"Оръжията на Авалон" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

IV

Яздехме все напред и напред, през дивите и странни пътища, които водеха към Авалон, спускахме се с Ганелон по алеи от сънища и кошмари, под безмилостните лъчи на слънцето и жарките, бели острови на нощта, докато се превърнаха в златни и диамантени късчета, а луната заплува като лебед. Денят донесе със себе си зеления дъх на пролетта, ние пресякохме голяма река и планините пред нас бяха замразени от нощта. В полунощ пуснах стрелата на моето желание, тя пламна над главите ни и като метеор се насочи на север. Единственият дракон, който срещнахме, беше куц и с клатушкане се втурна да се скрие, пърлейки маргаритките, докато пъхтеше и се задъхваше. Ята ярки птици образуваха стрели, които сякаш ни показваха пътя, а кристалните гласове на езерата повтаряха думите ни, когато минавахме край тях. Аз пеех, докато яздех и скоро Ганелон взе да ми приглася. Вече пътувахме повече от седмица и всичко — земята, небето и ветровете — подсказваше, че сме близо до Авалон.

Разположихме се на лагер край едно тихо, горско езеро, когато слънцето залезе зад планината и денят угасна. Аз се отправих към брега да се изкъпя, а Ганелон остана да разопакова провизиите. Водата беше студена и освежаваща. Дълго се плисках и не ми се излизаше.

По едно време ми се стори че чух някой да вика, но не бях сигурен. Гората беше доста необичайна и не горях от желание да я разглеждам. Все пак се облякох набързо и тръгнах към лагера.

Докато вървях, отново долових нещо: хленчене, молба. Щом се приближих още, разбрах че се води разговор.

Тогава стигнах до малката полянка, която бяхме избрали. Багажът ни беше пръснат наоколо и се виждаха наченки на лагерен огън.

Ганелон клечеше под един дъб. Мъжът висеше от клоните му.

Той беше млад, с руса коса и светла кожа. Трудно бе да се каже нещо повече от един поглед. Както установих, не бе никак лесно да добиеш ясна представа за човек, когато виси с главата надолу на около метър над земята.

Ръцете му бяха вързани зад гърба и той висеше на прехвърлено над един по-нисък клон въже, чийто край беше стегнат около десния му глезен.

Младежът говореше — кратки, забързани фрази в отговор на въпросите на Ганелон — и лицето му бе мокро от слюнка и пот. Не висеше отпуснато, а се полюляваше напред-назад. Върху бузата му имаше следа от удар, а по предницата на ризата му се забелязваха няколко капки кръв.

Спрях и за момент се въздържах от намеса, за да погледам. Ганелон не би го поставил в това положение без някаква причина, затова не бях завладян мигновено от съчувствие към човека. Каквото и да бе накарало Ганелон да го разпитва по този начин, знаех, че информацията щеше да е интересна и за мен. Любопитно ми бе и какво щяха да ми разкрият тези действия за Ганелон, който ми беше нещо съюзник. А и няколко минути повече с главата надолу нямаше да предизвикат кой знае каква допълнителна вреда…

Когато люлеенето на окаченото тяло се забави, Ганелон го мушна леко в корема с върха на меча си и отново силно го залюля. Върху ризата се появи още едно червено петънце. Момчето изкрещя. Сега можех да забележа, че е юноша. Ганелон вдигна меча си и задържа върха му малко по-далече от мястото, където щеше да се озове гърлото на момчето при обратното залюляване. В последния момент го свали и се засмя, щом хлапето се извърна с вик: „Моля ви!“

— Продължавай — нареди Ганелон. — Кажи ми всичко.

— Това е всичко! — проплака момчето. — Нищо повече не знам!

— Защо?

— В този момент те профучаха покрай мен! Не можех да виждам!

— Защо не ги последва?

— Те бяха на коне.

— Защо не ги последва пеша тогава?

— Бях зашеметен.

— Зашеметен ли? Уплашил си се! Избягал си!

— Не съм!

Ганелон пак вдигна меча си и го дръпна в последния момент.

— Не! — изкрещя момчето.

Ганелон направи ново заплашително движение.

— Да! — изпищя хлапето. — Изплаших се!

— И тогава побягна?

— Да! И продължих да тичам! Оттогава все бягам…

— И нямаш представа как са се развили нещата след това?

— Нямам.

— Лъжеш!

Той отново вдигна меча.

— Недейте! — захленчи момчето. — Моля ви…

В този момент пристъпих напред.

— Ганелон…

Той ме погледна, ухили се и свали оръжието. Момчето затърси с поглед очите ми.

— Кой е този? — попитах.

— Ха! — плясна Ганелон бедрото на момчето така, че то извика. — Крадец, дезертьор… с интересна история за разказване.

— Свали го тогава и нека да я чуем.

Ганелон се обърна и с един замах сряза въжето. Хлапето се стовари на земята и започна да хлипа.

— Хванах го като се опитваше да открадне провизиите ни и реших да го поразпитам за околността — поясни Ганелон. — Дошъл е от Авалон… и то бързичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Бил пехотинец и участвал в битката, която се разразила тук преди два дни. По време на боя го хванало шубето и дезертирал.

Младежът отвори уста да възрази и Ганелон го ритна.

— Ти да мълчиш! Аз разказвам сега… това, което ти сам призна.

Момчето заотстъпва странично като рак и ме погледна с разширени, умоляващи очи.

— Битка ли? Кой се е бил? — попитах.

Ганелон мрачно се усмихна.

— Звучи ми някак познато — каза той. — Войските на Авалон влезли в сражение, което изглежда било най-голямото — и може би последното — след дълга серия сблъсъци с не съвсем естествени същества.

— Оо!

Взех да изучавам момчето и то сведе поглед, но преди да го направи успях да видя страха в очите му.

— …Жени — продължи Ганелон. — Някакви бледни фурии, излезли сякаш от ада, прекрасни и студени. Въоръжени и бронирани. С дълги, светли коси. С очи като лед. Яхнали бели, огнедишащи жребци, които се хранели с човешка плът. Нападали нощем, като излизали от многобройни пещери в планините, образували се преди няколко години по време на едно земетресение. Нахлували, отвличали младите мъже и убивали всички останали. Много от тях били виждани по-късно като лишени от душа пешаци, които следвали отредите им. Всичко това много ми напомня за хората от Кръга.

— Но голяма част от тях оживяха, когато ги освободихме — забелязах аз. — И тогава не изглеждаха лишени от душа, а само някак като мен — с амнезия. Вижда ми се странно — продължих, — че не са запушили всички тези пещери през деня, щом ездачките излизали само нощем…

— Дезертьорът ми каза, че се опитвали — обади се Ганелон, — и всеки път след това пак изскачали, по-силни от преди.

Момчето бе посивяло от страх, ала кимна утвърдително, когато срещна питащия ми поглед.

— Техният генерал, когото той нарича Покровителя, ги разгромявал много пъти — рече Ганелон. — Дори прекарал почти цяла нощ с предводителката им, бледнокожа кучка на име Линтра… дали в ухажване или в преговори, не мога да бъда сигурен. Но от това нищо не излязло. Нападенията продължили и нейните войски ставали все по-силни. Накрая Покровителя решил да атакува с всичките си сили, като се надявал да ги унищожи напълно. По време на тази битка нашият човек избягал — допълни той, като посочи с меча си младежа — и затова не знаем как е завършила историята.

— Така ли е? — попитах го аз.

Момчето извърна поглед от върха на оръжието, срещна очите ми за момент и накрая бавно потвърди с кимване.

— Интересно — обърнах се към Ганелон. — Много. Имам чувството, че техният проблем е свързан с онзи, който неотдавна разрешихме. Иска ми се да разбера как е завършила битката им.

Ганелон кимна и стисна дръжката на меча си.

— Е, ако вече сме приключили с него… — започна той.

— Почакай. Доколкото разбрах, опитвал се е да открадне нещо за ядене.

— Да.

— Развържи му ръцете. Ще го нахраним.

