"Улеят на времето" - читать интересную книгу автора (Милчев Асен)

13

Дияна страдаше, като гледаше как се измъчва от неуспеха си Аскол. Искаше да му помогне, ала всичко беше загубено. Той бе заложил като картоиграч бъдещето си, цялата си кариера и не бе успял. Но тя не можеше да го осъжда за постъпката му. Времето го бе притиснало да рискува. Ако операцията беше излязла сполучлива, щяха да го обявят за герой. За нещастие на операционната маса сега лежеше страхотното обвинение срещу неговото неумение, срещу безразсъдната му смелост — живият труп на Лирбо.

— Къде сбърках? — сломено изрече Аскол. — Нали всичко бях предвидил?

Колкото и да бе изпълнена със съчувствие, младата жена не се въздържа и леко го укори:

— Понякога постъпваш самонадеяно. Не знаеш ли какво означава смирение?

Аскол бе от онези хора, които обичаха да им противоречат. Това ги раздвижваше, създаваше им настроение и желание за борба.

— Объркваш понятията, Дияна — рязко отвърна той. — Искаш да кажеш примирение. Не, никога не мога да се примирявам дори и когато съдбата е срещу мен. Съветът нарочно протака разрешението на новите операционни методи. Какво искат? Да ме накарат да се откажа ли? Те нямат никакви сериозни доводи срещу моето предложение. Страхливци! Не желаят да поемат отговорност. Науката има нужда и от решителни хора.

— А не смяташ ли, че някои са се надявали точно на това — да те изкарат от търпение и да те тласнат да рискуваш… Ако успееш, печели цялото човечество, ако загубиш — сам си си виновен. Те остават чисти.

— Не искам да обвинявам никого в подлост — разтърка челото си Аскол. — Сега с право могат да ме смятат за злодей, който подлага на гнусни експерименти пациентите си. Аз бях длъжен да не греша.

— И да не решаваш на своя глава, упорити човече.

Аскол замълча. Дали наистина осъждаше своята прибързаност? Дали се разкайваше, че е престъпил прага на разумния риск? Възможно ли му бе да прикрие разочарованието си зад благородните подбуди на своята постъпка и безкористната си професионална всеотдайност? Нямаше ли да настъпи крушение в лекарската етика на един от най-добрите електронни терапевти и неврохирурзи на планетата?

— Повече се страхувам от дружеството на здравните пуритани — продължи Дияна. — Те никога няма да ти простят смелостта да оперираш, без да зачетеш принципите им.

— Не мога да слугувам на шепа маниаци!

— Все пак, съгласи се, че техните мотиви също са хуманни.

— Само че са сбъркали времето, когато са се родили. Щастието и благополучието на хората не може да се постигне, като се отричаме от напредничавите методи на лечение в името на спокойствието и установените норми. Прогресът иска смутители. Затова не ме е страх да бъркам в гнездото на осите.

— Но те ще се опитат да те съдят за нарушение на най-висшето право на човека — на живот и на здраве.

Аскол горчиво се усмихна. Та нали и той воюваше в името на същите човешки блага. Трябваше ли да остави Лирбо да бъде емоционален инвалид? Някои може би ще го разберат. Ала повечето несъмнено ще го осъдят. И все пак най-страшното беше, че резултатът от операцията беше ужасяващ.

— Със Съвета сигурно ще се уреди нещо — Дияна непрестанно се мъчеше в тези тежки минути да му подаде ръка. — Надявам се, поне ще се чувствуват гузни, че са се скрили зад гърба ти.

— С никого нищо няма да уреждам — стисна зъби докторът. — Казах вече — поемам цялата отговорност върху себе си. — После продължи като че ли спора със съвестта си. — Кой ми бил дал право да се разпореждам със здравето на пациентите? Като че ли рискът не съпътствува винаги нашата професия. Бих легнал на масата като доброволец — само да се наеме някой да оперира по моя способ.

И все пак Аскол е истински мъж — още веднъж се убеди Дияна. — И в успеха, и в поражението си — силен и непреклонен, отзивчив и жертвоготовен.

— Изключете всички уреди и отведете болния в стаята му. Повикайте ме, когато се съвземе от упойката.

Не, не му отиваше да се държи грубо с подчинените си — реши Дияна и в същия миг я споходи една мисъл.

— Почакайте — обърна се тя към персонала на индикатора, — покажете ми страховата проба.

Аскол бързо вдигна глава. Как не му беше дошло на ум да провери най-важното? Дияна изтича и го целуна.

— Изчезнал е! Целият патологичен подсъзнателен страхов дразнител е изчезнал! Ти успя!

Аскол бе готов също да се усмихне, но отново го обзе съмнение:

— А паметта?

— Ще я възстановим — възбудено заръкомаха Дияна. — Та сега Лирбо е като пеленаче. Мозъкът му е празен и чист. С няколко сеанса на внушение ще попълним всички отдели на съзнанието му. Напълно е възможно — ти знаеш това. И той отново ще бъде пълноценен човек — с нормална, освободена от парализиращия страх на преживяното психика.

Аскол импулсивно прекара ръка по челото си.

— О, това означава отново комисии, срещи, молби, разправии…

— Това означава борба, живот — настояваше Дияна.

За кой ли път той усети колко много я обича. Може би точно сега бе моментът да й направи предложение? Вместо това, сякаш подет от някакъв възторг, Аскол я сграбчи за ръката и я повлече след себе си.

— Да отидем в компютърния блок. Хрумна ми нещо.