"Оръжията на Авалон" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

V

Дъвчех стръкче трева и гледах как се върти колелото на мелницата. Лежах по корем върху отсрещния бряг на потока, подпрял глава на ръцете си. Сред пръските над пенещата се вода се бе образувала малка дъга, а от време на време по някой капка успяваше да стигне чак до мен. Равномерният плясък и скърцането на колелото заглушаваха всички други звуци в гората. Днес край мелницата нямаше никой и аз я съзерцавах, защото не бях виждал подобна на нея от векове. Въртенето на колелото и шумът на водата ме караха не само да се отпусна. Те ми действаха почти хипнотично.

Това беше третият ни ден в имението на Бенедикт и Ганелон бе отишъл в града да търси развлечения. Предния ден бях ходил с него и бях научил каквото ме интересуваше за момента. Сега нямах време за разглеждане на забележителностите. Трябваше да мисля и действам бързо. В лагера не бяха възникнали трудности. Бенедикт се бе погрижил да ни нахранят, след което ни бе дал картата и писмото, както беше обещал. На сутринта бяхме потеглили и около обяд вече се намирахме в къщата. Бяха ни посрещнали добре и след като се настанихме в предоставените ни помещения, се отправихме към града, където прекарахме остатъка от деня.

Бенедикт възнамеряваше да остане още няколко дни в лагера. Трябваше да приключа със задачите, които си бях поставил, преди да се е върнал. Така че ми предстоеше пътуване през Сенките. Нямаше закога да се мотая по пътищата, нужно бе да си спомня точните сенки и не след дълго да потегля.

Щеше да е приятно да поостана в тази страна, толкова подобна на моя Авалон, ала желанието ми да постигна целта си вече бе започнало да се превръща в мания. Макар да осъзнавах състоянието си, това не значеше, че мога да го контролирам. Познатите гледки и шумове ме разсеяха само за кратко, после отново се върнах към моите планове.

Би трябвало всичко да мине гладко, както аз го виждах. Това единствено пътуване щеше да разреши наведнъж два проблема, ако успеех да го направя незабелязано. Щях да отсъствам цялата нощ, но го бях предвидил и вече бях инструктирал Ганелон да ме прикрива.

Колелото равномерно проскърцваше, а главата ми кимаше в такт. Изхвърлих всичко друго от съзнанието си и започнах да се съсредоточавам върху спомена за точната структура на пясъка, цвета му, температурата, ветровете, соления мирис на въздуха, облаците…

Тогава заспах и сънувах, но не мястото, което търсех.

Присъни ми се голяма рулетка и върху нейното колело бяхме всички — братята ми, сестрите ми, аз, както и други, които познавах или бях познавал — издигахме се и падахме, всеки в неговия строго определен сектор. До един крещяхме на рулетката да спре на нашия отрязък и ожесточено ръкомахахме, когато стигнехме до върха и отново тръгвахме надолу. Колелото бе започнало да забавя хода си и аз тъкмо се издигах. Пред мен висеше с главата надолу един светлокос младеж и крещеше молби и предупреждения, които потъваха в какофонията от гласове. Лицето му потъмня, сгърчи се, превърна се в нещо прекалено ужасно за гледане и аз отсякох въжето, което го държеше за глезена. Той падна и изчезна от погледа ми. Колелото се въртеше все по-бавно, докато се приближавах към върха и тогава видях Лорейн. Тя жестикулираше, отчаяно ми правеше знаци и ме викаше по име. Наведох се към нея и съвсем ясно я видях. Прииска ми се да съм с нея и да й помогна. Но колелото продължи да се върти и тя се скри от полезрението ми.

— Коруин!

Опитах се да не обръщам внимание на вика й, защото бях почти на върха. Той долетя отново, но аз се съсредоточих и се приготвих да скоча нагоре. Ако нещо не ми попречеше, смятах да направя опит да спра това проклето чудо, дори ако падането от него означаваше пълния ми крах. Напрегнах се за скока. Още едно изщракване…

— Коруин!

Рулетката стана неясна, пак се появи, избледня и аз отново се намерих загледан в мелничното колело, а викът кънтеше в ушите ми, като се смесваше, загубваше и потъваше в шума на потока.

Замигах и прокарах пръсти през косата си. Няколко глухарчета се посипаха по раменете ми, а някъде зад гърба ми се чу кикот.

Бързо се обърнах и зяпнах.

Тя стоеше на десетина крачки от мен — висока, стройна девойка с тъмни очи и ниско подстригана кестенява коса. Беше облечена с жакет за фехтовка, в дясната си ръка държеше рапира, а в лявата — маска. Гледаше към мен и се смееше. Зъбите й бяха бели, равни и мъничко по-дълги, отколкото трябваше. Малкото й носле и горната част на добре загорелите й бузи бяха покрити с лунички. От нея се излъчваше жизненост, която бе по-привлекателна от обикновената хубост. Особено, може би, когато се гледа през опита на много години.

