"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Вещицата на Порт Роял

Напускайки укреплението, отначало вървяхме в пълно мълчание. По пътя си припомних всичко, което ме беше сполетяло след оня съдбоносен ден, когато за първи път съзряхме испанските галеони от борда на „Скитник“.

Мислите ми бяха грубо прекъснати от едно внезапно обръщане на Нокър. Инстинктивно изтеглих пищова си, но не улучих. Нокър ме хвана с едната ръка за гърлото, а с другата — за китката на ръката и с едно бързо извъртане ме накара да изтърва оръжието и да извикам от болка.

След това постави крака си зад мене и ме блъсна назад. Като падах, освободих ръката си и успях да измъкна ножа му от пояса. Замахнах и го мушнах в ръката, но той скоро ме залепи безпомощен на земята.

— Сега, малка маймуно, да си разчистим сметките! — изрева той.

Развърза кърпата от врата ми и върза здраво ръцете ми с нея. След това ме изправи на крака и се изсмя в лицето ми.

— Така значи, ще предлагаш планове на Морган, а?

Очите му горяха с такава закана, че силите ме напуснаха и едва се сдържах да не заплача. Почувствах, че е дошъл последният ми час.

— Има още малко време, докато се разделиш с този свят — продължи Нокър. — Ако искаш да си кажеш молитвата, казвай я накратко. След това…

Без да довърши изречението, той се обърна да вдигне ножа си, който лежеше на земята. С отчаяно усилие скочих и побягнах, въпреки че ръцете ми бяха здраво вързани отпред. Това беше наистина безнадежден опит, но когато смъртта се мерне пред очите на човека, той е готов на всичко, само да я отложи за няколко мига с надежда, че все още може да се спаси.

До мене долетя гневният вик на преследвача ми. Почти припаднал от страх, се хвърлих в храстите, които ми препречваха пътя.

Една ръка се стовари на рамото ми и ме притегли. Познах едрата фигура на Дикстън. А след това дойде разяреният Нокър. Дикстън протегна кривата си ръка към врата му и го дръпна силно. Буканиерът тежко падна на земята.

Нокър бързо се изправи, готов да срещне новия си противник, но като видя кой е, извади пищова си. Дикстън замахна силно с крак и оръжието изхвърча. Нокър се спусна, като мислеше да използва неравновесието на приятеля ми, но Дикстън беше предпазлив и бързо отскочи встрани. Когато Нокър се обърна, страшен удар в гърдите го повали.

Изправи се, но веднага се намери в огромните ръце на Дикстън. Напразно се опитваше да се освободи. Мускулите на Дикстън се издуха под кафявата кожа на ръцете му. Нокър внезапно впи като куче здравите си зъби в гърлото на моя защитник.

Това изненада Дикстън и той отхлаби хватката, секунда по-късно Нокър се спусна да бяга, колкото му крака държат. Дикстън хукна да го преследва, но скоро разбра, че не може да се мери с него по бързина, и се върна.

— Ще му счупя врата заради това — закани се гневно той, като ми развързваше ръцете.

— По-добре не се заяждай с него — посъветвах го. — Знаеш, че Морган няма да ти прости… Нокър е един от най-полезните хора за флота.

Съмнявам се дали думите ми направиха някакво впечатление на Дикстън, който беше ужасно разгневен и през цялото време по пътя ми разправяше за мръсния начин, по който се беше освободил Нокър. Когато пристигнахме, лукавият буканиер беше вече рапортувал на Морган и се беше прибрал на своя кораб.

Морган ме повика в кабината си и аз побързах да му разкажа за подлото нападение на Нокър. Но когато адмиралът започна да ме мъмри, дето съм отсъствал без негово разрешение, разбрах, че съм избрал много неудобно време за оплакване. Той ми припомни, че ако бях умрял или испанците ме бяха пленили, щеше да пропадне възможността да освободя баща си.