— Но той се опита да ни окраде!

— Не ми ли каза, че веднъж си убил човек заради чифт обувки?

— Да, но тогава беше друго.

— Защо?

— Успях да избягам с тях.

Разсмях се. Не можах нито да се удържа, нито да спра. Ганелон ме погледна ядосано, после изненадано. Накрая и той започна да се смее.

Младежът ни гледаше, като че ли бяхме напълно откачени.

— Добре — овладя се по едно време Ганелон, — добре. — Той се наведе, със замах обърна момчето по корем и преряза въжето, което свързваше китките му. — Хайде, момко, ще ти донеса нещо за хапване — тръгна към багажа ни и отвори няколко от пакетите с храна.

Момчето стана и бавно закуцука след него. То сграбчи храната, която му бе предложена и започна бързо и шумно да яде, без да отмества очи от Ганелон. Неговата информация, ако беше вярна, ме поставяше пред няколко усложнения, най-важното от които бе, че сигурно щеше да е по-трудно да се сдобия с желания прах в опустошена от война страна. Освен това подхранваше страховете ми за характера и разпространението на разрушителните сили.

Помогнах на Ганелон да запали малък огън.

— Как се отразява това на нашите планове? — попита той.

На практика не виждах никаква възможност за избор. Всички сенки близо до мястото, към което се стремях, щяха да са в подобно положение. Можех да се насоча към някоя без такива проблеми, но щом я стигнех, щях да се озова не там, където ми бе необходимо да бъда. Онова, което ми трябваше, нямаше да се намира изобщо. Ако набезите от Хаоса винаги се изпречваха на моя път-желание през Сенките, то значи бяха свързани с природата на желанието и рано или късно, по един или по друг начин, щеше да ми се наложи да се справя с тях. Нямаше начин да ги избягна. Играта беше такава и аз не биваше да се оплаквам, защото сам бях определил правилата.

— Продължаваме — заявих. — Това е мястото на моето желание.

Младежът издаде кратък вик и после — може би от някакво чувство за неизплатен дълг, задето бях попречил на Ганелон да пробива дупки в него — предупреди:

— Не отивайте в Авалон, сър! Там няма нищо, което бихте могли да желаете! Те ще ви убият!

Усмихнах се и му благодарих. Ганелон се ухили и рече:

— Хайде да го отведем с нас и да го предадем на военния съд.

При тези думи младежът скочи на крака и хукна да бяга.

Все още ухилен, Ганелон измъкна кинжала си и замахна да го хвърли. Аз го ударих по ръката и оръжието отлетя далече от целта си. Момчето изчезна сред дърветата, а Ганелон се разсмя с глас.

Той си прибра кинжала от мястото, на което беше паднал и каза:

— Трябваше да ме оставиш да го убия.

— Аз реших, че не трябва.

Ганелон вдигна рамене.

— Ако тази вечер се върне да ни пререже гърлата, докато спим, може и да си промениш мнението.

— Сигурно. Но няма да го направи, както сам знаеш.

Той пак вдигна рамене, отряза си голямо парче месо и започна да го грее на огъня.

— Е, войната го е научила добре да си плюе на петите — призна Ганелон. — Може пък действително да се събудим сутринта.

Отхапа парче месо и започна да го дъвче. Това ми се видя добра идея и аз също си отрязах малко.

Много по-късно се събудих от неспокоен сън и се вгледах в звездите през покрова от листа. Някаква част от съзнанието ми се бе вкопчила в идеята, че срещата ни с младежа е била лошо предзнаменование. Минаха дълги часове, преди да успея отново да заспя.

На сутринта покрихме пепелта от огъня с малко пръст и продължихме нататък. Стигнахме до планините още този следобед, а на другия ден ги прекосихме. От време на време забелязвахме по някой знак за скорошно преминаване по следата, която ни водеше, но не срещнахме никого.

През следващия ден минахме покрай няколко ферми и къщи, без да спираме при някоя от тях. Не исках бързо да изменям Сенките, както бях направил при изпращането на Ганелон в изгнание. Макар и по-бърз, знаех, че за него този начин щеше да бъде ужасно объркващ. Имах нужда от време да помисля, затова предпочетох да минем по заобиколен маршрут. Сега, обаче, наближаваше краят на дългия ни път. Следобеда се озовахме под небето на Амбър и аз му се възхищавах в мълчание. Чувствах се почти като че ли яздехме през Гората на Ардън, макар че сега не се чуваха ловни рогове, нито ни преследваха Моргенщерн, Джулиан и неговите хрътки, както бе станало, когато минавах за последен път оттам. Откъм дебелостволите дървета долитаха само птичи песни, оплаквания на катеричка, излайване на лисица, ромолене на ручей и просветването на белите, сини и розови цветя сред тревата.

Следобедният ветрец беше лек и прохладен. Той съвсем ме бе разнежил и когато взехме следващия завой, редицата пресни гробове край пътя ме свари неподготвен. Наблизо се виждаше изпотъпкана долчинка. Повъртяхме се малко из нея, но не научихме нищо повече от онова, което бе станало очевидно още в първия момент.

Малко по-нататък минахме покрай още едно такова място и видяхме няколко овъглени групички дървета. Следата вече беше добре утъпкана и храстите край нея бяха изпочупени, като от минаването на много хора и животни. От време на време из въздуха се долавяше мирис на пепелище и ние забързано подминахме полуизядения труп на кон, който лежеше с изсипани вътрешности край пътя.

Небето на Амбър вече не ме радваше, макар че пейзажът се оказа чист на доста голямо разстояние напред.

Денят клонеше към вечер и гората бе станала видимо по-рядка, когато Ганелон забеляза пушек от огньове на югоизток. Свихме по първата странична пътечка, която имаше вид да води в тази посока, макар че се отклоняваше от Авалон. Трудно беше да се прецени разстоянието, но бе явно, че няма да стигнем там преди да се е смрачило.

— Тяхната армия… все още разположена на лагер? — зачуди се Ганелон.

— Или победилите я сили.

Той поклати глава и опипа дръжката на меча си.

На здрачаване се отклоних от следата, за да последвам звука на течаща вода до източника му. Оказа се един много чист ручей, който се спускаше от планината и все още пазеше част от нейния хлад в себе си. Изкъпах се, обръснах наболата си брада и почистих праха от дрехите си. Тъй като наближавахме края на това пътешествие, исках да пристигна с цялото великолепие, което можех да постигна, колкото и да бе малко. Оценявайки постъпката ми, Ганелон се реши да си наплиска лицето и шумно си издуха носа.

Застанал на брега, премигващ с изплакнатите си очи към небето, видях луната да се откроява ярка и отчетлива, без обичайното замъгляване по краищата й. Това ми се случваше за първи път. Дъхът ми секна и аз продължих да се взирам в нея. После обходих с поглед небето, в търсене на ранни звезди, проследих внимателно ръбовете на облаците, далечните планини, върховете на дърветата. Пак погледнах към луната и тя продължаваше да е ясна и неподвижна. Зрението ми се бе нормализирало.

Ганелон се сепна от звука на смеха ми, но не попита каква е причината за него.

Като подтиснах импулса да запея, яхнах отново коня и се запътих обратно към следата. Сенките ставаха все по-дълбоки, докато напредвахме, а рояци звезди грееха между клоните над нас. Поех с пълни гърди вечерния въздух, задържах го за момент и издишах. Чувствах се отново като самия себе си и усещането беше прекрасно.

Ганелон ме настигна и каза с приглушен глас:

— Несъмнено имат часовои.

— Да — съгласих се аз.

— В такъв случай не е ли по-добре да се махнем от просеката?

— Не. Предпочитам да не събуждаме излишни подозрения. За мен няма значение дали ще пристигнем с охрана. Ние сме просто двама пътешественици.

— Може да се поинтересуват за целта на пътешествието ни.

— Тогава нека да бъдем наемни войници, които са чули за конфликтите в района и са дошли да търсят работа.