Тя ме поздрави с рапирата си.

— En garde, Коруин!

— Коя си ти, дявол да го вземе? — попитах аз и чак тогава забелязах жакета, маската и рапирата на тревата до мен.

— Никакви въпроси, никакви отговори — отсече тя. — Не и преди да сме се фехтували.

Девойката нагласи маската върху главата си и зачака.

Станах и вдигнах жакета. Виждах, че ще е по-лесно да се съглася, отколкото да споря с нея. Фактът, че ми знаеше името ме безпокоеше, а и колкото повече мислех за това, толкова по-позната ми изглеждаше. Най-добре да й угодя, реших аз, като се напъхах в жакета и го закопчах.

Вдигнах рапирата и си сложих маската.

— Добре — рекох, направих кратък поздрав и пристъпих напред. — Добре.

Тогава тя се приближи и започнахме. Оставих я първа да нападне.

Атаката й беше много бърза. Отвърнах й с два пъти по-голяма скорост, но девойката успя да парира и продължи с равностойна бързина. Взех бавно да отстъпвам, като я увличах със себе си. Тя се засмя и се устреми напред с умели удари. Биеше се чудесно и си го знаеше. Искаше да покаже на какво е способна. На два пъти едва не проби защитата ми, все по един и същи начин — ниско отдолу, — което никак не ми хареса. Веднага, щом се отвори възможност след това, я спрях, като наведох рапирата й и тя тихо изруга, без да се ядосва, сякаш само да признае поражението и пак се хвърли към мен. Обикновено не обичам да се фехтувам с жени, независимо колко ги бива, но този път установих, че ми е приятно. Умението и грацията, с които провеждаше атаките си ми доставяха удоволствие и се улових, че разсъждавам за ума, който стоеше зад този стил. Първоначално възнамерявах бързо да я изтощя, да приключа двубоя и да я разпитам. Сега осъзнах, че желая битката да продължи.

Не можеше да се каже, че лесно се уморява. Нямаше нужда да проявявам загриженост в това отношение. Загубих представа за времето, докато нападахме и отстъпвахме по брега на потока, а рапирите ни равномерно звънтяха. Изглежда бе минало доста, обаче, преди тя да отстъпи назад и да вдигне оръжие във финален поздрав. После си свали маската и отново ми се усмихна.

— Благодаря! — каза задъхана.

Отвърнах на поздрава и махнах клетката за птици от лицето си. Извърнах се и започнах да се боря с копчетата на жакета, когато, без да я усетя, тя приближи до мен и ме целуна по бузата. Не й се налагаше да застава на пръсти при това. За миг се смутих, но се усмихнах. Преди да съм успял да кажа нещо, девойката ме бе хванала за ръката и ме теглеше към посоката, от която бяхме дошли.

— Донесла съм кошница за пикник — съобщи тя.

— Чудесно. Гладен съм. Освен това съм любопитен…

— Ще ти кажа всичко, което пожелаеш да чуеш — заяви момичето весело.

— Започни тогава с твоето име.

— Дара — отвърна тя. — Кръстена съм Дара, на баба ми.

При тези думи ме погледна, като че ли очакваше някаква реакция. Никак не ми се искаше да я разочаровам, но просто кимнах и повторих името, а после я попитах:

— Защо ме нарече Коруин?

— Защото така се казваш. Познах те.

— Как?

Девойката пусна ръката ми.

— Ето я — възкликна тя, като посегна зад близкото дърво и вдигна кошницата, оставена върху изскочилите му навън корени. — Надявам се мравките да не са я нападнали.

Запъти се към едно сенчесто местенце до потока и постла на земята покривка.

Закачих екипа за фехтовка на близкия храст.

— Като гледам, доста работи си понесла със себе си — отбелязах.

— Конят ми е ей там — посочи с глава тя по течението на потока.

После отново се зае да оправя покривката и да изпразва кошницата.

— Защо си го оставила там?

— За да се промъкна по-тихо до теб, разбира се. Ти веднага щеше да се събудиш, ако беше чул шум от конски копита.

— Вероятно си права — съгласих се аз.

Тя се престори на дълбоко замислена, но не издържа и се разкикоти.

— Ама първия път не ме усети. Още…

— Първия път ли? — попитах, като видях, че точно това иска.

— Да. Едва не те прегазих малко преди това. Така беше заспал. Когато видях кой си, върнах се за кошницата и екипите за фехтовка.

— Аха. Разбирам.

— Ела сега и седни — покани ме Дара. — Би ли отворил бутилката?

Тя постави една бутилка до моето място и се зае внимателно да разопакова два кристални бокала, които после сложи в средата на покривката.

Приближих се и седнах.

— Това са едни от най-хубавите кристални чаши на Бенедикт — забелязах аз и отворих бутилката.