— Както знаеш — каза той, — аз съм един много суеверен човек. Веднъж ми беше предречено от вещицата на Порт Роял, една стара, прегърбена жена, която стои в пивницата, посещавана често от мене, че ми е предопределено да отида в Панама. И аз не мога да забравя следните думи: „Ще те води злодей, ще вървиш до сина на един стар твой приятел, ще бъдеш излъган от човека, на когото се доверяваш най-много. Всичко това трябва да се случи, за да сполучиш.“

— Много странно предсказание, сър — казах аз. — Останалото съвпада ли със случая?

— Първата част — доста добре. Диас, приятелят, който ни доведе до Гибралтар, казва, че знае пътя до Панама, и обещава да заведе хората ми, ако му дам заслуженото. Той не е малък злодей, но все пак ни е полезен. Не мога да повярвам в последната част на предсказанието. Ако ме попитат на кого от офицерите си вярвам най-много — това е капитан Бредли. Ти сигурно още не си го срещал, но аз залагам живота си за неговата вярност.

— Сигурен ли сте, та на него най-много се доверявате? — попитах аз.

— Разбира се! След него… но далеч след него… идват капитан Нежни и Нокър, но аз се доверявам най-много на капитан Бредли и мога да се закълна, че той никога няма да злоупотреби с доверието ми.

Щом се стъмни, нашите кораби се отправиха към канала. Мълчание цареше на всички кораби. Всичките ли оръдия бяха преместени от другата страна? Щяхме ли да излезем в открито море, без да дадем нито един изстрел? Корабите се движеха тихо напред и ние жадно чакахме отговора на тези въпроси.

Корабът на адмирала вървеше последен. Първият, едва виждащ се, стигна на един изстрел от форта. Вторият и третият го следваха. Тихо, един по един, невидими като духове, корабите ни навлязоха в канала. Бавно се приближавахме до укреплението, чийто комендант се беше похвалил, че никога няма да ни пусне да излезем.

Можех да си представя яростта му, като ни гледаше как спокойно се измъкваме от обятията му. Като последна подигравка Морган заповяда да се изпразнят веднъж оръдията върху тихия форт, преди да заминем.

Два дни по-късно гордият флот се завърна в Порт Роял и пивниците отново се напълниха с буканиери.

Веднага щом корабите ни хвърлиха котва, аз слязох на брега, за да посетя сър Томас Модифърд. Намерих губернатора неразположен и на легло.

Понеже докторите бяха наредили да не се безпокои, подирих стария си възпитател, който ме посрещна със сълзи на очи.

— Така дълго не съм те виждал, Артър — каза най-искрено той. — Мислех те как си между онези груби хора и се упреквах, че не дойдох с теб.

— Истина ли? — запитах. — Но аз мислех, че ти…

— Мислеше, че се страхувам да се смеся с буканиерите? Така е. Но заради любовта си към теб бих сторил и повече от това.

Стиснах мълчаливо ръката му. Не можех да намеря думи да изразя признателността си към този човек.

— Но какво научи, Артър? Баща ти… той?

— Жив е още, доколкото зная, но извън властта ми е да му помогна.

Разказах на Алджи всичко, което бях научил за съдбата на баща ми.

Той се натъжи, когато му казах, че Морган ще се опита да превземе Панамския канал и че аз ще отида с него.

— Страхувам се, че сър Томас Модифърд не ще има властта, дори и да желае, да позволи едно такова начинание.

— Но защо? Той сам каза, че ще позволи?

— Не си ли чул? Тук открито се говори, че Испания и Англия са се помирили. Ако това е вярно, на Морган и на другите буканиери ще бъде забранено да нападат испански кораби.

— Но ще им попречи ли това да продължават нападенията си? — попитах аз.

— Ако продължават, ще бъдат смятани за пирати от всички страни, еднакво от Испания, Франция и Англия. Всеки буканиер ще бъде обесен, щом го хванат. Такъв е законът. Досега се третираха като офицери от английския флот, а не като пирати.

Сърцето ми се сви. Това щеше да бъде краят на храброто ми решение да помогна на баща си.

Внезапно една мисъл проблесна в ума ми.

— Да предположим, че той отпътува, преди да се е видял със сър Томас. Да предположим, че той никога не научи, поне официално, че Испания и Англия са в мир. Тогава никой не може да го обвини в пиратство, след като се завърне, нали?