— Добре. И без това приличаме. Дано само го забележат, преди да са ни изпратили на оня свят.

— Ако дотолкова не могат да ни видят, значи няма да бъдем и лесни мишени.

— Така е, но тази мисъл не ме утешава особено.

Долових шум от конски копита. Пътят не беше прав. Той криволичеше, извиваше и се загубваше на места, после тръгваше стръмно нагоре. Докато се изкачвахме по височината, дърветата станаха още по-редки.

Стигнахме до върха на хълма и до сравнително открито пространство. След още няколко крачки пред очите ни внезапно се разкри гледка, която покриваше няколко километра. Дръпнахме юздите в началото на стръмно нанадолнище, преминаващо след десетина, петнайсет метра в по-лек наклон и разливащо се надолу в голяма равнина на около километър и половина разстояние, а после хълмистата, покрита с редки дървета местност продължаваше. Равнината бе осеяна с лагерни огньове и горе-долу в средата й се забелязваха няколко палатки. Наблизо пасяха голямо стадо коне и аз предположих, че край огньовете и из лагера около тях трябва да има към няколкостотин души.

Ганелон въздъхна.

— Поне изглеждат като нормални хора — отбеляза той.

— Да.

— …А ако те са нормални войници, по всяка вероятност точно в този момент сме наблюдавани. Подходът оттук е прекалено удобен, за да се остави без часовои.

— Да.

Зад нас се чу шум. Започнахме да се обръщаме, когато от съвсем близо някакъв глас нареди:

— Не мърдайте!

Продължих да извъртам глава и видях четирима мъже. Двама стояха с насочени към нас арбалети, а другите двама държаха мечове в ръце. Единият от тях направи две крачки напред.

— Слезте от конете! — заповяда той. — От тази страна! Бавно!

Смъкнахме се от седлата и застанахме срещу него, като държахме ръце по-далече от оръжията си.

— Кои сте вие? Откъде сте? — попита мъжът.

— Ние сме наемни войници — отвърнах аз. — От Лорейн. Чухме, че тук се води битка и идваме да си предложим услугите. Тръгнали сме към онзи лагер в ниското. Вие сте от него, надявам се?

— Ами ако кажа не, ние сме патрул на войската, която се готви да нападне този лагер?

Вдигнах рамене.

— В такъв случай ще попитам дали вашата войска се интересува от наемането на двама души.

Той се изплю.

— Покровителя няма нужда от такива като вас. — После попита: — От коя посока идвате?

— От изток.

— Срещнахте ли някакви… трудности… напоследък?

— Не — отвърнах аз. — Трябваше ли?

— Трудно е да се каже — реши войникът. — Дайте си оръжията. Възнамерявам да ви изпратя долу в лагера. Те ще искат да ви разпитат за всичко, което може да сте видели на изток — всичко по-необичайно.

— Не видяхме нищо необичайно — възразих аз.

— Както и да е, сигурно поне ще ви нахранят. Макар да се съмнявам, че ще ви наемат. Идвате малко късничко за битката. Оставете си сега оръжията.

Докато си разкопчавахме портупеите, той извика още двама души от гората. Даде им нареждане да ни заведат долу, пеша. Трябваше да водим конете си за юздите. Войниците взеха оръжията ни и тъкмо се обръщахме да тръгнем, когато досегашния ни събеседник извика:

— Почакайте!

Погледнах назад към него.

— Ти. Как се казваш? — попита той.

— Кори — отвърнах.

— Стой малко.

Мъжът се приближи и ме заоглежда съвсем отблизо. Това продължи около десет секунди.

— Какво има? — поинтересувах се аз.

Вместо да ми отговори, той откачи една кесия от колана си. Извади шепа монети от нея и ги приближи към очите си.

— Дявол да го вземе, прекалено тъмно е! — ядоса се мъжът. — И няма как да си светнем.

— За какво ни е?

— Е, все едно, не е толкова важно — каза ми той. — Ти ми се видя познат и се опитвах да разбера защо. Приличаш на образа върху някои от старите ни монети. Тук-там все още се намират от тях. — После се обърна към по-близкия войник с арбалет. — Не е ли същия?

Човекът свали оръжието си и тръгна към нас. От няколко крачки разстояние примижа и ме заоглежда.

— Да — потвърди той. — Има нещо.

— Какъв беше… този, за който си мислим?

— Някой от едно време. Когато не съм бил роден. Не помня.

— И аз — рече нашият събеседник. — Е… няма значение. Върви, Кори. Отговаряй честно на въпросите им и няма да ти се случи нищо лошо.

Обърнах се и го оставих да се взира след мен в здрача, почесвайки се по главата.

Мъжете, които ни съпровождаха, не бяха от приказливите. Което беше добре.

По целия път надолу по хълма си мислех за историята на момчето и за развръзката от конфликта, който то бе описало, защото бях постигнал физически аналог на света на моето желание и сега трябваше да действам според съществуващото положение.

Над лагера се носеха приятните миризми от хора и животни, горящи дърва, печено месо, кожа и мас, всичко това добавено към светлината от огньовете, край които мъжете разговаряха, лъскаха оръжията си, почистваха дрехите си, ядяха, играеха хазарт, спяха, пиеха и ни наблюдаваха, докато превеждахме конете си между тях, съпровождани по посока на трите опърпани палатки почти в центъра на лагера. Около нас се спускаше сфера на мълчание, когато преминавахме.

Наредиха ни да спрем пред втората по-големина палатка и единият от пазачите ни заговори с мъжа, който се разхождаше отвън. Той няколко пъти поклати глава и посочи с ръка към най-голямата палатка. Разговорът продължи няколко минути, после нашият човек се върна и заприказва с другия пазач, който стоеше от лявата ни страна. Най-накрая кимна и тръгна към мен, докато другият викаше един мъж, седнал край най-близкия лагерен огън.

— Всички офицери са на съвещание в палатката на Покровителя — обясни той. — Ще спънем конете ви и ще ги пуснем да пасат. Свалете си нещата и ги оставете тук. Ще трябва да почакате, за да се видите с капитана.

Кимнах и се заехме да разтоварваме багажа си, след което разтрихме конете. Потупах Звездин по врата и загледах как едно дребно човече с гърбица го отвежда заедно с жребеца на Ганелон, Огнедишащ змей, при останалите коне. Седнахме на вещите си и зачакахме. Единият от пазачите ни донесе горещ чай и прие да си напълни лулата с моя тютюн. После се оттегли някъде зад гърбовете ни.

Наблюдавах голямата палатка, отпивах от чая си и мислех за Амбър и за един малък нощен клуб на улица Шар в Брюксел на сянката Земя, където толкова дълго бях живял. Сдобиех ли се веднъж с бижутерския прах, който исках да взема оттук, щях да се запътя към Брюксел, за да сключа отново сделка с търговците на оръжие. Поръчката ми щеше да бъде сложна и скъпа, съзнавах аз, защото някой производител на муниции ще трябва да бъде убеден да създаде специална поточна линия. На тази Земя познавах и други търговци, освен „Интерармко“, благодарение на богатия ми военен опит там и по моя оценка за подготовка на цялото оборудване щяха да са ми необходими най-много няколко месеца. Започнах да обмислям детайлите и времето течеше бързо и приятно.

След около час и половина, вероятно, сенките в голямата палатка се размърдаха. Няколко минути по-късно платнището пред отвора й се отметна и мъжете започнаха да се изнизват навън, като поспираха, разговаряха помежду си и хвърляха по някой поглед назад. Последните двама се задържаха на прага и продължиха да разговарят с човека вътре. Останалите се разотидоха по другите палатки.

Двамата на входа тръгнаха ребром навън, все още обърнали глави към вътрешността. Можех да чуя звука на гласовете им, макар и да не долавях какво казваха. Докато те постепенно се измъкваха от палатката, мъжът, с когото разговаряха, също се премести и успях да го зърна за миг. Светлината идваше иззад гърба му и двамата офицери закриваха по-голямата част от гледката, ала все пак забелязах, че е слаб и много висок.

