"Галактическа болница" - читать интересную книгу автора (Уайт Джеймс)

III

Обикновено при космически катастрофи всички предмети на борда на кораба както движимите, така и онези, които се смятат за неподвижни, се откъсват от мястото си и политат по посоката на удара. Тук обаче катастрофата бе унищожила свързващите сили на кораба и беше променила положението на всеки негов болт, нит и шев. Мебелите, които винаги се повреждаха лесно, бяха пострадали най-много.

От един стол или маса можеше да се съди за формата, стойката и броя на крайниците на съществото, което ги е ползвало. Освен това можеше да се разбере дали тялото му е покрито с плътна обвивка, или то предпочита мебели с по-мека тапицерия. Изучаването на материала и формите на мебелите може да изясни какво притегляне е нормално за това същество. Но на Конуей не му провървя.

Някои от парченцата и късовете, които се носеха плавно из помещенията, бяха явно останки от мебели, но те бяха толкова натрошени и размесени, че да се опита да направи от тях цял предмет бе по-трудно, отколкото да подреди обърканите триъгълничета и квадратчета на шестнадесет игри-мозайки. Конуей реши да се обади на O’Мара, но размисли и се отказа от това намерение. Майорът едва ли би проявил интерес към неговата безпомощност.

Той се ровеше из останките от цяла редица шкафчета, изпълнен с надеждата да попадне на находка във формата на дреха или фотография на някое хубаво чуждопланетно момиче, когато се обади Кърсед.

— Анализът е готов — докладва сестрата. — Ако се разгледат поотделно различните елементи, пробите не представляват нищо особено. Но тяхната смес ще бъде смъртоносна за всяко същество, което притежава дихателни органи. Независимо как се смесват, резултатът е един и същ — лепкава отровна рядка каша.

— Моля ви бъдете по-конкретна — сряза я Конуей. — Нужни са ми данните от анализа, а не мнения.

— Що се отнася до вида на газовете — отвърна Кърсед, — те са амоняк, въглероден двуокис и два инертни газа. В комбинация помежду си или може би с други някои елементи те образуват плътна, отровна и непрозрачна атмосфера…

— Не може да бъде! — възрази рязко Конуей. — Вие сама видяхте боядисаните помещения на кораба. Тези същества явно имат слабост към пастелните цветове. А същества, които живеят в непрозрачна атмосфера, не могат да са чувствителни към нюансите на цветовете…

— Доктор Конуей — прекъсна го извиняващият се глас на Хендрикс. — Проверих гравитационните решетки. Доколкото успях да установя, те са нагласени на гравитация пет g.

Притегляне, петорно по-мощно от земното, означаваше и пропорционално високо атмосферно налягане. Следователно това същество дишаше гъста отровна супа — или по-точно бульон, помисли си гневно Конуей. А от това той можеше да си направи и други, още по-зловещи изводи.

Той се обърна припряно към Хендрикс:

— Кажете на хората от спасителната група да си отварят очите на четири, но това естествено не означава да намаляват темпото. Всяка твар, която живее при пет g, обезателно притежава яки мускули, а понякога спасителите изпадат в паника.

— Разбирам — разтревожено каза Хенрикс и изключи. Конуей поднови разговора с Кърсед.

— Вие чухте какво каза лейтенантът — започна той спокойно. — Опитайте комбинации при високо налягане. И запомнете — на нас ни е нужна чиста атмосфера!

След дълго мълчание сестрата каза:

— Не възразявам. Само искам да ви кажа, че не обичам да си губя времето, дори когато със заповед ме принудят да правя това.

В продължение на няколко секунди Конуей отчаяно се бореше със себе си да не избухне, докато едно щракване в слушалките му подсказа, че гъсеницата ГБЛЕ бе прекъснала връзката. След това той изрече няколко думи и дори емоционалният филтър на транслатора не можеше да ги пречисти от вложената в тях ярост.

Но постепенно гневът на Конуей, породен от глупостта, суетата и наглостта на сестрата, започна да затихва. А може би Кърсед не беше и толкова глупава. Може би тя бе права в извода си за непрозрачността на атмосферата. И докъде щяха да стигнат с този извод?

Само до следващото противоречие.