Алджи ме хвана за рамото зарадван.

— Това е единственият начин. Трябва да видим Морган и да го накараме да тръгне веднага.

— Ние? — попитах аз. — Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че и аз идвам с теб. Няма по-удобно време. Да тръгнем да търсим адмирала веднага.

Взехме Дикстън, Поли и още няколко души от борда на „Скитник“, които ме бяха придружили до дома на губернатора. Знаехме любимата кръчма на адмирала и веднага се отправихме към нея.

Когато се приближихме към кръчмата, чухме добре познатата ни мелодия:

Хорът повтаряше два пъти тези думи така силно, че къщите наоколо трепереха.

Влязохме в кръчмата. Джим веднага престанала свири, щом ме видя така запъхтян.

— Какво има? — попита той. — Новини от баща ти?

— Не, Джим, но по тази работа е. Знаеш ли къде мога да намеря адмирала?

Гъдуларят показа с палец през дясното си рамо.

— Спи сам в стаята си, въпреки че не мога да ти кажа как понася този шум.

Оставих Джим и се отправих към квартирата на адмирала. Не получих отговор на почукването си и отворих вратата. Намерих го да лежи по гръб, хъркаше силно. Едва пристъпих крачка и той се изправи в леглото, сграбчвайки в същото време пищова изпод възглавницата. Когато видя, че сме само аз и Дикстън, остави оръжието настрана с усмивка.

— По-добре е винаги да си нащрек — каза той. — Мога да спя и при най-големия шум навън, но и най-леката стъпка около мене ме пробужда. Е, какво те носи насам, Артър?

Разправих му всичко, което бях научил от Алджи.

— А мислиш ли, че не съм чул за всичко това, момчето ми? — попита той, като смигна. — Имам достатъчно шпиони, които ми съобщават всичко.

— Но какво стана с обещанието ви да отплаваме за Панама? Може би е вече твърде късно?

— Не, момчето ми. Въпреки че това, което си чул за мира между Испания и Англия, може да е вярно, губернаторът още не е официално уведомен. И той няма да се опита да ни попречи да отпътуваме!

— Но, сър, съобщението може да дойде всяка минута…

— Не се бой. В безопасност сме поне за още една седмица. Дадох достатъчно време на момчетата да си изпразнят джобовете, защото парите могат да ги пробият и да изтекат.

Едно внезапно затишие навън привлече Морган към вратата. Тишината беше предизвикана от влизането на няколко добре облечени и спретнати моряци в пивницата. Техните униформи силно се различаваха от изпокъсаните и най-разнообразни дрехи на буканиерите.

— Корабът им току-що е дошъл от Англия, адмирале — осведоми ни един от буканиерите.

— Виждате ли — прошепнах аз, — вестта скоро ще се разнесе.

Морган нервно потегли мустака си.

— Може би, може би — съгласи се той. — Колкото по-скоро се измъкнем, толкова по-добре. Но да отидем до Панама — това не е лесна работа. Първо трябва да се превземе укреплението Сан Лоренсо, то варди река Шагре, по която трябва да тръгнем. След това трябва да направя Санта Каталина моя база за провизии. Хора и кораби мога да намеря бързо. Но са ми нужни няколко седмици, за да набавя необходимите провизии.

За втори път тази вечер настана внезапна тишина в пивницата. Разнесе се шепот:

— Вещицата на острова! Старата Кроуфут!

Бях слушал често за нея и с любопитство, примесено със страх, погледнах старата жена, от която така много се страхуваха суеверните буканиери.

Беше прегърбена и вървеше бавно-бавно към нас, без да погледне ни наляво, ни надясно. Редки кичури сива мръсна коса падаха изпод черната забрадка от двете страни на мършавото й лице. Беше облечена в черна роба и само костеливите й ръце се подаваха. Подпираше се на изкривено като нея самата бастун-че. Спря на няколко крачки от Морган, бавно повдигна сбръчканото си лице и втренчено го загледа. Аз се изненадах от умните й проницателни очи.

— Кахъриш се за експедицията, която искаш да предприемеш до Панама, а? — попита тя с тънък, писклив глас и се изсмя подигравателно на изненадата на Морган. — Испания и Англия отново са приятели, а откъде ще си пълнят кесиите буканиерите?