Нашите пазачи още не се бяха размърдали, което ми подсказваше, че единият от двамата офицери трябва да е споменатия по-рано капитан. Продължих да наблюдавам, като мислено ги карах да се отместят и да ми дадат възможност да хвърля по-обстоен поглед на техния началник.

След малко те го направиха и няколко мига по-късно той пристъпи крачка напред.

Отначало не можех да кажа със сигурност дали не бе само някаква игра на светлините и сенките… Но не! Той пак помръдна и за момент го видях по-добре. Дясната му ръка липсваше, от лакътя надолу. Тя беше много дебело превързана и предположих, че загубата трябва да е била претърпяна съвсем наскоро.

После дългата му лява ръка направи помитащ жест надолу и увисна на известно разстояние от тялото му. В този момент ранената потрепна и същото се случи някъде дълбоко в съзнанието ми. Косата му беше дълга, права и кестенява и като видях начина, по който стисна челюсти…

Той излезе навън, вятърът подхвана плаща, с който беше наметнат и го развя. Мярнах жълтата му риза и кафявите панталони. Самият плащ бе в подобно на пламък оранжево и мъжът подхвана края му с неестествено бързо движение на лявата си ръка и го придърпа така, че да покрие раната.

Рязко се изправих и главата му светкавично се завъртя в моята посока.

Погледите ни се срещнаха и в продължение на няколко мига и двамата замряхме.

Двамата офицери се обърнаха и зяпнаха. Той ги блъсна встрани и се запъти към мен. Чух как Ганелон изсумтя и бързо скочи на крака. Пазачите ни също замръзнаха изумени.

Мъжът спря на няколко крачки и погледът на лешниковите му очи се плъзна по мен. Той рядко се усмихваше, но този път успя леко да повдигне ъгълчетата на устата си.

— Елате с мен — нареди и се обърна отново към палатката си.

Ние го последвахме, като оставихме багажа, където си беше.

Той освободи двамата офицери с поглед, спря пред входа на палатката и ни покани с жест да влезем. Тогава ни последва и пусна покривалото да се затвори зад него. Забелязах вътре матрак, малка масичка, пейки, оръжия, походно сандъче. Върху масата имаше газена лампа, както и книги, карти, бутилка и няколко чаши. Още една лампа мъждукаше на сандъчето.

Мъжът сграбчи ръката ми и пак се усмихна.

— Коруин — каза той. — При това още жив.

— Бенедикт — рекох аз. — И все още диша. От дяволски дълго време не сме се виждали.

— Действително. Кой е твоят приятел?

— Името му е Ганелон.

— Ганелон — повтори той и му кимна, но не протегна ръка.

После Бенедикт се приближи към масата и напълни три чаши с вино. Едната подаде на мен, другата на Ганелон, а третата вдигна сам.

— За твое здраве, братко — рече той.

— И за твое.

Пихме.

— Заповядайте, седнете — покани ни с жест към най-близката пейка и сам седна до масата. — Добре дошли в Авалон.

— Благодаря… Покровителю.

Бенедикт направи гримаса.

— Прозвището съм си го заслужил — равно произнесе той, като продължаваше да изучава лицето ми. — Но се питам дали предишният им покровител би могъл да каже същото?

— Това на практика е друга страна — казах аз — но съм убеден, че и той би могъл да го каже.

— Разбира се — вдигна рамене Бенедикт. — Достатъчно сме говорили за това. Кажи къде беше? Какво прави? Защо си дошъл тук? Разкажи ми за себе си. Толкова време мина.

Кимнах. За жалост семейният етикет, както и равновесието на силите, изискваха първо аз да отговоря на въпросите му, преди да задам своите. Той беше по-голям от мен, пък и се бях намесил — макар и несъзнателно — в неговата сфера на влияние. Не че му завиждах за позицията. Той беше един от малкото сред моите роднини, които уважавах и дори харесвах. Просто ме сърбеше езикът да го разпитам първи. Както бе казал, минало бе много време.

А и каква част от цялата история можех да му разкажа сега? Нямах представа на чия страна са симпатиите му. Не желаех да откривам причините за самоналоженото му изгнание от Амбър, като спомена нещо не на място. Трябваше да започна сравнително неутрално и да следя реакциите му, докато напредвам с разказа.

— Все някъде всичко има начало — подкани ме той. — Безразлично ми е в какъв вид ще ми го поднесеш.

— Началото не е само едно — отвърнах аз. — Трудно ми е… Предполагам, че ще се наложи да се върна много назад и да тръгна оттам.

Отпих нова глътка от чашата си.

— Да — реших. — Така изглежда най-просто… макар че едва неотдавна си спомних голяма част от случилото се. Бяха минали няколко години от победата над лунните ездачи от Генеш и твоето заминаване — започнах, — когато Ерик и аз взехме здравата да се караме. Да, разправиите бяха все за приемствеността при наследяването на престола. Татко пак подхвърляше разни приказки за абдикиране и все още отказваше да назове наследник. Естествено, старите кавги за това чия кандидатура е най-законна се възобновиха. Всички знаем, че ти и Ерик сте по-големи от мен, но докато Файела, майка на нас двамата с Ерик, се е омъжила за татко след смъртта на Климнея, те…

— Достатъчно! — извика Бенедикт, като така силно удари по масата, че тя изпука.

Лампата подскочи, но по някакво чудо не се обърна. Веднага през входа надникна разтревожен стражник. Бенедикт го изгледа и той се отдръпна.

— Не желая да участвам в нашите забележителни разследвания кой е копеле и кой не — тихо изрече Бенедикт. — Цялата тази гадост стана донякъде причина едно време да се махна от Амбър. Моля те, продължи историята си без отклонения към родословното дърво.

— Ами, добре — прокашлях се аз. — Та, както казвах, няколко пъти се изпокарахме здравата за всички тези неща. Докато една вечер не се ограничихме само с думи. Започнахме да се бием.

— На дуел ли?

— Съвсем не така формално. По би подхождало да го нарека спонтанно решение да се убием един друг. Във всеки случай, бихме се дълго и накрая Ерик започна да взима надмощие, като не спираше да ме притиска. С риск да изпреваря събитията, трябва да добавя, че всичко това си го спомних преди около пет години.

Бенедикт кимна, като че ли му беше ясно.

— Мога само да предполагам какво е станало, след като съм паднал в безсъзнание — продължих. — Но Ерик се е въздържал да ме убие лично. Когато се свестих, намирах се на сянката Земя, в един град на име Лондон. По това време там върлуваше чума и аз се бях заразил. Оздравях, без да си спомням нищо, случило се преди Лондон. Живях на този свят сянка векове, като търсех някаква следа за самоличността си. Пропътувах го нашир и надлъж, често като участник в някой военен поход. Завърших много университети, разговарях с мнозина от най-мъдрите мъже, консултирах се с най-известните лекари. Но никъде не успях да открия ключа за моето минало. За мен бе очевидно, че не съм като другите хора и ми струваше много усилия да скривам този факт. Кипях от ярост, защото можех да имам всичко, освен онова, което желаех най-много — моята собствена самоличност, моите спомени. Годините минаваха, но не и този гняв и този копнеж. Чак след една автомобилна катастрофа, причинила ми счупване на черепа, започнаха промените, които доведоха до връщане на първите ми спомени. Това беше горе-долу преди пет години и по ирония на съдбата Ерик е бил отговорен за катастрофата, както имам всички основания да вярвам. Флора очевидно също бе прекарала цялото това време на сянката Земя, за да ме държи под око.

Отново в сферата на догадките, в последния момент Ерик трябва да е задържал ръката си — желаел е смъртта ми, но не е искал следите да водят към него. Затова ме е пренесъл през Сенките до място, където да ме порази внезапна, почти сигурна смърт — несъмнено, за да се върне и да заяви, че сме се скарали и аз съм препуснал напред ядосан, мърморейки нещо от рода, че отново се махам. Този ден бяхме излезли на лов в Гората на Ардън — само ние двамата, заедно.