Целият кораб беше пълен с противоречия, помисли си уморено Конуей. Нито формата, нито конструкцията на кораба подсказваха, че обитателите му живеят в условия на висока гравитация, и въпреки това гравитационните решетки бяха настроени на пет g. Цветовете, в които бяха боядисани помещенията, показваха, че тяхното зрение не се различаваше много от зрението на Конуей. Но според Кърсед за атмосфера като тяхната бе необходим радар, а не зрителни органи. И ако към всичко това прибавим и сложната плетеница на въздушната инсталация, както и яркооранжевия корпус…

За кой ли път Конуей безуспешно се мъчеше да сглоби една смислена картина от сведенията, с които разполагаше! Но може би, ако подходеше към проблема от друга гледна точка…

Внезапно той включи радиото си и каза:

— Лейтенант Хендрикс, моля ви, свържете ме с Болницата. Трябва да поговоря с O’Мара. И бих искал капитан Съмърфийлд, вие и сестра Кърсед да участвувате в този разговор. Мога ли да разчитам на връзка?

— Почакайте така една минутка — отговори Хендрикс.

Конуей слушаше как прекъсваният от звън, пукот и бръмчене глас на Хендрикс повика радиста на „Шелдън“, как радистът се свърза с Болницата и помоли Съмърфийлд да отиде до радиостанцията, и как се обади равният, безизразен, предаден от транслатора, глас на чуждопланетния оператор в Болницата. Преди обещаната минута суматохата заглъхна и познатият строг глас на O’Мара произнесе:

— Главният психолог слуша. Говорете.

Конуей съвсем накратко изложи положението на борда на пострадалия кораб, спомена за противоречията, на които са се натъкнали, и не скри, че операцията е в застой. След това продължи:

— Спасителната група напредва към центъра на кораба, защото най-вероятно там се намира пострадалото същество. Но не е изключено то да се е скрило и в някое странично помещение. Ето защо може да се наложи да претърсим целия кораб, докато го намерим. А това би отнело няколко дни. Ако пострадалият е все още жив, той сигурно се намира в много тежко състояние. Следователно не разполагаме с много време.

— И какво възнамерявате да правите, докторе?

— Как да ви кажа — отвърна уклончиво Конуей, — може би една по-обща картина на положението ще ни бъде от полза. Ако капитан Съмърфийлд например ни разкаже при какви обстоятелства е намерен корабът — за неговото положение и курс и за своите лични впечатления. Може би посоката на полета ще ни помогне да открием планетата, от която е стартирал? А това би разрешило…

— Боя се, че не, докторе — прозвуча гласът на Съмърфийлд. — Ние се опитахме да проследим пътя на кораба в обратна посока и установихме, че той е трябвало да мине през една полуоткъсната слънчева система. Ние открихме тази система преди повече от сто години и още тогава я отбелязахме като възможен обект за колонизация, което, както знаете, означава, че в нея липсва разумен живот. Няма цивилизация, която може само за сто години да измине пътя от нулата до космическите полети. Следователно корабът не е могъл да стартира оттам. Продължението на линията на курса напред водеше в пустошта — по-точно в междугалактическото пространство. Според мен катастрофата е предизвикала рязка промяна в курса и от това, в какво положение е бил намерен корабът, едва ли бихте узнали нещо.

— Няма как — ще се наложи да се откажем от тази идея — рече тъжно Конуей и продължи с малко по-уверен глас: — Но някъде в космоса се намира другата половина от кораба. Ако успеем да я намерим и ако на нея се намират все още телата на другите членове на екипажа, това би ни помогнало да разрешим всички проблеми. Признавам, че този път е доста обиколен, но съдейки по сегашното ни темпо, той може да се окаже най-бързият. Настоявам да започне търсенето на другата половина от кораба.

