"Галактическа болница" - читать интересную книгу автора (Уайт Джеймс)

IV

След шест часа въпреки отчаяната му съпротива по време на целия път пациентът бе пренесен до отделение 310 Б и настанен в едно неголямо помещение с операционна зала, недалеч от Хирургическо отделение ГБЛЕ. По това време Конуей не беше вече сигурен какво желае по-силно: да излекува пациента, или да го убие на място. Като съдеше по коментарите на Мониторите и Кърсед по време на пътуването, те се бореха със същите чувства. Конуей направи предварителен преглед, доколкото това бе възможно под мрежата, и накрая взе проби от кръвта и кожата. Изпрати пробите в Патологията, като залепи на тях червени етикети — знак за изключителна спешност. Кърсед предпочете да ги занесе сама до лабораторията, вместо да ги изпрати по пневматичната тръба, защото лаборантите от Патологията проявяваха удивителна цветна слепота по отношение на етикетите. Накрая Конуей нареди да се направят рентгенови снимки и като остави пациента под наблюдението на Кърсед, се отправи към O’Мара.

Като го изслуша, O’Мара каза:

— Най-трудното вече мина. Предполагам, че вие ще поемете случая?

— Не… не съм убеден, че трябва да направя това — отвърна Конуей.

O’Мара се намръщи.

— Ако искате да зарежете пациента, кажете го направо. Не понасям увъртанията.

Конуей пое въздух през ноздрите си и след това заговори бавно, като наблягаше на всяка своя дума:

— Аз искам да поема случая. Съмненията, които току-що изразих, не означават, че се колебая да направя това, а са свързани с вашето погрешно становище, че най-трудното е вече минало. Това не е истина. Аз направих предварителния преглед и когато резултатите от изследванията са готови, възнамерявам да направя още по-обстоен преглед. Смятам това да стане утре и бих искал д-р Манън, д-р Приликла, полковник Скемптън и лично вие да присъствувате на този преглед.

O’Мара повдигна учудено вежди.

— Странно съзвездие от таланти, докторе — каза той. — Бихте ли ми обяснили за какво сме ви необходими?

Конуей поклати глава.

— Предпочитам засега да не говоря за това.

— Добре, ще дойдем — каза O’Мара, опитвайки се насила да бъде любезен. — И моля да ме извините, че преди малко допуснах да приема вашето колебание за увъртане, но вие така мънкахте под носа си, че от три ваши думи разбирах едва една. А сега идете и се наспете, докторе, преди да съм ви засегнал отново с нещо.

Едва сега Конуей осъзна колко е уморен. Той с усилие се добра до стаята си с походка, в която нямаше и следа от бодрата отмерена крачка на Старши терапевт.

На следващата сутрин Конуей прекара два часа около пациента, преди да свика консилиума, за който бе помолил O’Мара. От всичко, което бе установил, а то не бе твърде много, той дойде до извода, че без помощта на експерти не може да направи нищо за пациента.

Д-р Приликла, паякоподобното и изключително крехко създание от класификация ЖЛНО, пристигна пръв. O’Мара и полковник Скемптън, Главният инженер на Болницата, дойдоха заедно. Последен се появи д-р Манън, когото някаква работа бе задържала в Операционната зала ГБЛЕ. Той се втурна почти тичешком в стаята, спря се и бавно обиколи пациента два пъти.

— Прилича на поничка — каза той — с мустачки.

Всички погледи се устремиха към него.

— Това не са мустачки и съвсем не са безобидни — заяви Конуей, като приближи към пациента рентгеновия сканиращ апарат. — Момчетата от патологичната лаборатория смятат, че това е злокачествено образуване. А ако погледнете на екрана, ще видите, че формата на пациента няма нищо общо с поничка. Той притежава най-обикновена анатомия, характерна за класификация ГБЛЕ — цилиндрично тяло със слабо изразен скелет и силна мускулатура. Самото същество не е пръстеновидно. Грешното впечатление се създава от това, че по известна само нему причина то се опитва да глътне собствената си опашка.