— Странно ми се вижда — прекъсна ме Бенедикт — двама съперници като вас да предпочетат да ловуват заедно при подобни обстоятелства.

Отпих от виното си и се усмихнах.

— Може би всичко беше малко по-преднамерено, отколкото го изразих. Може би и двамата търсехме възможността да ловуваме заедно… съвсем сами.

— Разбирам — кимна той. — Значи не беше изключено и местата ви да са разменени?

— Ами — поколебах се, — трудно е да се прецени. Не вярвам, че аз щях да стигна толкова далече. Говоря от сегашната си гледна точка, разбира се. Хората се променят, както знаеш. Тогава… ? Да, може би щях да постъпя по същия начин с него. Не мога да го кажа със сигурност, но е възможно.

Бенедикт пак кимна и долових как избликът му на гняв преминава в развеселеност.

— За щастие не ми се налага да доказвам собствените си мотиви за каквото и да било — рекох. — Та да продължа с догадките си. Убеден съм, че след това Ерик ме е наглеждал, без съмнение разочарован в началото, че бях оцелял, ала все пак доволен от моята безвредност. Така че уредил Флора да ме държи под око и за известно време всичко вървяло мирно и тихо. После, вероятно, татко абдикирал и изчезнал без да изясни въпроса със своя наследник…

— Дявол да го вземе! — избухна Бенедикт. — Изобщо не е абдикирал. Той направо изчезнал. Една сутрин просто вече не бил в покоите си. Леглото му не било използвано. Нямало никакви обяснения или нареждания. Предишната вечер го видели да влиза в спалнята си, а след това никой не го видял да излиза. И дълго дори това не го сметнали за странно. Отначало само си мислели, че пак се е запилял из Сенките, вероятно да си търси нова жена. Минало много време преди някой да дръзне да го заподозре в нечестна игра или в решение да използва това като нова форма на абдикация.

— Не знаех тези неща — казах аз. — Твоите източници на информация изглежда са били по-близо до източника от моите.

Той само кимна и в мен се надигна вълна от тревожни подозрения по отношение на връзките, които поддържаше с Амбър. Нищо чудно да се окажеше, че в момента е на страната на Ерик.

— Кога за последен път си се връщал там? — опипах почвата аз.

— Преди малко повече от двайсет години — отвърна той, — но поддържам връзка.

Явно с човек, който не бе пожелал да спомене този факт пред мен! Бенедикт сигурно знаеше това, когато ми отговори, така че дали искаше да приема думите му като предупреждение… или като заплаха? Започнах трескаво да разсъждавам. Той, разбира се, притежаваше комплект Фигури. Разтворих ги мислено във ветрило и ги заразглеждах като луд. Рандъм бе заявил, че не знае къде е Бенедикт. Бранд липсваше от дълго време. Аз имах сведения, че е още жив, затворен на някакво неприятно място и не беше в състояние да докладва за събитията в Амбър. Флора не би могла да е неговата връзка, тъй като тя самата до неотдавна беше в доброволно изгнание в Сенките. Луела живееше в Ребма. Дирдри също беше в Ребма и когато я видях за последен път, бе изпаднала в немилост в Амбър. Файона? Джулиан ми каза, че тя е „някъде на юг“, без да е сигурен точно къде. Кой оставаше тогава?

Самият Ерик, Джулиан, Жерар или Кейн, според моите сметки. Изключих Ерик. Той не би описвал детайлите от не-абдикирането на татко по начин, който би позволил фактите да се възприемат така, както го бе направил Бенедикт. Джулиан подкрепяше Ерик, но не му липсваха и лични амбиции за престола. Той би разпространил всяка информация, която би могла да му донесе някакви облаги. Същото важеше и за Кейн. Жерар, от друга страна, винаги ми бе изглеждал по-загрижен за добруването на самия Амбър, отколкото за това кой седи на трона. Той, обаче, не преливаше от привързаност към Ерик и веднъж бе показал желание да подкрепи мен или Блийс срещу него. Предполагам, че би възприел държането на Бенедикт в течение на нещата като някакъв вид осигуровка за кралството. Да, почти със сигурност беше някой от тях тримата. Джулиан ме ненавиждаше. Кейн нито ме обичаше, нито ме мразеше, а Жерар и аз имахме много хубави общи спомени, които стигаха чак до детските ни години. Щеше да ми се наложи бързо да разбера кой от тях е, а Бенедикт, разбира се, още не беше готов да ми каже, след като не знаеше нищо за настоящите ми мотиви. Чрез връзката си с Амбър той можеше или бързо да ме уязви, или да ми помогне, в зависимост от желанието му и от човека в другия край. Следователно, тя му служеше за меч и щит едновременно и на мен ми стана малко болно, че така скоро бе решил да изтъкне пред мен бойното си снаряжение. Предпочетох да си мисля, че неотдавнашното му нараняване го бе накарало да стане извънредно предпазлив, защото определено никога не му бях давал поводи за недоволство. И все пак това ме накара и аз да бъда изключително внимателен, което беше тъжно при първа среща с брат след толкова дълга раздяла.

— Интересно — взех да въртя виното в чашата си аз. — В тази светлина тогава изглежда, че всички са действали прибързано.

— Не всички — поправи ме той.

Усетих, че се изчервявам.

— Извинявай.

Бенедикт рязко кимна.

— Хайде, разказвай по-нататък.

— Е, да продължа с веригата си от предположения. Когато Ерик решил, че тронът е стоял празен достатъчно дълго и е дошло време да предприеме своя ход, сигурно е сметнал и че амнезията ми не е достатъчно надеждна защита и ще е по-добре изцяло да сложи край на моите претенции. Тогава той се погрижил да катастрофирам на онази сянка Земята — злополука, която трябвало да доведе до фатален резултат, но не успяла.

— Каква част от всичко това знаеш? И доколко са само предположения?

— Флора почти си призна — включително и собственото си участие в цялата история, — когато по-късно я разпитах за тези неща.

— Много интересно. Продължавай.

— Ударът по главата направи това, което преди не успя дори Зигмунд Фройд — казах аз. — Паметта ми започна малко по малко да се възвръща, особено след като се срещнах с Флора и видях там най-различни неща, които събуждаха спомени. Дори ми се удаде да я убедя, че паметта ми се е възстановила напълно, така че тя говореше открито за всичко. После се появи Рандъм, който бягаше от нещо…

— Бягаше ли? От какво? Защо?

— От някакви странни същества, излезли от Сенките. Така и не разбрах защо.

— Интересно — пак рече той и аз трябваше да се съглася. Често си бях мислил за това, там в моята килия, като се питах защо Рандъм бе нахлул така драматично, преследван от фурии. От момента, в който се срещнахме, до мига, когато се разделихме, постоянно се намирахме под угрозата на някаква опасност; аз бях прекалено зает със собствените си грижи, а той сам не бе дал никакви обяснения за внезапното си появяване. По време на пристигането му, естествено, си бях задавал доста въпроси, но тъй като тогава не бях сигурен дали не става дума за неща, които би трябвало да знам, оставих всичко така. Последвалите събития изместиха това от съзнанието ми чак до по-късно, в килията ми, и досега, в настоящия момент. Интересно? Наистина. Освен това, обезпокоително.

— Успях да заблудя Рандъм за състоянието си — продължих разказа си. — Той беше убеден, че се стремя към престола, когато всичко, към което аз съзнателно се стремях беше връщането на паметта ми. Той се съгласи да ми помогне да се върнем в Амбър и успя да ме заведе дотам. Е, почти успя — поправих се аз. — Стигнахме до Ребма. Дотогава бях казал на Рандъм какво е истинското ми състояние и той предложи отново да мина през Лабиринта, за да си възвърна паметта напълно. Веднага, щом се появи тази възможност, аз се възползвах от нея. Опитът се оказа сполучлив и чрез силата на Лабиринта се прехвърлих в Амбър.