Конуей завърши и изчака да се разрази бурята. Капитан Съмърфийлд показа нагледно какво означава да имаш бързи реакции и пръв заговори:

— Това е невъзможно! Вие нямате представа какво искате! Ще се наложи да мобилизираме повече от двеста кораба — цялата флота на сектора, за да пребродят този участък за по-кратко време. И за какво ще е всичко това? За да намерите някакъв си мъртвец, да го анализирате и да лекувате друг астронавт, който по това време може да е също вече мъртвец. Знам, че за вас животът на всяко едно същество е най-важното материално съображение — продължи Съмърфийлд с малко по-спокоен тон, — но вашето искане граничи с безумието. Освен това аз нямам право не само да започна, но дори и да предложа подобна операция…

— Такова право има Болницата — намеси се грубо O’Мара. — Вие, докторе — обърна се той към Конуей, — си слагате главата в торбата. Ако търсенето се увенчае с успех и в резултат на това пострадалият астронавт бъде спасен, не мисля, че някой ще повдигне въпрос за цялата врява и разходите по търсенето. Напротив, Мониторите дори ще ви потупат по гърба, че сте ги насочили към нова, непозната цивилизация. Но ако астронавтът умре или ако е вече умрял, цялата отговорност, докторе, ще падне върху вас.

Ако си сложеше ръката на сърцето, Конуей не би могъл да каже, че е заинтересован повече от обичайното за спасението на пациента, но не и дотолкова, че да пожертвува кариерата си. Водеше го не само някакво гневно любопитство, но и смътното усещане, че противоречивите факти бяха само част от едно цяло, което включваше много повече от един катастрофирал кораб и неговия единствен пътник. Чуждопланетните същества не строяха кораби специално, за да объркват земните лекари,и очевидно тези противоречиви данни сигурно означаваха нещо.

За миг на Конуей му се стори, че е намерил отговора. Някъде дълбоко в съзнанието му се оформяше един мъгляв и все още неясен образ… заличен изцяло и окончателно от възбудения глас на Хендрикс, който се разнесе в слушалките му:

— Докторе, намерихме пострадалия!

Когато след няколко минути се присъедини към хората от спасителната група, Конуей установи, че те вече бяха монтирали временен люк. Хендрикс и останалите мъже разговаряха, допрели шлемовете си, без да използуват радио. Но най-приятната гледка за Конуей бе издутата мембрана на люка.

Вътре в помещението имаше налягане. Неочаквано Хендрикс включи радиото и каза:

— Влезте, докторе. Сега, когато го открихме, можем вече да отваряме вратата, а не да я режем. — Той посочи към мембраната и добави. — Налягането в помещението е около дванадесет фунта.

Това не беше чак толкова много, помисли си Конуей, особено като се имаше предвид, че нормалното притегляне за пострадалия е пет g, а на подобна убийствена гравитация съответствуваше и огромно налягане. Той се надяваше, че въздухът в помещението е достатъчен, за да поддържа живота на пациента. Помисли си, че след катастрофата отнякъде бавно изтича въздух. Но може би вътрешното налягане на съществото ще успее да компенсира спадането на външното налягане.

— Бързо изпратете на Кърсед проба от въздуха — нареди Конуей. Ако откриеха състава му, лесно можеха да увеличат налягането на скутера, с който щяха да откарат пострадалия в Болницата. И бързо добави: — Искам четирима спасители да останат на скутера. При изваждането на пациента може спешно да ни потрябва някое специално съоръжение.

Придружен от Хендрикс, той мина през малкия люк. Лейтенантът провери затворите, хлопна внимателно външната врата и се изправи. По скърцането на костюма си Конуей разбра, че налягането се покачва в резултат на нахлуването на въздух от помещението. Той със задоволство отбеляза, че въздухът е прозрачен и нямаше нищо общо с предсказаната от Кърсед плътна непрогледна мъгла. Херметическата врата се открехна, като че ли се колебаеше, и след това рязко се отвори напълно.

— Не влизайте, докато не ви повикам — каза тихо Конуей и влезе вътре. Хендрикс измърмори нещо в знак на съгласие, а веднага след това се чу и гласът на Кърсед, която съобщи, че включва запис.

Винаги, когато погледнеше за пръв път същество от неизвестен биологичен вид, Конуей виждаше пред себе си неясно и размазано петно. Разумът му настояваше да съпостави чертите на това новооткрито същество с нещо познато, а за това му бе необходимо малко време.

— Конуей — прогърмя гласът на O’Мара. — Вие какво, заспахте ли там?