Манън се наведе и внимателно се вгледа в екрана, изсумтя скептично и се изправи.

— Типичен омагьосан кръг — измърмори той и след това добави: — Затова ли сте поканили O’Мара? Да не би да подозирате, че на пациента му хлопа някоя дъска?

Конуей не взе на сериозно този въпрос и го пропусна покрай ушите си.

— Образуванието е най-плътно на онова място — продължи той, — където се съединяват устата и опашката. Всъщност тази област е изцяло покрита от масата му и ние трудно можем да ги разграничим. Очевидно този оток е болезнен или най-малкото предизвиква у пациента непоносим сърбеж. Може би именно този сърбеж го е накарал да захапе така здраво опашката си. От друга страна, това му положение може да се дължи на породено от отока неволно свиване на челюстните мускули, нещо от рода на епилептичните гърчове…

— На мен ми допада повече втората идея — намеси се Манън. — За да може отокът да се разпростре от устата до опашката или обратното, челюстите сигурно са били от дълго време стиснати така здраво.

Конуей кимна с глава и продължи:

— Въпреки че на катастрофиралия кораб съществуваше съоръжение за изкуствена гравитация, аз установих, че условията за живот на пациента като въздух, налягане и притегляне са много близки до нашите. Тези отверстия отзад на главата, които засега не са обхванати от отока, служат за дишане. А по-малките отвори, покрити частично от мускулни снопчета, са уши. Следователно пациентът може да чува и диша, но не може да яде. Надявам се всички ще се съгласите с мен, че първата стъпка трябва да бъде освобождаването на устата.

Манън и O’Мара изразиха съгласието си с кимване. Приликла разпери четирите си манипулатора — жест, който имаше същото значение, а полковник Скемптън вторачи поглед в тавана, разсъждавайки най-вероятно по въпроса за какъв дявол го бяха поканили и него. Без да губи време, Конуей се зае да му обясни причината.

Докато той и Манън обсъждат на кой оперативен метод да се спрат, полковникът и д-р Приликла трябва да се заемат с въпроса за свръзката. Докато Приликла със своята емпатична способност долавя емоционалните реакции на пациента, двама от транслаторните техници на Скемптън ще провеждат звукови опити. Щом открият слуховия обхват на болния, ще могат да модифицират транслатор, който да бъде походящ за него, и тогава самият болен ще може да помага на лекарите за установяването на диагнозата и провеждането на лечението.

— Тук и без мен е достатъчно многолюдно — заяви решително полковникът. — Ще се справя и сам.

Той отиде до комуникатора, за да поръча необходимите му съоръжения. Конуей се обърна към O’Мара.

— Не, не ми казвайте нищо. Аз сам ще отгатна — каза Главният психолог, преди Конуей да си отвори устата. — За мен сте оставили най-лесната задача — щом се намери начин за общуване с пациента, аз ще трябва да го успокоя и да го убедя, че двамата касапи, застанали пред него — вие, докторе, и д-р Манън, — не искат да му сторят никакво зло.

— Точно така — потвърди Конуей с усмивка и побърза да посвети цялото си внимание на болния.

Приликла докладва, че пациентът изобщо не ги забелязва и че емоционалните му реакции са изключително слаби. Той смяташе, че болният е или в безсъзнание, или е в състояние на пълно физическо изтощение. Въпреки това Конуей ги предупреди изобщо да не докосват болния.

Конуей бе виждал злокачествени образувания у всякакви пациенти, но с този оток щяха да се справят трудно.

Подобно на дебела влакнеста кора на дърво той изцяло покриваше мястото, където се съединяваха устата и опашката на болния. Допълнителна трудност представляваше и структурата на челюстните кости, които щяха да им бъдат основна грижа по време на операцията. Те изобщо не се виждаха на екрана, тъй като кората, която ги покриваше, почти не пропускаше рентгеновите лъчи. Очите на пациента също се намираха някъде под кората, а това от своя страна изискваше особено внимание при операцията.

