"Улеят на времето" - читать интересную книгу автора (Милчев Асен)

6

Емил не можеше да си намери място в къщи. Леда никаква я нямаше, а бе поканила на гости сестра си и зет си — съвсем скорошни младоженци, а също така и своя приятелка от студентските години с още някого — хора, които той изобщо не познаваше. Не, жена му наистина прекаляваше с болезнената си пристрастеност към експериментирането на новата теория за микси-вирусите. Поне да беше му заръчала какво да приготви за обед. А и къде се беше завряла Мая? Можеше да му помогне с нещо. Емил бутна вратата на видеостаята и видя дъщеря си, която се беше сгушила в един стол и толкова напрегнато следеше екрана, че не го усети. Емил бе готов да й се скара, че по цял ден си губи времето с глупави видеокасети, но в следващия миг зърна една сцена от филма, който се прожектираше, и някъде дълбоко, сред най-ревностно скътаните му спомени, изплува видение: двама малчугани със затаен дъх седят пред холовизора и поглъщат любимите си серии за приключенията на космическите герои Аскей и Анрой. След толкова години спомените оживяха и той тихо приседна до Мая и също впери поглед в екрана…

Аудиовизуалната стена на лабораторията припламна и се появи образът на развълнуван мъж.

— Аскей, чуваш ли ме? — прозвуча припрян глас. — Трябва да тръгваме. Нима забрави, че днес е последният срок, след който Улеят на времето ще се затвори. Смятам, че съвестно изпълнихме задачата си — проучихме последните десетилетия от живота на тази проклета планета.

— Не мога да тръгна, Анрой. Няма място за мен в моята мислотронна ракета.

Образът от аудиовизуалната стена се навъси:

— Човече, не се прави на луд. Твоите камънаци и не знам какви си дивотии няма да ни спрат. Урания-В изстива. Скоро тя ще загине.

— Именно заради това ще изпратя с ракетата образци от минералните и органичните следи на живот, които открих тук.

— Но нали до вчера всичко беше наред? Имаше място и за теб, и за многобройните ти скални и биологични проби.

— Анрой, ти си астроном. Твоята работа бе да наблюдаваш небесните явления и ти я завърши. Сега можеш спокойно да се върнеш. Но аз съм петрограф и за мен най-важни са пробите.

— Никой на Земята не е искал да правиш саможертви. Спомни си какво ни казаха от Висшата междугалактична комисия: «Успехът на вашата мисия е от изключителна важност. Ние трябва да знаем какво става, когато вътрешният огън на една планета изгасва. Пред този проблем може би някога ще се изправи и нашата Земя. Затова очакваме с интерес какви сведения ще донесете или изпратите от Урания-В…»

— Виждаш ли, Анрой. Те казаха: «донесете или изпратите». Тъй като не мога да занеса лично образците, ще ги изпратя.

Лицето на екрана съвсем помръкна.

— За нещастие не мога да дойда при теб и да те принудя да тръгнеш — с отчаяние изрече Анрой. — Моят космически кораб е вече настроен на автоматичен курс към Земята. Защо се съгласих да се разделим!

— Знаеш, че работата ни изискваше да обхванем и двете полукълба на планетата — продължи със спокоен глас Аскей.

— Но какво си намислил да правиш? Тук всичко ще потъне в мъртъв сън. Топлината в ядрото на планетата едва се усеща. Погледни уредите!

— Аз също ще заспя. Ще понижа температурата в лабораторията до абсолютната нула и след като се дехидратирам, ще изпадна в пълна анабиоза. Замразен, ще чакам да ме съживят отново.

— И кой, мислиш си, ще бъде този жрец на живота, наивнико? Представи си колко време трябва да пътува със скоростта на мисълта спасителната експедиция от Земята. Ами ако Улеят на времето се измести в другата алтернативна точка на Вселената, ще трябва да чакаш 98 завъртания на 4-ти квадрант от нашата Галактика, докато се доберат до теб.

— Защо трябва да очаквам помощ само от Земята, Анрой? Има и други светове, където цивилизацията е далеч по-напреднала от нашата. Може би разумни космически събратя ще ме открият един ден тук?

— Но това е нищожна вероятност, която дори да се осъществи, ще минат безброй много години.

— Нищо, аз не бързам. С мен е безкрайното време. Мога да чакам.

