада да изтърпя същите мъчения, каквито бяха изтърпели те.

Скоро при нас дойде Педро Косматия. Гол до кръста. Като гледах косматото му тяло, си спомних за една черна мечка, която бях виждал веднъж да изпълнява разни номера. Неговото сърце не беше по-малко жестоко от това на мечката.

Той поднесе ръката си до очите ми и аз със задоволство видях дълбоките следи, които бяха оставили зъбите ми вчера.

— Виждаш ли какво си направил? — изрева той и един удар на голямата му лапа ме стовари на земята.

Поли Фландърс извика от гняв и напъна превръзките си, но с това само привлече вниманието на испанеца.

Педро се обърна към него и трепна при вида на бронзовото му лице. Той хвана Поли за брадата и повдигна лицето му нагоре, за да го разгледа по-добре:

— Сигурен съм, че съм те виждал преди, куче!

С бързо движение обърна Поли и раздра ризата му. Върху гърба му ясно личаха следи от камшик.

— Аха! — ревна отново гигантът. — Това са знаци от моята ръка. Никой освен Педро Косматия не пресича белезите си така. Ти… зная те. Ти си робът, който избяга.

Бедният Поли! Той се опита да остане спокоен, но аз усетих как сърцето му се сви от страх.

— Добре — каза Педро след кратко мълчание. — Ти няма какво да ми кажеш, но аз имам. Ще го кажа с камшика. Хей, Самбо, донеси ми камшика!

Ухилен негър донесе камшика и потреперих: беше с къса дръжка, но с дълъг навъзлен ремък.

Педро прекара камшика през пръстите си и се усмихна злобно. След това го завъртя, ремъкът се нагъна над главата му, изплющя и се стовари с голяма сила диагонално върху гърба на Поли.

Морякът прехапа устни и успя да сподави болката, но въпреки това тя се четеше в очите му. Камшикът пак се издигна като дяволско същество и остави още една розова резка върху месото. Първата и втората направиха буквата X.

— Белегът на Педро! — извикаха испанците със задоволство.

— Да, белегът на Педро! — извика доволен и той. — И ще се повтори още много пъти. Ще го науча да не бяга втори път. Вържете го за стълба.

Развързаха ръцете на Поли и го поведоха към триметров стълб в единия ъгъл на платформата. Ръцете му бяха вързани отново, но този път над главата. Педро се приготви да продължи работата си.

Чу се пушечен изстрел и човекът, който стоеше до него, падна по очи със слаб вик. В същото време се показа огромна фигура. Дикстън! Полудял от гняв. Преди да го спре някой, той се приближи до Педро и го свали с внезапен удар на левия си юмрук.

Веднага няколко души бяха готови да се хвърлят върху храбрия нападател, но Педро го спаси:

— Не го пипайте, но и не му позволявайте да избяга!

Изправи се бавно, търкайки мястото, където го беше ударил Дикстън. След това вдигна големия си камшик.

— Досега не съм срещал човек, от когото да се страхувам. Застанете в кръг около нас и го оставете свободен. Ако се опита да разкъса кръга, застреляйте го!

Заповедите му бяха изпълнени. И двамата противници останаха в обграденото пространство. Но докато Педро беше въоръжен с мощния си камшик, Дикстън беше с голи ръце.

Пляс! И камшикът се впи в рамото на Дикстън. Той се опита да се хвърли върху мъчителя си. Пляс! Сега ударът попадна върху гърдите му и го спря.

Заплаках. Въпреки че Дикстън беше храбър, въпреки че се стремеше да достигне противника, не успяваше. Ужасната преграда не можеше да се преодолее. Дрехите му бяха раздрани от дивите удари и обагрени от собствената му кръв. Виждах, че беше обречен на поражение.

Той падна на земята, прикривайки лицето си с ръце, но гърбът му остана незащитен от ударите. Мислех, че голямата му сила няма да го напусне така скоро. Сияещ от победата, Педро пристъпи напред, готов да довърши противника си.

Но голямата му самоувереност го погуби. Като гумена топка Дикстън скочи на крака. Педро се отдръпна настрана, стремейки се отново да постави камшика между себе си и неприятеля. Твърде късно! Дикстън направи като леопард огромен скок във въздуха и се хвърли върху жертвата си. Капитанът го посрещна по средата на пътя му, но не можа да го спре. Той падна с цялата си тежест и Педро се простря на земята. Затворниците извикаха в чест на победителя въпреки страха от камшика, който можеше всеки момент да заиграе по гърбовете им.

При все че Дикстън беше извършил твърде много, като се добра до неприятеля, той се видя вкопчен от ръце с такава сила, каквато никога досега не беше усещал. За щастие, внезапното падане беше замаяло испанеца.