Манън посочи неясното петно на екрана и гневно заяви:

— Не мисля, че е искал да се почеше, за да облекчи сърбежа си. Зъбите му така здраво са стиснати, че той направо си е отхапал опашката! Абсолютно ясно е — това е епилептичен статус. Или път е някакво желание за самонараняване, което може да се дължи на психическо разстройство…

— Гениално! — възкликна с отвращение застаналият зад тях O’Мара.

В това време пристигнаха съоръженията на Скемптън и Приликла и полковникът започнаха да калибрират транслатор за болния. Тъй като пациентът се намираше в безсъзнание, наложи се звуковите проби да се правят с оглушителна сила, а това принуди Манън и Конуей да отидат в операционната зала, за да довършат на спокойствие разговора си.

Половин час по-късно Приликла влезе при тях, за да им каже, че вече могат да разговарят с пациента, макар че той все още не беше дошъл напълно в съзнание. Те бързо отидоха в стаята на болния.

O’Мара бе пристъпил към своята задача и обясняваше на пациента, че той се намира сред приятели, които го харесват и съжаляват и ще направят всичко възможно, за да му помогнат. Той говореше тихо в своя транслатор, а от другия транслатор, поставен близо до главата на пациента, гърмяха неразбираеми писъци и крясъци. В паузата между отделните изречения на O’Мара Приликла докладваше за емоционалното състояние на болния.

— Объркване, ярост и силен страх — звучеше гласът на лекаря ЖЛНО по неговия собствен транслатор. Изминаха няколко минути, но силата и видът на емоционалните реакции не се променяха. Конуей реши да предприеме следващата крачка.

— Предайте му, че се готвя да вляза във физически контакт с него — каза той на O’Мара. — Моля да ме извини, ако това се окаже неприятно за него, но му кажете, че нямам намерение да му сторя нищо лошо.

Той взе една дълга заострена сонда и леко я допря до мястото, където образуванието бе най-плътно. Приликла съобщи, че в отговор на това няма никаква реакция. Очевидно пациентът изпадаше в ярост само когато го докосваха в онези участъци от кожата, които не бяха обхванати от отока. Конуей почувствува, че все пак успяха да стигнат до нещо.

Като изключи транслатора на пациента, той каза:

— На това се и надявах. Ако засегнатите участъци са нечувствителни към болка, ще можем с помощта на пациента да освободим устата, без да прибягваме към упойка. Освен това нямаме никаква представа за неговата обмяна на веществата и ако му дадем упойка, рискуваме да го убием. А вие сигурен ли сте — обърна се той неочаквано към Приликла, — че пациентът чува и разбира това, което му говорим.

— Да, докторе — отвърна Приликла, — той разбира всичко, когато му говорите бавно и ясно.

Конуей включи отново транслатора и започна с тих глас:

— Ние се каним да ви помогнем. Първоначално искаме да ви позволим да възстановите естественото си положение, като освободим устата ви, а след това ще отстраним това злокачествено…

Внезапно мрежата се размърда и пет чифта пипала започнаха яростно да се размахват във всички посоки. Ругаейки, Конуей отскочи настрани. Той се сърдеше на пациента, но още повече се сърдеше на себе си, защото бе постъпил прибързано…

— Страх и ярост — докладва Приликла и добави: — Това същество… струва ми се, че то има причина за такава реакция.

— Но защо? Аз само искам да му помогна…!

Съпротивата на пациента достигна до невероятна ярост. Крехкото тяло на Приликла потрепваше под напора на емоционалната буря, бушуваща в мозъка на болния. Едно от пипалата на пациента, което се подаваше от покрит с кора участък, се заплете в мрежата и се откъсна.