— Да. Внимавай да не ги обърнеш, докато наливаш… и мисля, че не бива да се чукаме с тях.

— И аз така смятам — съгласих се и сипах от виното.

Дара вдигна своята чаша.

— За срещата между стари приятели.

— Какви стари приятели?

— Ние с теб.

— За първи път те виждам.

— Не бъди толкова прозаичен — рече тя и отпи.

Вдигнах рамене.

— За срещата между стари приятели.

След това Дара започна да се храни и аз последвах примера й. Тя така се наслаждаваше на атмосферата на тайнственост, която бе създала, че се стараех да я поддържам, просто за да й доставя удоволствие.

— Хм, къде ли може да съм те срещал? — започнах да гадая. — Дали не беше в някой пищен кралски двор? Или в нечий харем…

— Може би в Амбър? — подхвърли тя. — Ти беше…

— В Амбър ли? — прекъснах я аз, като навреме си спомних, че държа кристалния бокал на Бенедикт и ограничих емоционалния си изблик само в гласа. — Всъщност, коя си ти?

— …ти беше толкова красив, остроумен, обожаван от всички дами — продължи Дара, — а аз — едно свито мишле, което ти се възхищаваше отдалеч. Сиво, невзрачно грозно патенце — което, бързам да отбележа, се превърна в бял лебед, — влюбено до уши в теб…

Измърморих нещо средно вулгарно и тя се разсмя.

— Не беше ли така? — попита.

— Не — взех си аз още едно парче месо и малко хляб. — По-скоро беше в онзи публичен дом, където си натъртих гърба. Бях пиян онази нощ…

— Не си забравил! — извика Дара. — Там работех само вечер. През деня обяздвах коне.

— Предавам се — казах аз и си сипах още вино.

Най-дразнещото беше, че тя действително ми се виждаше дяволски позната. Но от външния й вид и от поведението й съдех, че не може да е на повече от седемнайсет. А това до голяма степен изключваше вероятността пътищата ни някога да са се пресичали.

— Бенедикт ли те научи да се фехтуваш? — попитах.

— Да.

— Какъв ти е той?

— Любовник, разбира се — отвърна тя. — Отрупва ме с кожи и бижута… и се фехтува с мен.

Дара пак се засмя.

Продължих да изучавам лицето й.

Да, възможно бе…

— Чувствам се засегнат — заявих накрая.

— Защо? — попита тя.

— Бенедикт не сподели с мен.

— Какво?

— Ти си негова дъщеря, нали?

Дара се изчерви, ала поклати глава.

— Не — отрече тя. — Но си близо до истината.

— Внучка?

— Ами… нещо такова.

— Опасявам се, че не разбирам.

— Той обича да му викам дядо. На практика, обаче, Бенедикт е баща на моята баба.

— Ясно. Има ли у вас и други като теб?

— Не, аз съм единствената.

— Ами майка ти и… баба ти?

— Те са мъртви, и двете.

— Как са умрели?

— Насилствена смърт. И двата пъти се е случило, докато той се е намирал в Амбър. Предполагам, че затова не се е връщал там вече от доста време. Не му се иска да ме оставя без закрила… макар да знае, че мога да се грижа сама за себе си. И ти видя, че мога, нали?

Кимнах. Това обясняваше някои неща, едно от които бе причината Бенедикт да стои тук като Покровител. Налагаше му се да я държи някъде, а естествено не искаше да я води в Амбър. Сигурно не желаеше и никой от нас да знае за съществуването й. Тя лесно можеше да бъде използвана като оръжие срещу него. Едва ли той би си позволил да ми я представи с такава готовност.

Следователно:

— Не вярвам Бенедикт да ти е разрешил да идваш тук и предполагам, че много ще се ядоса, ако разбере какво си направила.

— И ти си същия като него! Аз съм голям човек, дявол да го вземе!

— Да си ме чула да го отричам? Но ти наистина трябваше да си някъде другаде, нали?

Вместо да отговори, Дара пак започна да се храни. И аз се заех със същото. След няколко неудобни минути, прекарани в дъвчене, реших да подхвана нова тема.

— Как ме позна? — попитах.

Тя преглътна, пийна си малко вино, усмихна се.

— Виждала съм те на картинка, разбира се.

— Каква картинка?

— Върху едни карти — обясни тя. — Когато бях съвсем малка, често играехме с тях. Така опознах всичките си роднини. Ти и Ерик сте другите двама майстори на меча, така знам. Затова и…

— Ти имаш колода с Фигурите? — прекъснах я аз.

— Не — въздъхна Дара. — Той не иска да ми даде… а знам, че има няколко.

— Така ли? Къде ги държи?

Тя присви очи и ги прикова в моите. Проклятие! Не трябваше да проявявам чак толкова явен интерес.

— Почти винаги носи един комплект със себе си — рече тя — и нямам представа къде държи останалите. Защо? Не иска ли да ти ги покаже?