Бенедикт се усмихна.

— А в същото време Рандъм сигурно е бил много нещастен.

— Не може да се каже, че пееше от радост — съгласих се аз. — Той прие да изтърпи присъдата на Мойри, да вземе за съпруга жена по неин избор — едно сляпо момиче на име Вайъли — и да остане там с нея най-малко година. Оставих го в Ребма и по-късно научих, че го е направил. Дирдри също беше там. Бяхме я срещнали по пътя да бяга от Амбър и тримата влязохме в Ребма заедно. И тя остана там.

Допих си виното и Бенедикт кимна към шишето. То беше почти празно, обаче, затова той извади ново от сандъчето си и всички си напълнихме чашите. Поех дълга глътка. Това вино беше по-хубаво от предишното. Сигурно бе от личния му запас.

— В двореца — продължих нататък — се промъкнах до библиотеката, където се сдобих с колода карти. Главно с тази цел бях отишъл там. Ерик ме изненада, преди да съм направил нещо повече и започнахме да се бием, там, в библиотеката. Успях да го раня и предполагам, че щях и да го убия, ако не бяха пристигнали подкрепления и не ми се бе наложило да бягам. Тогава влязох във връзка с Блийс, който ме издърпа при него в някаква Сянка. Останалото сигурно си го научил от твоите източници. Как с Блийс се съюзихме, нападнахме Амбър и загубихме. Той падна от върха на Колвир. Аз му хвърлих моите карти и Блийс ги хвана. Разбрах, че тялото му не е било открито. Но пътят додолу е дълъг — макар да мисля, че тогава приливът вече беше започнал. Не знам дали Блийс е загинал в онзи ден или не.

— И аз не знам — рече Бенедикт.

— Мен ме заловиха и Ерик бе коронясан. Принудиха ме да помагам на коронацията, въпреки известната въздържаност от моя страна. Все пак успях да сложа короната на собствената си глава, преди това копеле — говоря в генеалогично отношение — да си я вземе и да я сложи на своята. После той нареди да бъда ослепен и хвърлен в тъмница.

Бенедикт се наведе напред и заразглежда лицето ми.

— Да — каза той. — Чух за това. Как го направиха?

— С нажежено желязо — отговорих, като неволно потръпнах и подтиснах импулса да докосна очите си. — Загубих съзнание по време на мъчението.

— Очните ябълки бяха ли изгорени?

— Да. Така мисля.

— И колко време ти отне регенерацията?

— Минаха почти четири години, докато започна да виждам, а едва сега зрението ми взе да става нормално. Така че… около пет години общо, бих казал.

Той се облегна назад, въздъхна и слабо се усмихна.

— Добре. Ти ми даваш известна малка надежда. И други от нас са губили части от анатомията си и също са успявали да ги регенерират, разбира се, но аз никога не съм бил лишаван от нещо толкова съществено… досега.

— О, да — съгласих се аз. — Списъкът е много впечатляващ. С години редовно съм го преглеждал. Цяла колекция от отхапани и отсечени парченца, много от които смятам, че са дори забравени, освен от извършителите и от мен: крайчета на пръсти от ръцете и краката, ушни раковини. Убеден съм, че има надежда за ръката ти. Ще й трябва много време, разбира се. — После добавих: — Чудесно е, че умееш да си служиш еднакво добре и с двете.

Бенедикт отново леко се усмихна и отпи една глътка от виното си. Не, той не беше готов да ми каже какво се бе случило с него.

Пийнах малко вино и аз. Не исках да споменавам за Дуоркин. Смятах да си го задържа като таен коз. Никой от нас не знаеше какви са пълните възможности на този човек, а той очевидно беше луд. Но Дуоркин можеше да бъде манипулиран. Дори татко явно бе започнал да се страхува от него в един момент и го бе затворил. Какво ми каза той, там, в моята килия? Че татко е ограничил свободата му след като заявил, че е открил начин да унищожи целия Амбър. Ако това не бяха само бълнувания на болен мозък, а истинската причина за пребиваването му там, където беше, то татко се бе показал много по-великодушен, отколкото бих бил аз. Този човек беше прекалено опасен, за да бъде оставен да живее. От друга страна, обаче, татко се бе опитвал да го излекува. Дуоркин спомена за някакви лекари, които той или изплашил, или унищожил като насочил силите си към тях. Повечето от моите спомени за него го представяха като мъдър и мил старец, силно привързан към татко и останалите членове на семейството. Трябва да е много трудно с лека ръка да убиеш подобен човек, ако все още има някаква надежда. Той беше затворен в жилище, от което би трябвало да е невъзможно да се избяга. И все пак, когато един ден му бе доскучало, той просто си бе излязъл. Никой не може да използва Сенките в Амбър, самото отсъствие на Сянка, затова Дуоркин бе направил нещо, което не разбирах, нещо, в което бяха замесени принципите за действие на Фигурите, и бе напуснал затвора си. Преди да се върне там, с ласкателства го убедих да създаде подобен изход и от моята килия, посредством който се пренесох до фара на Кабра, където малко се възстанових и се впуснах в пътуването, отвело ме до Лорейн. Най-вероятно Дуоркин още не беше открит. Както аз разбирах нещата, нашето семейство винаги бе притежавало изключителни способности, но благодарение на него те бяха анализирани и заставени да действат с помощта на Лабиринта и Фигурите. Той често се бе опитвал да разисква тези въпроси, но те бяха изглеждали ужасно абстрактни и скучни за повечето от нас. Ние сме едно много прагматично семейство, дявол да го вземе! Бранд беше единственият, който сякаш проявяваше някакъв интерес. И Файона. Почти бях забравил. Понякога Файона се заслушваше. И татко. Татко знаеше страхотно много неща, които никога не обсъждаше. Той все нямаше време за нас и около него ставаха толкова работи, за които ние нищо не знаехме. Татко сигурно бе не по-малко компетентен от Дуоркин по отношение на заложените принципи. Основната разлика между тях беше начинът, по който ги прилагаха. Дуоркин беше художник. А какъв беше татко всъщност не зная. Той никога не ни поощряваше да се сближим с него, макар да не беше лош баща. Когато се случеше да ни забележи, ставаше много щедър с подаръците и развлеченията. Но иначе поверяваше отглеждането ни на различни хора сред придворните си. Струва ми, че просто ни търпеше като неизбежни последствия от неговите страсти. Всъщност, аз съм дори изненадан, че семейството ни не е много по-голямо. Ние тринайсетимата, плюс двамата ни братя и сестрата, за които знаех, че сега са мъртви, представлявахме продукцията на родителя ни за близо хиляда и петстотин години. Имало е и още няколко деца, както бях чувал, много преди нас, които не оцелели. Не беше особено голяма цифра за един толкова похотлив монарх, но и никой от нас не се бе оказал кой знае колко плодовит. Веднага, щом станехме способни да се грижим сами за себе си и да пътуваме из Сенките, татко ни окуражаваше да си намерим място, където да се чувстваме щастливи и да се установим там. Такава беше и моята връзка с Авалон, нищо повече. Доколкото знаех, произходът на татко бе известен единствено на него. Никога не бях срещал човек, чиито спомени да се простират до такъв момент в миналото, когато Оберон да не е съществувал. Странно? Човек да не знае къде се е родил баща му, след като е разполагал с векове, в които да задоволи любопитството си? Да, така е. Но той беше потаен, властен, хитър — качества, които всеки от нас притежаваше в известна степен. Искаше да сме добре устроени и задоволени… но не и така надарени, че да представляваме опасност за управлението му. Предполагам, че изпитваше известна тревога и с оправдана предпазливост се стараеше да не научим твърде много за него и за някои отдавна отминали времена. Не вярвам някога действително да се е опасявал, че ще настъпи време, когато той няма да управлява в Амбър. От време на време говореше, на шега или изпълнен с недоволство, за абдикация. Но аз винаги го подозирах, че просто опипва почвата и проверява каква ще бъде реакцията. Трябва да е осъзнавал състоянието на нещата, до което неговата смърт би могла да доведе, но отказваше да повярва, че такова нещо изобщо някога ще се случи. А всъщност никой от нас не знаеше какви са неговите задължения и отговорности, или пък тайните му споразумения. Колкото и да ми е неприятно трябва да призная, че никой от нас на практика не беше годен да заеме трона. Бих желал да обвиня татко за тази наша неспособност, но за жалост прекалено дълго бях общувал с Фройд, за да не се чувствам лично отговорен за подобно положение. Освен това вече започвах да се питам, доколко нашите претенции бяха законни. Ако не е имало абдикация и той наистина беше още жив, тогава най-доброто, на което можех да се надявам, бе да стана регент. Не бих искал да си представям — особено от позицията на трона — как той се връща и намира нещата в някакъв друг вид. Честно казано аз се страхувах от него и то не без основание. Само глупакът може да не се бои от реална сила, която не разбира. Но независимо дали претендирах за титлата крал или регент, моите права бяха по-големи от тези на Ерик и не се бях отказал от идеята да си ги отстоявам. Ако някоя сила от тъмното минало на татко, която никой от нас всъщност не разбираше, можеше да ми послужи за тази цел, и ако Дуоркин действително беше олицетворение на такава сила, то съществуването му трябваше да остане скрито, докато получех възможност да го използвам в свой интерес.

