"Краят на историята" - читать интересную книгу автора (Илиев Андрея)3.След щателна проверка на портала и дълго ходене най-после стигна до кабинета на доктор Пачев. — Здравейте, господин Шишманов. Ей това почтително обръщение го спираше да му каже: човече, ти май си по-луд от пациентите си… — Ами дойдох да го видя, докторе. — Да, да… И преводачът е тук. Сух, с гърбав нос и една педя мустаци. Господин Бекиров. Коя хубавица ще се заеме с турски и то отпреди 500 години?… Чаталестите мадами учат английски, щото доларите ги печатат на ингилизки! — Какво мислите, господин Бекиров — тоя тип къде е учил този турски? Погледна го учудено. — От майка си, господине. Ник изпъшка: още един луд… — А вие? — Аз — от книгите. — Той не може ли да го е научил оттам? — Почакайте — студено помоли Бекиров. — Сам ще прецените дали тоя човек би отворил книга. Бяха пред вратата — масивна, от дебела ламарина, усилена с решетка. Празна бяла стая. Опа — с четири стола. И огромно мъжище в усмирителна риза — и тя бяла. Изглеждаше на около трийсет и пет години и май дремеше. — Трябва да проверя из клубовете по вдигане на тежести — промърмори Ник. — Ако този човек е тренирал някога нещо, той щеше да е много известен, защото медалите му щяха да тежат колкото него — поклати глава Пачев. Грамадата се сепна от гласовете им. Надигна лице — имаше кафяви властни очи, свикнали да изискват и получават послушание. Видя Ник и изведнъж се оживи. Разкърши или по-точно опита да разкърши рамене и каза нещо. — Пита дали си войник — преведе Бекиров. — Аз? — Ти. — После пак се заслуша в бързата реч. — Твърди, че ти си първият истински мъж, който среща откакто е тук. Все разни курбанджии… Иска да премери сили с теб. — Той никога не е казвал толкова думи на един път — учуди се Пачев. — Обикновено му ги вадим с ченгел. — Май не сме в една категория — огледа го още веднъж Ник. — Но и с такива съм се бил. Бекиров преведе. Гигантът присви очи. — Пита дали ще му помогнеш да излезе оттук. — Ако говори. Бекиров бързо заджумули. Мъжът вторачи тежките си очища в Ник и каза нещо, което приличаше на клетва. — Ще говори. — Питай го как се казва. — Муса. — Откъде си? — Едирне. — Това е Одрин, нали?… Как мина границата? Мъжището объркано завъртя очи. — Казва, че няма граница. Не е минавал граница. — Как се е озовал тогава в България? Бекиров отсечено преведе. Муса така рязко вдигна рамене, че шевовете на ризата заплашително изпукаха. — Каква България? Откак съм се родил, няма България. — Докторе — обърна се Ник към Пачев. — Тоя пак заби в неговите лабиринти. Психиатърът кимни и се обърна към Бекиров. — Помоли го да разкаже как се е озовал край водния парк. Очите на Муса потъмняха, гъстите му вежди паднаха надолу. — Преди колко… вече не знам преди колко време дойде един мъж и ми каза, че купува гяурски книги. Попитах го за колко, а той ми обясни, че зависело от книгата. Колкото по-стара била, толкова по-скъпо щял да я вземе. Е, пуснах няколко мои хора по околните села, отарашиха църквите им. И след десет дни пак се срещнахме. Половината книги ми ги върна, но за другите даде един кемер сребро. — За книги? — почеса се Ник по брадата. — Кемер сребро? Не долари, не левове, а сребро? Муса сякаш не чу въпроса, преведен от Бекиров. — Тогава за първи път видях гяурката. Беше с него — бяла, със сини очи и тънка-тънка. Акълът ми остана при нея. — Той не беше ли турчин? — Отначало мислех, че е от Мъсър; после реших, че е евреин. Но сега като си мисля, не беше нито едното, нито другото. — Ами какъв? — Беше ваш. — Как наш? — обърка се Ник. — Като теб. Теб. И теб. — Муса посочи последователно Ник, Пачев и Бекиров. — По-нататък? Муса го погледна изпод вежди. Блесна гняв — тоя човек не бе навикнал да го разпитват, — но се овладя и продължи със зле прикрито раздразнение: — Видях, че има келепир от тая работа, та ударихме един манастир. Злато имаше, животни имаше, дрехи… Хубаво стана. И книги, много книги. Когато дойде оня, слабият, хареса ги. И сложи кесия злато. Обаче аз му рекох: „Искам гяурката.“ Доктор Пачев бутна Ник по ръката. — Това на нас не го е разказвал. — Даде ли ти я? Муса поклати глава. Очите му се изпразниха, а умът отлетя някъде далече. — Такава жена не се дава, тя се взима. С кръв… Обеща, че ще доведе две като нея. Дори по-хубави от нея. Взе книгите. — Без да плати? — ядоса се Ник. — Извози ли те? Бекиров изсумтя: — Това, последното, не мога да го преведа. — Що? — Няма го в езика му. — Бре! Все джентълмени ли са се мотали по негово време? Мъжагата бавно излезе от спомена и рече сухо: — След три дни доведе две момичета. Пак замълча. — И? — нетърпеливо попита Ник. — Циганки. Ваши. — Как наши? — Като тия, дето лежаха край мястото с водата… Дадох ги на хората си. Когато си тръгна, изпратих подире му двама от най-ловките си хора. След няколко часа единият се върна и ми каза, че са го изгубили. — Къде? В гората? — Край града има голям баир, надупчен с килии. Влязъл в една от тях и изчезнал. — Как изчезнал? — Ей така. Тя е два пъти колкото тая стая. Има един изход. Хората ми не мърдали от него, а оня изчезнал. — И после? — Не повярвах. Заведе ме при килията. Муса замълча вглъбен. По челото му бяха избили ситни капки пот. — Рекох си: има тайна врата. Започнах да опипвам стените. И пропаднах… — Къде? — изхърка Ник. — Видях голите жени, басейна… Направих крачка назад, за да се скрия и пак се озовах в килията. Водачите ми тичаха уплашени — видях само гърба им. Хванах коня си за юздите, прекарах го през помещението… Стената пак… ме пусна. Качих се на седлото, извадих ятагана и… Муса млъкна, загледан в Ник. После се обърна към Бекиров: — Какво му става? Ник се бе изправил; очите му гледаха подивели. Лицето му бе почервеняло като на трескав. — Не, не, не! — изхриптя той. — Господин Шишманов — плахо рече Пачев. — Не може да бъде! — изрева Ник и излетя навън. |
|
|