— Не съм го молил. Знаеш ли какво е предназначението им?

— Имаше определени неща, които не биваше да правя, когато играехме с тях. Предполагам, че могат да се използват по някакъв специален начин, но той никога не ми е казвал как. Те са много важни, нали?

— Да.

— Така си и мислех. Бенедикт винаги е много внимателен с тях. Ти имаш ли своя колода?

— Да, но в момента съм я дал назаем.

— Разбирам. А ти се иска да използваш картите за нещо много сложно и злокобно.

Вдигнах рамене.

— Искам да ги използвам, но за съвсем скучни и несложни цели.

— Какви, например?

Поклатих глава.

— Щом Бенедикт не желае все още да познаваш функциите им и аз няма да ти ги кажа.

Дара се нацупи.

— Ти се страхуваш от него.

— Изпитвам огромно уважение към Бенедикт, без да говорим за привързаността ми към него.

Тя се засмя.

— Той по-добре ли се бие от теб, по-умел ли е с меча?

Извърнах поглед. Сигурно се бе върнала от някое доста отдалечено място, където новината още не бе стигнала. Всички хора от града, които бях срещнал, вече знаеха за ръката на Бенедикт. Подобни вести се разпространяваха много бързо. Никак не ми се искаше да съм първият, който ще й я съобщи.

— Мисли си каквото искаш — казах й аз. — А ти къде беше?

— В селото. Горе, в планината. Дядо ме заведе там при едни негови приятели, семейство Тисайс. Познаваш ли Тисайсови?

— Не, не ги познавам.

— И преди съм ходила там — продължи тя. — Той винаги ме води при тях, когато тук има някакви неприятности. Тяхното населено място няма име. Аз му викам просто селото. То е много странно — и хората, и селището. Там сякаш… ни боготворят. Отнасят се с мен, като че ли съм нещо свято и никога не ми казват онова, което искам да науча. Не е далече, но планините са различни, небето е друго — всичко! — и изглежда няма път за връщане, озова ли се веднъж там. Опитвала съм да се върна сама и преди, ала единственото, което постигах, бе да се загубя. Дядо всеки път трябваше да идва да ме търси, а после пътят ставаше съвсем лесен. Тисайсови следват всички негови инструкции по отношение на мен. Те се държат с него все едно е някакъв бог.

— За тях той е точно такъв.

— Нали каза, че не ги познаваш.

— Не ми е и необходимо. Познавам Бенедикт.

— Как го прави той? Кажи ми?

Поклатих глава.

— Как го направи ти? — попитах я аз. — Как успя да се върнеш тук този път?

Дара си допи виното и ми протегна чашата. Напълних я и когато вдигнах очи, главата й бе наклонена към дясното рамо, веждите й бяха смръщени, а погледът й се рееше някъде в далечината.

— Всъщност, не знам — дръпна чашата си тя и машинално отпи от нея. — Не съм съвсем сигурна как подходих сега… — Лявата й ръка взе да си играе с ножа и накрая го вдигна. — Бях направо бясна, полудяла бях от яд, че отново ме отнесе там като багаж. Казах му, че искам да остана и да се бия, но той ме метна на коня си и след малко се озовахме в селото. Не знам как. Не яздихме дълго, а изведнъж пристигнахме. Познавам цялата тази околност. Тук съм родена и тук съм израснала. Яздила съм навсякъде по тия места, на стотици километри във всички посоки. Никога не съм успявала да открия селото, когато съм тръгвала да го търся. А докато яздехме, сякаш мина съвсем малко време и изведнъж пак се намерихме при Тисайсови. Но вече съм по-голяма с няколко години и по-добре се ориентирам в обстановката. Взех твърдо решение да се върна сама.

Тя започна да човърка земята до себе си с върха на ножа, като изглежда не забелязваше какво прави.

— Изчаках да се стъмни — продължи Дара — и се заех да изучавам звездите, за да определя посоката. Изпълни ме чувство за нереалност. Звездите бяха съвсем различни. Не познавах никое от съзвездията. Върнах се пак вътре и се замислих над това. Бях леко уплашена и не знаех какво да правя. Прекарах следващия ден в опити да измъкна повече информация от Тисайсови и другите хора в селото. Но всичко беше като в лош сън. Те или бяха глупави, или нарочно се стараеха да ме объркат. Не само че нямало никакъв начин да стигна оттам дотук, но те и представа си нямали къде е това „тук“, а не били особено сигурни и по отношение на понятието „там“. Същата вечер отново разгледах звездите, за да се убедя, че очите не са ме излъгали и вече почти бях готова да им повярвам.

Дара започна да движи ножа напред-назад, като подравняваше и заглаждаше разровената пръст. После взе да рисува по нея.