Дори, запитах се аз, ако силата на която е олицетворение, е в състояние да унищожи самия Амбър и по този начин да заличи всички светове сенки и целият съществуващ живот?

Особено тогава, отговорих си сам. Защото на кой друг можеше да бъде поверена такава сила?

Ние наистина сме много прагматично семейство.

Още малко вино, после се заех с лулата си — почистих я, пак я напълних.

— Това, в общи линии, е моята история — завърших аз, като огледах резултата от труда си, станах и си запалих от лампата. — След като си върнах зрението, успях да избягам, напуснах Амбър, прекарах известно време в една страна на име Лорейн, където се срещнах с Ганелон и после дойдох тук.

— Защо?

Седнах си на мястото и отново го погледнах.

— Защото е подобие на онзи Авалон, в който някога живеех.

Нарочно пропуснах да спомена, че познавах Ганелон от по-рано и се надявах и той да си направи съответните изводи. Тази сянка достатъчно точно приличаше на нашия Авалон, за да е запознат Ганелон с нейната топография и повечето от обичаите й. Колкото и малка да беше стойността на тази информация, струваше ми се разумно да я запазя в тайна от Бенедикт.

Той отмина въпроса, както и си бях мислил, че ще направи и задълба там, където за него беше много по-интересно.

— Как успя да избягаш? — попита.

— Помогнаха ми, разбира се — признах аз, — за измъкването от килията. А излязох ли веднъж… Е, все още се намират тайни проходи, за които Ерик не знае.

— Разбирам — кимна Бенедикт… като се надяваше, естествено, че аз ще продължа и ще спомена имената на помагачите си, но сам той нищо не попита.

Взех да пафкам с лулата си и усмихнат се облегнах назад.

— Хубаво е човек да има приятели — заяви Бенедикт, сякаш се съгласяваше с някаква неизречена моя мисъл.

— Предполагам, че на всеки от нас му се намират по няколко в Амбър.

— Бих искал да мисля, че е така — рече той и добави: — Разбрах, че си оставил отчасти издълбаната врата на килията заключена зад себе си, подпалил си сламеника и си надраскал някакви рисунки по стените.

— Да. Продължителният затвор влияе по някакъв начин на човешката психика. Или поне така стана с мен. Знам, че имаше дълги периоди, в които се чувствах много особено.

— Не ти завиждам за преживяното, братко. Никак. Какви са плановете ти сега?

— Все още неустановени.

— Смяташ ли, че би пожелал да останеш тук?

— Не зная — отговорих. — Какво е положението в Авалон?

— Страната е под мое управление — каза той. Просто съобщаваше факт, не се хвалеше. — Вярвам, че тъкмо съм успял да унищожа единствената сериозна заплаха. Ако съм прав, то предстои умерено спокоен период. Цената беше висока — Бенедикт погледна към остатъка от ръката си, — но се надявам, че си е струвало… което ще се разбере не след дълго, когато нещата се нормализират.

После се зае да ми описва в общи линии същата ситуация, за която вече ни бе разказал младежът и продължи с историята как са спечелили битката. Щом предводителката им паднала, ездачките се пръснали и побягнали. Повечето от тях също били убити, а пещерите отново били зазидани. Бенедикт бе решил да остави малък отряд на бойното поле да разчисти, докато патрулите му обходят местността в търсене на оцелели.

Изобщо не спомена за срещата между него и тяхната предводителка Линтра.

— Кой уби предводителката им? — попитах.

— Аз успях да го направя — рязко махна с отсечената си ръка той, — но се поколебах за миг при първия удар.

Извърнах очи и Ганелон постъпи по същия начин. Когато пак го погледнах, лицето му си бе възвърнало обичайния израз и той бе отпуснал ръка.

— Ние те търсихме. Знаеше ли това, Коруин? Бранд претърси безброй сенки за теб, както и Жерар. Правилно си предположил какво е казал Ерик след изчезването ти в онзи ден. Никой не беше склонен да му повярва, обаче. Многократно опитвахме да те намерим с Фигурата ти, но без резултат. Изглежда увреденият мозък блокира връзката. Това е интересно. Когато се убедихме, че не отговаряш, започнахме да те смятаме за мъртъв. Тогава Джулиан, Кейн и Рандъм се включиха в издирването.

— Така ли? Наистина? Направо съм смаян. — Бенедикт се усмихна. — О — възкликнах тогава аз и също се усмихнах.

Тяхното включване в издирването на този етап означаваше, че не са били загрижени за моето благополучие, а са искали да открият доказателство, че Ерик е извършил братоубийство, за да могат да го елиминират или да го изнудват.

— Аз те търсих в Авалон — продължи той — и мястото ме очарова. Тогава страната беше в жалко състояние и в продължение на няколко поколения работих да възвърна предишното й величие. Докато правех това в твоя памет, обикнах тази земя и хората й. Те започнаха да гледат на мен като на свой покровител и аз взех да се възприемам по същия начин.

Това изявление ме трогна и разтревожи. Дали намекваше, че аз бях объркал ужасно всичко и той бе останал тук, за да сложи ред — както бе почиствал след малкото си братче едно време? Или искаше да каже, че е разбрал колко съм обичал тази страна — по-точно мястото съвсем като нея — и се е постарал да помогне за благоденствието й, като нещо, което аз бих желал да се направи? Изглежда бях станал прекалено чувствителен.

— Радвам се да чуя, че сте ме търсили — казах аз — и много се радвам да науча, че ти си защитникът на тази земя. Иска ми се да видя твоя Авалон, защото той ми напомня за другия, който познавах. Имаш ли някакви възражения, ако ти погостувам?

— Това ли е всичко, което искаш? Да ми гостуваш?

— Нямам нищо друго предвид.

— Не е лошо да знаеш тогава, че спомените за твоята сянка, управлявала някога тази страна, не са от най-добрите. Тук хората не кръщават децата си Коруин, нито аз имам брат с такова име.

— Разбирам — рекох. — На мен ми викат Кори. Можем ли да бъдем стари приятели?

Бенедикт кимна.

— Моите стари приятели са винаги добре дошли на гости тук.

Усмихнах се, макар да ми стана обидно от неговия намек, че е моя вината за плачевното състояние на тази сянка на сянката: аз, който бях почувствал — наистина за секунда — хладния огън от короната на Амбър върху челото си.

Запитах се какво ли щеше да бъде отношението му, ако знаеше за моята роля — принципно погледнато — в предизвикването на нападенията. В този смисъл, предполагам, бях виновен и за загубата на ръката му. Предпочитах, обаче, да върна нещата още една крачка назад и да държа Ерик отговорен за всичко. В края на краищата неговите действия ме подтикнаха да изрека проклятието си.