Такава сляпа безпричинна паника, помисли си уморено Конуей. Но Приликла бе казал, че пациентът има основание за тази емоционална реакция. Конуей изруга. Дори мисловната дейност на пациента бе противоречива.

— А сега? — запита Манън, когато болният отново утихна.

— Страх, гняв и ненавист — докладва Приликла. — Мога съвсем определено да кажа, че той не желае нашата помощ.

— Очевидно попаднахме на много болен звяр — обади се мрачно O’Мара.

Тези думи прокънтяха като ехо в мозъка на Конуей.

Те имаха огромно значение. O’Мара, разбира се, бе имал предвид душевното състояние на пациента, но това нямаше значение. Много болен звяр — това беше ключът към ребуса и останалите му части започнаха да застават на местата си. Все още нещо липсваше, но и това, което вече знаеше, бе достатъчно, за да изпълни Конуей със страх — такъв ужасен страх, какъвто той никога през живота си не бе изпитвал.

Когато заговори, той едва разпозна собствения си глас:

— Благодаря ви, господа. Ще трябва да се спра на друг подход към пациента. Когато съм готов с решението си, ще ви уведомя…

Искаше му се всички да си отидат и да го оставят да обмисли въпроса. Изпитваше и желанието да избяга нанякъде и да се скрие, макар че едва ли в цялата Галактика можеше да се намери кътче, където би могъл да се скрие от това, което го плашеше.

Сега всички бяха втренчили поглед в него и лицата им изразяваха изненада, тревога и объркване. Много пациенти не желаеха да бъдат лекувани, но това не означаваше, че при първите признаци на съпротива от тяхна страна докторът ще прекъсне лечението. Очевидно те решиха, че Конуей се е уплашил от предстоящата крайно неприятна и технически сложна операция и всеки по свой път се опита да го окуражи. Дори Скемптън предлагаше, различни варианти.

— …Щом ви тревожи най-много въпросът с упойката — говореше Скемптън, — нима не е възможно патолозите да създадат наркоза въз основа на данните, получени от умряло или ранено същество? Непрекъснато си мисля за търсенето на другата половина от кораба, което предложихте преди малко. Струва ми се, че сега вие имате всички основания да настоявате за започването му. Искате ли да…

— Не!

Сега вече наистина всички погледи се втренчиха в него. У O’Мара се събуди професионален интерес. Конуей припряно заговори:

— Пропуснах да ви кажа, че разговарях със Съмърфийлд. Той заяви, че според последните изследвания намерената от Мониторите половина от кораба при катастрофата е пострадала повече от другата. Втората половина според него не се е разпаднала на парчета, а напротив, добрала се е до родната им планета на собствен ход. Следователно търсенето й би било безпредметно.

Конуей отчаяно се надяваше, че Скемптън няма да си направи труда да провери тази информация. Съмърфийлд наистина се беше обадил от кораба, но неговите изводи не бяха така категорични, както ги представи Конуей. Сега, когато имаше ключа към ребуса, Конуей се обля в студена пот само при мисълта, че корабите на Мониторите щяха да претърсят целия участък.

Но Скемптън само кимна и смени темата. Конуей си отдъхна и бързо каза:

— Д-р Приликла, бих искал да поговоря с вас относно емоционалното състояние на пациента през последните няколко минути. Не, не сега — малко по-късно. Искам да ви благодаря още веднъж, господа, за вашите съвети и помощ…

Той направо ги гонеше от стаята и по израженията на лицата им се досети, че те разбраха това — навярно щеше да му се наложи да отговаря на цял куп неприятни въпроси, които O’Мара щеше да му зададе във връзка със сегашното му поведение. Но в този миг Конуей не мислеше за това. Когато всички си отидоха, той помоли Кърсед да наглежда пациента на всеки половин час и да му се обади, ако има промяна в състоянието му. След това се отправи към стаята си.