— Следващите няколко дни непрестанно опитвах да намеря обратния път — пак подхвана разказа си тя. — Смятах да тръгна по оставените от нас следи и да се върна по тях, но в един момент те просто изчезваха. Тогава направих единственото, което успях да измисля. Всяка сутрин потеглях в различна посока, яздех до обяд и се връщах обратно. Не попадах на нищо, което да ми изглежда познато. Това направо ме побъркваше. Всяка нощ заспивах все по-ядосана и разстроена от този обрат на събитията… и все по-твърдо решена да открия свой собствен път назад към Авалон. Трябваше да покажа на дядо, че вече не може да се отнася с мен като с дете и да очаква аз да мирувам послушно.

После, след около седмица, започнаха да ми се явяват сънища. Нещо като кошмари. Сънувал ли си някога как бягаш, бягаш и не отиваш никъде? Това беше нещо такова… тази горяща паяжина. Само дето изобщо не беше паяжина, нямаше никакъв паяк и освен това не гореше. Но аз бях хваната вътре и се въртях из нея. Ала в действителност не се движех. Описанието ми не е съвсем точно, но не знам как иначе да ти обясня. И трябваше непрекъснато да опитвам — всъщност, аз го исках — да мина през нея. Когато се събуждах, чувствах умора, като че ли наистина съм ходила до капване цяла нощ. Това продължи много време и всеки път ставаше все по-силно, по-дълго и по-реално.

Накрая, тази сутрин, се събудих и сънят още танцуваше в главата ми. Тогава разбрах, че ще успея да се върна вкъщи. Потеглих, все още полузаспала и този път не обръщах внимание на околността. Минах цялото разстояние без изобщо да спирам, като непрекъснато мислех за Авалон… а докато яздех всичко ми се виждаше все по-познато и близко. И се озовах отново тук. Едва тогава почувствах, че се събуждам напълно. Сега селото, Тисайсови, онова небе, онези звезди, горите, планините — те ми се струват като сън. Никак не съм сигурна, че бих могла да намеря пътя натам. Не е ли странно? Можеш ли да ми обясниш какво е станало?

Надигнах се и заобиколих останките от обяда ни. После седнах до нея.

— Спомняш ли си как изглеждаше горящата паяжина, която всъщност нито беше паяжина, нито гореше?

— Да… донякъде.

— Дай ми този нож — помолих я аз.

Тя ми го подаде.

С върха му започнах да допълвам драскулките й по земята, продължавах едни линии, изтривах други, добавях трети. През цялото време Дара не пророни нито дума, но наблюдаваше всяко мое движение. Щом свърших, оставих ножа и дълго и мълчаливо зачаках.

Накрая тя тихо промълви:

— Да, точно така изглеждаше. — Вдигна очи от рисунката и погледна към мен: — Откъде знаеш? Откъде знаеш какво съм сънувала?

— Ти си сънувала нещо, което е заложено в гените ти. Защо и как, не знам. Но това показва, че действително си дъщеря на Амбър. Ти си се движила през Сенките. Онова, което си сънувала е Великия лабиринт на Амбър. С неговата сила родените с кралска кръв властват над сенките. Разбираш ли за какво говоря?

— Не съм сигурна — поколеба се тя. — Мисля, че не. Чувала съм дядо да проклина сенките, но никога не съм проумявала какво има предвид.

— Значи не знаеш къде всъщност се намира Амбър?

— Не. Той все извърта. Разказвал ми е за Амбър и за семейството, но не знам дори посоката, в която е Амбър. Знам само, че е далече.

— Амбър е във всички посоки — казах аз — или в която посока човек избере. Трябва единствено…

— Да! — прекъсна ме Дара. — Бях забравила, пък и мислех, че той просто си играе на тайнственост или си прави шега с мен, но Бранд каза съвсем същото преди много време. Какво означава то, обаче?

— Бранд! Кога е идвал Бранд тук?

— Преди години — отвърна тя. — Когато бях малко момиченце. Идваше често. Аз много го обичах и безмилостно му досаждах. Той ми разказваше приказки, учеше ме на разни игри…

— Кога си го виждала за последен път?

— Ами… преди осем, девет години, според мен.

— Срещала ли си и някой от другите?

— Да. Неотдавна Джулиан и Жерар идваха тук. Само преди няколко месеца.

Изведнъж се почувствах много несигурен. Бенедикт определено бе премълчал доста неща. По-добре да ме беше измамил, отколкото да ме държи в пълно неведение за всичко това. Тогава щеше да е по-лесно да се разсърдя, когато открия истината. Проблемът с Бенедикт беше, че той бе прекалено честен, за да излъже. Предпочиташе да не каже нищо. Усещах, обаче, че ме грози опасност и разбрах, че не мога да отлагам повече, налагаше се да действам с най-голямата възможна бързина. Да, трябваше да се сдобия веднага с камъните. И все пак, имаше още какво да се научи тук, преди да се заема с тях. Времето не стигаше… по дяволите!