— Безумец си ти, Аскей, истински безумец. А аз си мислех, че те познавам добре. Все пак опитай се да изхвърлиш нещо от твоя товар.

— Невъзможно е, Анрой. В ракетата трябва да поставя целия климатрон. Единствено по този начин на Земята ще получат тукашната форма на живот, която в твое отсъствие открих. Това е много важно, нали?

— Важно, важно… Най-важното е да оцелеем, Аскей. Моля те, послушай ме, влез в ракетата си.

— Тя ще замине, само че без мен. Автоматичният пилот ще я приземи.

— Чуй ме за последен път — мъжът от аудиовизуалната стена промени вида си. — Щом си толкова непреклонен, и аз ще остана с теб.

Сега беше ред на Аскей да се ядоса.

— Какви ги говориш, Анрой? Тебе те очакват на Земята. Ти имаш семейство.

— Да, но Уставът на космическата чест ме задължава да бъда редом с теб, докато си жив или има вероятност да се спасиш.

— Уставът не е в сила, когато астронавтът сам е решил да се жертвува в името на космическите идеали.

— Не ме интересува, Аскей, няма да те изоставя. Как ще ме изпъдиш?

След кратка пауза за размисъл дойде и отговорът:

— Ех, Анрой, защо ме караш да променям решението си? Принуден съм да отстъпя, за да те запазя. Ще замина и аз. Ще се лиша от някои проби. Нека сетне на Земята Съветът на справедливите реши кой от нас е имал право.

— Обещаваш ли ми, че ще тръгнеш? — радостно извика Анрой.

— Честна дума. Ето — започвам подготовката за излитане. Както е предвидено, стартирай пръв. След един час ще установим връзка между корабите в пространството.

— Благодаря ти, Аскей. Скоро пак ще се видим и чуем, нали? Успешен старт!

Светлината от аудиовизуалната стена угасна. Аскей отидело радарната инсталация в дъното на лабораторията и проследи кораба на Анрой, който със светкавична бързина се отдалечаваше от повърхността на безжизнената планета. «Прощавай, приятелю — прошепна той. — Измамих те, за да те спася. Нямам друг изход, повярвай ми. И на мен ми се живее. Но тук намерих живи организми — нов екипаж, който трябва да стигне невредим до Земята. Това е толкова важно за хората…» И Аскей посегна към дистанционното управление на ракетния автопилот.

Още една синя светкавица проблесна върху екрана на радара.

Аскей погледна часовника си и кимна доволен. След един час космическите кораби щяха да влязат в Улея на времето — междугалактичния канал, по който в определени периоди се преливаше материя от Сигма-галактиката.

Видеостаята се освети отново.

— Татко, ти си бил тука — изненада се Мая. — Не съм те усетила кога си дошъл.

— Пренесох се трийсетина години назад — усмихна се носталгично Емил. — Тогава с моя най-добър приятел Стефан Кречет, дето работи на спътниците на Марс, също като тебе се захласвахме пред приключенията на Аскей и Анрой.

— А възможно ли е наистина да се прехвърля материя от една звездна система към друга по необикновения междугалактичен канал Улей на времето?

— По онова време дискусиите на тази тема бяха на мода. После споровете около Улея на времето позаглъхнаха, но не и за нас със Стефан.

— Колко интересно, татко! И от какво се вълнувахте?

— Решихме, че може би Улеят на времето не е непременно някъде в пространството. Нима при нас, на Земята, няма също такъв Улей, в който неусетно се подхлъзват мнозина?

Мая погледна баща си с недоумение.

— Да, да — поклати глава той. — Улей, където попадат безличните хора, за които времето няма стойност. Те живеят ден за ден, плуват по повърхността на живота и все повече и повече затъват в алчния Улей, който ги отнася към забравата… Тогава умувахме за Времето и Пространството. Дали взаимно не се преливат? Къде е мястото на човешкия живот във Вселената? Светът винаги е пълен със загадки, особено за младите. Но тях могат да ги прозрат само онези, които се държат далече от ненаситния Улей на времето — слабостта, безразличието, самодоволството, бездушието…

Вратата на видеостаята припряно се отвори.

— Ето къде сте били, заговорници такива — разцъфтя усмивката на Леда. — Идвайте веднага да ми помагате, че гостите ей сега ще пристигнат.

Дъщерята и бащата скочиха. Емил съвсем бе забравил, че до преди малко бе готов да вдигне скандал на жена си.