Най-после той сполучи да отхвърли Дикстън от себе си, с отчаяно повдигане на тялото се изправи. Но Дикстън не му даде време да се съвземе. Спусна се към него, хвана го ниско и го свали, употребявайки рамото си като лост.

Педро се надигна и в този момент лицето му изглеждаше още по-страшно. Струя тъмна кръв течеше по лицето и по косматите му гърди. С нетърпеливо движение изтри кръвта от очите си, като в същото време извика на другарите си, които напредваха към него, да се отстранят.

Той протегна огромните си ръце и аз потреперах при вида на дългите му мръсни нокти.

С един скок се метна върху Дикстън. Ръцете му се плъзнаха по тялото на приятеля ми, оставяйки страшни драскотини. След това хвана Дикстън в мощните си обятия и го притисна до гърдите си. Отчаяните погледи на испанците се смениха с победоносни усмивки. Дикстън не можеше да си мръдне ръцете. Бавно, но сигурно той щеше да бъде смазан в мечата прегръдка на Педро.

Помислих си, че всичко е свършено. Но Дикстън се беше борил много пъти и разбираше от занаята си. Като се видя в опасно положение, той направи отчаян опит да се спаси. След няколко секунди, през които тялото му изглеждаше съвсем изнемощяло, неочаквано изопна мускули и падна по гръб. Педро не можеше да го задържи и беше принуден да падне с него. При падането той направи това, което и Дикстън очакваше. Беше отхлабил за миг ръцете си. С мощно усилие Дикстън се освободи от страшната хватка. Коляното му се изви нагоре и се опря в стомаха на Педро. Едно внезапно изправяне на приятеля ми изпрати испанеца във въздуха. Той падна лошо на рамото си, нещо изпращя и Педро не помръдна.

Моментната злокобна тишина беше сменена от дяволски рев. Разгневени от поражението на водача си, испанците се втурнаха напред и хванаха Дикстън още преди да се е изправил на крака. Прекараха примка през врата му, а другият край на въжето увисна на напречното дърво на бесилката.

Дузина ръце хванаха въжето. Примката се стегна около шията на Дикстън.

— Стойте! — извиках с всички сили.

Гласът ми беше така повелителен, че те спряха.

— Слушайте!

Всички, като че ли докоснати с магическа пръчка, се вслушаха в звуците, които бях дочул и които ме въодушевиха да се намеся.

Да! Не бях сгрешил. Леко носена от вятъра, до нас долиташе песента на Джим:

— Елате, приятели, нека се присъединим към хора! Да запеем така, че Джим да ни чуе.

Всички запяха — отначало несигурно, но после възторжено. Дикстън разкъса примката на врата си и се присъедини с мощния си бас:

Испанците напразно се опитваха да ни накарат да млъкнем. Само смъртта можеше да стори това. Но испанците не се решаваха да ни убият, защото се плашеха от отмъщение. Някои започнаха да дирят удобни места, откъдето да стрелят, но мнозинството искаха да отстъпят. Това желание се усили, когато един от разузнавачите им съобщи, че голям брой буканиери приближават, въоръжени до зъби.

— Ако избягате и ни оставите невредими, обещавам ви, че няма да бъдете преследвани. Само трябва да ни оставите Педро Косматия — извиках аз.

Моите думи решиха въпроса. Те изчезнаха в безредие, като оставиха Педро и затворниците си при нас.

Първата работа на Дикстън беше да развърже Поли и мен. Той не можеше да отключи веригите на останалите, докато не се намереха ключове или пък желязо, с което да се разкъсат.

Тръгна да даде знак на Джим и другарите му, но се върна и погледна в недоумение човека, когото беше победил.

— Ако го оставим тук, буканиерите ще го измъчват — промълви той.

— Не заслужава ли мъчение? — попита огорчено Суомпи. — Не направи ли той живота ни непоносим, откак сме в ръцете му?

— При все това английските моряци изпитват малко удоволствие да измъчват беззащитен човек. Какво ще кажете, момчета? Ще позволите ли да скрием този приятел от буканиерите?

Останалите англичани не отговориха веднага. Дикстън искаше твърде много от тях. Аз се почувствах горд, когато Суомпи, отговаряйки за останалите, каза:

— Ако не беше страдал и ти, Дикстън, като нас, мисля, че нямаше да питаш. Но ти познаваш камшика на Педро. Щом му прощаваш, то и аз му прощавам. И останалите са с мене, нали, момчета?

Всички се съгласиха — нещо, което беше трудно да се очаква. Дикстън вдигна доскорошния си противник и се запъти да подири някое скришно място, където да го остави на спокойствие. Едва се беше завърнал, когато буканиерите, предвождани от капитан Нежни и Джим, се изкачиха по склона и се втурнаха в лагера.

Джим не знаеше какво да прави от щастие и най-после се отправи към старите си приятели от „Скитник“, които едва ли бе очаквал да види някога. А капитан Нежни си чешеше главата в недоумение.