— За първи път ли ги виждаше? — попитах я аз.

— Да, и се почувствах много обидена. — Тя замълча и въздъхна. — Дядо не ми позволи да споменавам, че сме роднини. Той ме представи като негова повереница. И отказа да ми обясни защо. Проклятие!

— Сигурен съм, че е имал основателни причини.

— О, и аз така мисля. Но това не те кара да се чувстваш по-добре, когато цял живот си чакал да се запознаеш с роднините си. Ти знаеш ли защо се отнесе така с мен?

— За Амбър настъпиха тежки времена и нещата ще стават още по-лоши, преди да започнат да се оправят. Колкото по-малко хора знаят за твоето съществуване, толкова по-нищожна е вероятността да бъдеш замесена и да пострадаш. Направил го е само, за да ти спести неприятности.

Тя издаде презрителен звук.

— Нямам нужда от подобна закрила. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Ти се фехтуваш добре — уверих я аз, — ала за жалост животът е по-сложен от обикновено дуелиране по правилата.

— Знам. Не съм дете. Но…

— Няма „но“! Той е направил това, което щях да направя и аз, ако беше моя. Освен това така предпазва и себе си. Изненадан съм, че е позволил на Бранд да научи за теб. Сигурен съм, че ще побеснее, ако разбере, че съм те видял.

Главата й рязко се вдигна и Дара ме погледна с разширени очи.

— Но ти не би направил нещо, с което да ни навредиш — възкликна тя. — Ние сме… роднини.

— Откъде знаеш, дявол да го вземе, защо съм дошъл тук и какво си мисля? Може току-що сама да си сложила въжето на вратовете и на двама ви!

— Не говориш сериозно, нали? — попита Дара, като бавно вдигна лявата си ръка и я задържа между нас.

— Не знам — отговорих й аз. — Едва ли щях да ти говоря всичко това, ако имах някакви лоши намерения, нали?

— Да… предполагам.

— Смятам да ти кажа нещо, което Бенедикт е трябвало да те научи много отдавна. Никога не вярвай на роднина. Това е много по-лошо, отколкото да се довериш на непознат. При непознатия има вероятност да не ти се случи нищо лошо.

— Наистина ли го мислиш?

— Да.

— Като включваш и себе си?

Усмихнах се.

— Разбира се, че това не се отнася за мен. Аз съм самата честност, доброта, милосърдие и благородство. Вярвай ми във всичко.

— Добре — кимна тя и аз се разсмях. — Ще ти вярвам — настоя Дара. — Ти няма да ни причиниш зло. Знам това.

— Разкажи ми за Жерар и Джулиан — помолих, като се чувствах неловко, както винаги, при такава проява на спонтанна вяра. — Какъв беше поводът за тяхното посещение?

Дара помълча малко, все още изучавайки ме, после заяви:

— Аз вече ти казах доста неща, нали? Прав си. Човек трябва да бъде по-предпазлив. Смятам, че е твой ред да говориш.

— Добре. Започваш да се учиш как трябва да се отнасяш с нас. Какво искаш да знаеш?

— Къде, всъщност, се намира селото? И Амбър. Те по нещо си приличат, нали? Какво имаше предвид, когато каза, че Амбър е във всички посоки или в която, човек избере? Какво са сенките?

Изправих се на крака и погледнах надолу към нея. Протегнах й ръка. Тя изглеждаше много млада и малко повече от леко изплашена в този момент, но пое ръката ми.

— Къде… ? — попита, докато ставаше.

— Насам — поведох я към мястото, на което бях спал и откъдето бях наблюдавал водопада и воденичното колело.

Дара понечи да каже нещо, но аз я спрях.

— Гледай. Само гледай.

Постояхме загледани в шумящата, пенеща се вода и въртящото се колело, докато аз настройвах съзнанието си. После й рекох:

— Ела — хванах я за лакътя и я поведох към гората.

Тръгнахме между дърветата, а един облак скри слънцето и сенките станаха по-дълбоки. Крясъците на птиците добиха остра нотка, от земята започна да се надига влага. На всяко следващо дърво, покрай което минавахме, листата ставаха по-дълги и по-широки. Когато слънцето се появи отново, светлината му беше по-жълта, а зад един завой на пътеката попаднахме на увиснали пълзящи растения. Крясъците на птиците сега бяха по-дрезгави и по-многобройни. Пътеката започна да се изкачва и аз я преведох през оголения кремък до една височинка. Иззад нас сякаш се носеше далечен, едва доловим тътен. Синевата на небето беше някак различна, когато излязохме на открито и идването ни изплаши голям, кафяв гущер, който се припичаше на слънце върху една скала. Взехме още един завой покрай купчина камъни и Дара възкликна:

— Не знаех, че всичко това е тук. Никога преди не съм идвала насам.