Все пак се надявах Бенедикт никога да не разбере.

Ужасно ми се искаше да знам каква беше позицията му по отношение на Ерик. Дали ще го подкрепи, дали ще застане на моя страна, или просто ще се дръпне от пътя ми, когато предприема хода си? Сигурен бях, че докато разговаряхме, той се чудеше дали амбициите ми са мъртви или още пушат… и ако е последното, какви са плановете ми за разпалването им. Така че…

Кой ли щеше да повдигне въпроса?

Дръпнах здраво няколко пъти от лулата, довърших си виното, сипах още малко, отново почнах да пафкам. Заслушах се в звуците от лагера, вятъра, стомаха ми…

Бенедикт отпи глътка вино.

— Какви са по-дългосрочните ти планове — попита той с почти небрежен тон.

Можех да отговоря, че още не съм решил, само се наслаждавам на усещането, че съм свободен, жив и виждам… можех да му кажа, че това ми стига, засега, че нямам никакви конкретни планове…

И на него щеше да му е ясно, че разправям лъжи. Защото много добре ме познаваше.

Затова казах:

— Знаеш какви са плановете ми.

— Ако се каниш да искаш подкрепата ми, ще ти откажа. Амбър е в достатъчно тежко положение и без ново насилническо посегателство.

— Ерик е узурпатор.

— Предпочитам да гледам на него само като на регент. В този момент, който и от нас да претендира за трона, ще носи вина за узурпаторство.

— Значи вярваш, че татко е още жив?

— Да. Жив и в опасност. Той направи няколко опита да влезе във връзка с мен.

Успях да запазя лицето си безизразно. Значи излизаше, че не бях единственият. Но ако сега разкажех своята история, тя щеше да прозвучи лицемерно — като противопоставяне или чиста лъжа, — защото при нашия контакт преди пет години, той ме бе поощрил да взема трона. Разбира се, тогава може да е имал предвид регентство…

— Ти не предложи подкрепата си на Ерик, когато той завладя трона. Ще му я дадеш ли сега, когато вече го заема, ако се направи опит да бъде свален оттам?

— Както ти казах, гледам на него като на регент. Не твърдя, че одобрявам това, но не желая да има повече конфликти в Амбър.

— Значи действително ще го подкрепиш?

— Вече казах всичко, което имах да кажа по този въпрос. Ти си добре дошъл на гости в Авалон, но не за да го използваш като място за подготовка на ново нападение над Амбър. Това изяснява ли нещата по отношение на твоите намерения, каквито и да са те?

— Напълно — отговорих аз.

— В такъв случай, още ли искаш да ми гостуваш?

— Не знам. Твоето желание да няма повече конфликти в Амбър важи ли и при противоположни обстоятелства?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако бъда върнат в Амбър пряко волята ми, ще се постарая да възникнат колкото може повече конфликти, за да не допусна повтаряне на предишното ми положение.

Лицето му се изопна и той бавно наведе очи.

— Нямах предвид, че ще те предам. Мислиш ли, че съм изцяло лишен от чувства, Коруин? Няма да допусна отново да бъдеш затворен, ослепен… или дори по-лошото. Винаги си добре дошъл тук и можеш да оставиш страховете си, редом с амбициите, на границата.

— Тогава все още бих искал да ти гостувам. Не разполагам с армия, нито съм дошъл тук да я събирам.

— При това положение от все сърце те каня да останеш.

— Благодаря ти, Бенедикт. Макар че не очаквах да те намеря тук, радвам се, че стана така.

Той поруменя леко и се усмихна.

— И на мен ми е приятно — рече. — Аз първият ли съм, когото виждаш… след като избяга?

Кимнах.

— Да, и съм любопитен да науча как се оправят останалите. Някакви големи събития?

— Никой не е умрял — отвърна той.

И двамата се засмяхме, а аз разбрах, че ще трябва сам да открия новите семейни клюки. Струваше си да опитам, обаче.

— Смятам да остана още известно време на бойното поле — подхвърли Бенедикт — и да пообикалям с патрулите, докато се убедя, че никой от нашествениците не е останал. Може да мине и една седмица, преди да се оттеглим.

— Така ли? Значи това не беше пълна победа?

— Надявам се да е била пълна, но никога не поемам ненужни рискове. Струва си да остана още малко, за да съм сигурен.

— Разумно — кимнах аз.

— …освен ако не желаеш много силно да останеш в лагера, не виждам никаква причина да не продължиш към града, където да се запознаеш по-отблизо с нещата. Държа няколко резиденции около Авалон. Мисля, че малкото имение, което имам предвид за теб, ще ти хареса. Не е далеч от града.

— Вече копнея да го видя.

— Утре сутрин ще ти дам карта и писмо до иконома ми.

— Благодаря ти, Бенедикт.

— Аз ще дойда веднага, щом свърша тук — обеща той, — а междувременно по този път всеки ден ще минават куриери. Чрез тях ще поддържам връзка с теб.

— Чудесно.

— Е, намери си тогава някъде на земята удобно местенце. Сигурен съм, че няма да пропуснеш сигнала за закуска.

— Рядко ми се случва — рекох. — Можем ли да пренощуваме там, където си оставихме багажа?

— Разбира се — каза той и всички си допихме виното.

Като излизахме от палатката му, аз вдигнах доста високо покривалото пред входа и успях да го навия няколко сантиметра, докато го държах пред себе си. Бенедикт ни пожела лека нощ и се обърна, като остави покривалото да падне зад гърба му, без да забележи пролуката направена от мен в единия му край.

Постлах си одеалото доста далече вдясно от вещите ни, така че да съм обърнат с лице към палатката на Бенедикт, отидох при багажа и започнах да се ровя в него. Ганелон ме изгледа с любопитство, но аз само му кимнах и направих знак с очи към палатката. Той погледна натам, също ми кимна и се зае да постила собственото си одеало още по-надясно.

Прецених разстоянието с поглед, отидох при него и казах:

— Знаеш ли, това място тук повече ми харесва. Имаш ли нещо против да се сменим? — и за по-голяма яснота, смигнах.

— Все ми е едно — вдигна рамене той.

Лагерните огньове бяха угаснали или вече гаснеха и повечето от войниците си бяха легнали. Часовоите не ни обръщаха внимание. В лагера беше съвсем тихо и по небето нямаше никакви облаци, които да замъглят светлината от звездите. Бях уморен и миризмите от пушека и влажната земя приятно гъделичкаха ноздрите ми, като ми напомняха за други места и моменти подобни на тези.

Ала вместо да затворя очи, аз си нагласих по удобно багажа, облегнах гърба си на него, напълних си пак лулата и я запалих.

На два пъти се донамествах, докато той се разхождаше из палатката си. Веднъж изчезна от полезрението ми и остана скрит за няколко мига. После по-отдалечената светлина се премести и разбрах, че е отворил сандъчето си. След това отново се появи пред погледа ми, разчисти масичката, дръпна се пак назад за миг, върна се и седна в предишното си положение. Придвижих се така, че да виждам добре лявата му ръка.

Бенедикт прелистваше някаква малка книга или преглеждаше нещо с горе-долу такива размери.

Може би, карти?

Естествено.

Бих дал много, за да зърна Фигурата, която най-после избра и задържа пред себе си. Бих дал много, за да разполагам с Грейсуондир до себе си, в случай, че внезапно в палатката се появеше друг човек, използвайки не този вход, през който шпионирах. Дланите и стъпалата ме засърбяха, готови за битка или за бягство.

Но Бенедикт остана сам.

Той поседя неподвижен около четвърт час и когато най-накрая се размърда, то беше само, за да върне картите някъде в сандъчето си и да намали осветлението.

Часовоите продължаваха монотонните си обиколки, а Ганелон започна да похърква.

Изсипах съдържанието на лулата и се обърнах настрани.

Утре, казах си аз. Ако утре се събудя тук, всичко ще бъде наред…