— Как може да бъде това? — попита той. — Мислех, че сте в смъртна опасност.

— Така беше допреди малко, но вашето пристигане ни спаси. Нашите похитители избягаха преди десет минути.

— Да, капитане — добави Суомпи. — И ако претърсите ей онази пещера, ще видите, че посещението ви не ще е напразно.

И наистина, там намериха седем големи сандъка, пълни със скъпоценни камъни и украшения. Буканиерите бяха така записани с това откритие, че не помислиха да преследват испанците. По този начин и аз изпълних обещанието си.

— Нокър ще бъде много жалък, когато се оплаче на Морган — каза капитан Нежни. — Тези сандъци биха изкупили и най-голямото престъпление.

След като бяха снети веригите от крайниците на бившите роби и раните им бяха облекчени, побързахме да се завърнем в Гибралтар, страхувайки се да не ни нападнат отново испанците. По пътя Джим ни разправи, че щом видял нещастието, се отправил за помощ. Два пъти губил пътя, но успял да стигне в Гибралтар след полунощ. Починал си един час, докато капитан Нежни приготвял хората си, и групата тръгнала.

— Стигнах благополучно до мястото, където бяхте хванати — заключи Джим, — но след това оставих всичко на случайността. Най-после в отчаянието си хванах гъдулката, като се надявах да ме чуете, ако сте наблизо.

— Добре че навреме засвири — каза сериозно Дикстън, — иначе досега щях да заема мястото на Бобтейл Дик.

Стигнахме отново в Гибралтар преди полунощ. Морган се беше завърнал много ядосан — не на нас, а защото Нокър беше отказал да ни даде помощ. Освен това беше научил от шпионите си, че укреплението при входа на лагуната било почти напълно възстановено и надеждата ни за бягство — твърде малка.

Когато впоследствие се върнахме обратно в Маракаибо, там ни очакваше пратеникът на испанския командир, който беше възстановил укреплението. Той ни заяви най-хладнокръвно, че три испански кораба са на котва във входа на лагуната, за да попречат на заминаването ни. Ако сполучехме да ги победим случайно, трябваше след това да се оправяме с оръдията на укреплението. Но испанският командир желаеше да бъде щедър. Ако му оставехме цялата плячка и пленниците, които бяхме взели, както и оръжието, може би щеше да ни позволи да се завърнем в Ямайка.

Адмирал Морган изпрати посредника с неопределен отговор, като искаше да спечели време, за да се посъветва с капитаните си.

— Вкара ме в хубав капан — каза ми той на смях, когато му занесох вечерята. — Не мислиш ли, че сега е твой ред да намериш изход от капана?

— Ако ви изложа плана си, обещавате ли да ни поведете към Панама? — попитах енергично.

Морган погледна възбуденото ми лице и се усмихна добродушно.

— Ще избягам от този капан, не се плаши — каза той. — Ако смъртта не ми попречи, ще се опитам да сторя това, което Франсис Дрейк не сполучи да направи. Ще преведа хората си през Панамския канал. Има нещо, което ме тласка натам. Това е моята съдба. Кой може да избегне това, което му е предопределено?

Доволен, че Морган ще се опита да превземе канала, реших да поговоря по това с Дикстън. Намерих го с Джим и другите ветерани от „Скитник“, наредени около пушливия огън.

Накъсо им изложих плана. Той се градеше върху метода, който сър Франсис Дрейк бе приложил срещу испанската армада и я бе победил. Спомних си урока по история: как английските огнестрелни кораби, натоварени с взрив, били вкарани между огромните галеони и оставени там запалени, за да разрушат плана на испанците за покоряване на Англия. Тогава не бях предполагал, че един ден и аз ще се бия с испанците.

— Нека напълним най-стария си кораб с гранати, масло и различни взривни материали — казах — и да го изпратим срещу най-големия испански галеон. Ловя се на бас, че испанците ще се счепкат с него. А това значи погром за тях.

Дикстън поклати глава със съмнение.

— Откъде ще намериш екипаж? Буканиерите едва ли ще се съгласят да се качат на кораба. Това значи живи да се опекат. А ако не видят хора на палубата, испанците ще заподозрат нещо и ще се пазят.

— Мислил съм и по това, Дик. Можем да сложим вместо екипаж дървени пънове. Ще ги облечем в буканиерски дрехи и ще ги въоръжим с най-старите си саби и с ръждясалите пушки. Испанците ще помислят, че корабът е пълен с буканиери, готови да се прехвърлят на техния кораб, и няма и да помислят за опасността. Запомнете думите ми… Какво е това?

Долових подозрителен шум от движение точно край бивака ни. Дикстън и аз скочихме веднага, но човекът, който подслушваше, успя да избяга. Безполезно беше да го гоним.

— Подслушвач, а? — каза Дикстън. — Не мога да се начудя кой може да бъде!…