Не казах нищо, защото бях зает с разместването на Сенките.

Отново се озовахме сред гората, но сега пътеката водеше нагоре през нея. Дърветата бяха тропически гиганти, между които растяха папрати и се долавяха нови звуци — излайване, съскане, жужене. Докато се изкачвахме, тътенът около нас стана по-силен, чак земята започна да потреперва от него. Дара стискаше силно ръката ми, без да говори, но поглъщаше всичко с очи. Там, където от клоните капеше влага, имаше локви и големи, плоски бледи цветя. Температурата се бе повишила значително и ние започвахме да се потим. Тътенът прерасна в мощен рев и когато след известно време отново излязохме от гората, звукът приличаше на грохот от гръмотевици. Поведох я към края на урвата и й посочих гледката долу.

Водопадът се спускаше най-малко от триста метра и блъскаше по реката като чук по наковалня. В подножието му се образуваха водовъртежи, изскачаха пръски, събираше се пяна. Срещу нас, на около километър разстояние, отчасти скрито зад дъга и мъгла от водни пръски, като остров, плеснат там от някой титан, бавно се въртеше огромно колело, масивно и блестящо. Високо над него из въздушните течения се рееха гигантски птици, подобни на летящи кръстове.

Останахме дълго на мястото си. Да се разговаря бе невъзможно, а и така беше по-добре. След време, когато тя се обърна да ме погледне, присвила въпросително очи, аз кимнах и посочих към гората. Отдръпнахме се от ръба и тръгнахме обратно в посоката, от която бяхме дошли.

Връщането ни представляваше същия процес обърнат наопаки и на мен ми беше доста по-лесно. Когато пак стана възможно да се разговаря, Дара продължи да мълчи, очевидно вече разбрала, че аз участвам в промените, които ставаха около нас.

Заговори едва щом стигнахме до нашия поток и видяхме пред нас да се върти малкото мелнично колело.

— Онова място като селото ли беше?

— Да. Сянка.

— И като Амбър?

— Не. Амбър хвърля Сенки. Те могат да бъдат оформени във всякакъв вид, ако знаеш как. Онова място е сянка, твоето село е сянка… и тази страна е сянка. Всяко място, което можеш да си представиш, съществува някъде сред Сенките.

— …А ти, дядо и останалите знаете как да стигате до тези сенки, като избирате онова, което желаете?

— Да.

— Значи и аз съм направила същото, за да се върна от селото?

— Да.

На лицето й се изписа постепенно проумяване. Почти черните й вежди се свиха, ноздрите й се разшириха от вълнение.

— Аз също мога да го правя… — промълви тя, после възкликна: — Мога да отида навсякъде, да направя всичко, което поискам!

— Умението е заложено в теб — уточних аз.

Тогава Дара ме целуна, внезапно и импулсивно, завъртя се в кръг, а косата й се развя над тънкото вратле, докато се опитваше да обхване всичко с поглед.

— Значи мога да направя всичко — заключи тя и спря да се върти.

— Има ограничения, опасности…

— Такъв е животът. Как да се науча да използвам това умение?

— Ключът е Великия лабиринт в Амбър. Трябва да минеш през него, за да овладееш способностите си. Той е очертан върху пода на една зала под двореца на Амбър. Много е голям. Тръгва се от външния край и се върви до центъра му без спиране. Усеща се значително съпротивление и напредването е сериозно изпитание. Ако спреш или се опиташ да напуснеш Лабиринта, преди да си го минала целия, той ще те убие. Ала стигнеш ли до центъра, ще получиш власт над Сенките и ще можеш съзнателно да ги управляваш.

Дара изтича към останките от пикника ни и заразглежда лабиринта, който бяхме нарисували на земята.

Последвах я по-бавно. Като се приближих, тя заяви:

— Трябва да отида в Амбър и да мина през него!

— Сигурен съм, че Бенедикт възнамерява да те заведе там някой ден.

— Някой ден ли? — възмути се тя. — Сега! Трябва да мина през него сега! Защо той никога не ми е говорил за тези неща?

— Защото още не можеш да го направиш. Условията в Амбър са такива, че ще бъде опасно и за двама ви, ако твоето съществуване стане известно там. Амбър е забранена зона за теб, засега.

— Не е честно! — изгледа ме ядосано Дара.

— Разбира се, че не е. Но в момента така стоят нещата. Недей обвинява мен.

Последните думи ме накараха да изпитам неудобство. Естествено, че част от вината беше моя.

— Май щеше да е по-добре, ако не ми бе разказвал всичко това, след като нищо не мога да направя.

— Положението не е чак толкова лошо. Обстановката в Амбър пак ще се нормализира… не след дълго.

— Как ще науча за това?

— Бенедикт ще знае. Тогава сам ще ти каже.

— Той не смята за нужно да ми казва нищо!