Тя пак се изсмя с оня смях, от който полазиха мравки по гърба ми.

— Не говори със загадки, Кроуфут. Помогни ни, ако можеш — каза настоятелно Морган.

— Ето на, ето на! — изпищя старицата. — Никога не си бил достатъчно търпелив. И не вярваш на това, което ти казва старата Кроуфут, нали?

— Напротив, вярвам, защо…

— Охо! А не каза ли на момчето, което стои до тебе, че не допускаш да бъдеш излъган от най-верния си човек? Каза му, че познаваш добре капитан Бренди и той никога няма да те излъже.

Самото изражение на адмирала показваше, че той признава вината си. Тя се засмя на неговото неудобство и продължи.

— Така. Ти не можеш да цениш предупрежденията ми. Все ми е едно, но ще ти кажа още нещо. Ако искаш да сполучиш в похода до Панама, трябва утре да се отправиш за Санта Каталина!

— Утре? Невъзможно. И кой ти е казал, че някога съм мислил да отивам в Санта Каталина?

— Ха-ха, Хари Морган! Старата Кроуфут знае всичко, да, всичко. Ти искаш да направиш Санта Каталина своя база, нали? И искаш да изпратиш експедиция, която да превземе укреплението Сан Лоренсо! Добре, щом искаш това, веднага прати хора под командването на капитан Бредли. Той е единственият човек, който ще извърши добре тази работа, въпреки че ще научиш мрачни новини, когато чуеш, че крепостта е паднала.

— Но капитан Бредли не е в Порт Роял…

— Той ще бъде тук призори и ако си достатъчно умен, ще го изпратиш веднага. А сега слушай какво казва писанието, ако наистина искаш да превземеш Панама. Не се грижи за утре, забележи това добре. Недей складира напразно храна. Нека всеки човек се нахрани добре, преди да тръгне, и да не носи храна със себе си. Запомни добре! Да не си носи храна.

— Но това е лудост — не можа да се стърпи Морган. — Как ще живеем през време на пътуването? Трябва да вземем храна.

— Ако вземете, ще пропаднете. Напразно ли се е научила старата Кроуфут да чете бъдещето? Гледай!

С внезапно бързо движение, изненадващо за годините й, тя сграбчи една чашка от близката маса.

— Ако хвърля това на пода, то ще стане на парчета, нали? Така си мислиш ти. Но аз казвам, че няма даже да се нащърби. Гледай!

Тя хвърли чашката с всички сили на земята. За мое учудване остана цяла, както беше казала вещицата. Не зная как стана това, но въздействието върху буканиерите беше огромно.

— Забележи какво ти казва старата Кроуфут! Послушай вещицата на Порт Роял, адмирале!

— Да тръгваме за Панама! — обадиха се някои, докато Морган гледаше чашата, без да знае какво да каже.

В същото време старицата го наблюдаваше с победоносен вид и се заливаше от смях.

— Е, какво ще кажеш? — попита най-сетне тя, въпреки че тържеството в гласа й не оставяше съмнение за отговора, който очаква. — Празен корем и златото на Панама или изобилна храна и страшна смърт из блатата по пътя? В ръцете ти е, Хари Морган, избирай за добро или зло.

Морган се обърна към буканиерите със Силния си и мощен глас:

— Братя, вие чухте какво каза нашата приятелка, вещицата на Порт Роял! Трябва да тръгнем бързо! Англия и Испания си подават ръце за мир. Но да тръгнем без храна за Панама е лудост.

Буканиерите не обърнаха внимание на предупреждението му. Големите им юмруци заудряха по масите, остриетата на сабите светнаха във въздуха и всички извикаха:

— Слушай вещицата на Порт Роял, Морган! Празен корем и торби със злато!

— Добре, какво ще избереш? — попита повторно вещицата, готова да си върви.

Сабята на Морган лъсна и той тържествено се изправи:

— Към Панама! Ще послушаме старата Кроуфут. Утре, ако мога да намеря трезвен екипаж за кораба си, тръгвам за Санта Каталина!