Конуей бе забравил за O’Мара, Съмърфийлд и различните радисти, които поддържаха връзка с него. Той се окашля и започна припряно да обяснява:

— Съществото е пръстеновидно и много прилича на напомпана автомобилна гума. Диаметърът на пръстена е около девет фута, а дебелината му е между два и три фута. Масата му очевидно е четири пъти по-голяма от моята. Не се забелязват никакви движения, нито следи от по-значителни телесни увреждания.

Той пое дълбоко въздух и продължи:

— Външната обвивка е гладка, блестяща и сива на цвят, на места покрита с дебела кафеникава кора. Петната, покрита с тази кора, заемат повече от половината от цялата кожа и създават впечатление за ракови образувания, но спокойно биха могли да бъдат и някаква естествена защитна окраска. Възможно е и да са възникнали от декомпенсацията. На външната страна на пръстена се виждат два реда къси пипала, които в момента са здраво притиснати към тялото. Пипалата са общо пет чифта, но по нищо не личи каква е тяхната функция. Освен това не виждам нито зрителни органи, нито някакви органи за гълтане. Ще се наложи да го огледам по-отблизо.

Приближаването му не предизвика никаква външна реакция у съществото и Конуей започна да се безпокои, че помощта им е закъсняла. Той все още не виждаше нито очи, нито уста, но различи малки, подобни на хриле отверстия и нещо, което приличаше на ухо.

Той протегна ръка и лекичко докосна едно от пипалата.

Съществото като че ли се взриви.

Конуей отлетя настрани. Цялата му дясна ръка бе изтръпнала от удара, който, ако не беше тежкият защитен костюм, щеше да смаже китката му. Той трескаво включи антигравитационния колан, за да не излети от пода, и бавно започна да отстъпва към вратата. Постепенно от всичките въпроси, които бръмчаха в слушалките му, останаха само най-важните два: Защо е извикал? И каква е била тази суматоха в помещението?

Конуей отговори с треперещ глас:

— Ами… аз… установих, че пострадалият е жив…

Хендрикс, който наблюдаваше през илюминатора, избухна в смях.

— Кълна се — провикна се лейтенантът, — че никога през живота си не съм виждал по-жив пациент.

— Не можете ли да говорите като хората! — изрева O’Мара. — Какво става там?

Ето един въпрос, на който трудно можеше да се отговори, помисли си Конуей, като наблюдаваше как пръстеновидното същество ту се търкаля, ту подскача из помещението. Физическият контакт с пациента бе предизвикал у него паника. И докато първоначално причината бе Конуей, то сега съприкосновението с всяко нещо — стени, под и предмети, плаващи из въздуха — предизвикваше у пациента същата реакция. Пет чифта мощни гъвкави пипала се размахваха в радиус от два фута, а съществото се плъзгаше из помещението. И без значение коя част на едрото пръстеновидно тяло се докосваше до предметите, пипалата неотменно се размахваха ожесточено.

Когато настъпи благоприятният момент, Конуей успя да се скрие в камерата: съществото безпомощно увисна във въздуха в средата на помещението и подобно на старинна космическа станция се завъртя около собствената си ос. Но то постепенно се приближаваше към една от стените и трябваше да се вземат бързи мерки, преди да започне отново да се блъска из помещението. Конуей разпореди бързо:

— Ще ни трябва тънка здрава мрежа, пети размер, пластмасов чувал, който може да побере мрежата, и комплект помпи. В това си състояние пациентът не може да ни окаже никакво въздействие. Когато го поставим в чувала, ще вкараме с помпите въздух в него и така ще го пренесем до скутера. Дотогава Кърсед ще е готова с анализа. Но по-бързо донесете мрежата!

Конуей не можеше да си обясни как същество, живеещо в условия на такова мощно притегляне, може да се движи с такава лекота в разреден въздух.

— Кърсед, докъде стигнахте с анализа? — запита внезапно той.

Сестрата забави отговора и Конуей бе вече решил, че тя не е чула въпроса му, когато най-неочаквано бавният безцветен глас отговори:

— Анализът е готов. Съставът на въздуха в помещението на пострадалия е такъв, че ако си свалите шлема, докторе, можете и вие самият да дишате от него.

„А това — помисли си слисаният Конуей — бе вече най-невероятното противоречие.“ Кърсед бе сигурно не по-малко изумена. И изведнъж Конуей се засмя. Той си представи как изглежда сега козината на сестрата…