— А защо, мислиш, се държи така? Само, за да те дразни ли? Знаеш колко добър е бил с теб, колко е загрижен за теб. Когато моментът настъпи, той ще бъде на твоя страна.

— Ами ако не е? В такъв случай ще ми помогнеш ли ти?

— Ще направя каквото е по силите ми.

— А как да те намеря? За да ти кажа.

Усмихнах се. Бяхме стигнали дотук, без изобщо да насилвам разговора. Нямаше нужда да й обяснявам действително важните неща. Щях да й кажа само колкото можеше да ми е от полза по-късно…

— С картите, семейните Фигури. Те са нещо повече от порив на сантименталност. Чрез тях ние можем да общуваме. Вземи моята, вгледай се в нея, съсредоточи се, опитай се да прогониш всички други мисли от съзнанието си, представи си, че наистина съм пред теб и тогава започни да ми говориш. Ще видиш, че действително е така и аз ти отговарям.

— Точно тези неща дядо ми каза да не правя, когато играя с картите!

— Естествено.

— Как става това?

— Ще ти обясня друг път — обещах аз. — Услуга за услуга. Забрави ли? Аз ти разказах за Амбър и за Сенките, сега ти ми опиши посещението на Жерар и Джулиан.

— Добре — съгласи се тя. — Само че няма кой знае какво за казване. Една сутрин, преди пет или шест месеца, дядо просто спря по-средата на работата си. Точно подрязваше дърветата в овощната градина — той обича да прави това сам — и аз му помагах. Беше се качил на стълба и се протягаше напред, когато изведнъж замря, отпусна ножиците и няколко минути остана неподвижен. Помислих, че просто си почива и продължих да събирам отрязаните клончета. Тогава го чух да говори — не да си мърмори под нос, а да приказва все едно водеше разговор с някого. Отначало помислих, че се обръща към мен и го попитах какво има. Той, обаче, не ми обърна внимание. Сега, като знам за Фигурите, разбирам, че сигурно е разговарял с някой от тях. Вероятно, с Джулиан. Все едно, после дядо доста бързо слезе от стълбата, каза ми, че трябва да замине за ден или два и тръгна към къщата. Но преди още да се е отдалечил кой знае колко, отново се върна. Тогава ми обясни, че ще идват Джулиан и Жерар и мен ще ме представи като своя повереница, осиротялата дъщеря на негов верен поданик. Скоро след това тръгна на път, като водеше със себе си два допълнителни коня. Бе препасал и меча си.

Върна се посред нощ и ги доведе и двамата със себе си. Жерар беше почти в безсъзнание. Левият му крак бе счупен, а цялата лява половина на тялото му беше зле натъртена. Джулиан също изглеждаше доста пострадал, но нямаше нищо счупено. Те останаха при нас почти месец и бързо се възстановиха. После взеха назаем два коня и си тръгнаха. Оттогава не съм ги виждала.

— Какво обяснение дадоха за нараняванията си?

— Казаха само, че са претърпели злополука. Не желаеха да разговарят с мен по този въпрос.

— А къде е станало това? Споменаха ли нещо?

— На черния път. Чух ги няколко пъти да говорят за него.

— Къде е този черен път?

— Не знам.

— Те какво разправяха за него?

— Често го проклинаха. Това беше всичко.

Като погледнах надолу, видях, че в бутилката е останало малко вино. Доразлях го в чашите и й подадох едната.

— За срещата между стари приятели — вдигнах наздравица и се усмихнах.

— …За срещата — съгласи се тя и отпихме.

Дара се зае да разчиства и аз й помогнах, като предишното чувство, че е необходимо да побързам, отново започна да ме завладява.

— Колко време трябва да чакам, преди да се опитам да вляза във връзка с теб? — попита тя.

— Три месеца. Дай ми три месеца.

— Къде ще бъдеш тогава?

— В Амбър, надявам се.

— Колко дълго ще останеш тук?

— Не много. Всъщност, точно сега трябва да предприема едно малко пътуване. Утре, обаче, ще се върна. След това ще остана само още няколко дни.

— Иска ми се да можеше да останеш по-дълго.

— И на мен ми се иска. Сега, след като те срещнах.

Дара се изчерви и се престори, че цялото й внимание е заето с подреждането на кошницата. Взех екипите за фехтовка.

— Сега в имението ли се връщаш? — попита тя.

— Отивам в конюшнята. И веднага тръгвам на път.

Девойката вдигна кошницата.

— Да вървим заедно тогава. Конят ми е натам.

Кимнах и я последвах по пътеката.

— Предполагам — рече тя, — че ще е най-добре да не споменавам пред никого за нашата среща, особено пред дядо?

— Това би било разумно.

Ромоленето и бълбукането на потока, който се спускаше към реката, тръгнала по своя път към морето, постепенно заглъхваше, докато се стопи съвсем и известно време се чуваше само проскърцването на прикованото към брега мелнично колело.