"Приключенията на Том Бомбадил" - читать интересную книгу автора (Толкин Джон Р. Р.)

6Човекът от Луната слезе рано на Земята

Човек от Луната обу си краката с чепици от бяло сребро, корона искри и главата краси, със перли проблясва манто. С плащ сив той премина в един ден мъглив по пътя, облян в светлина. Ключ леден в ръката му крие се бледна и скришом отваря врата. По стълба избрана от нишка тъкана поема той с леки нозе. Щастлив към живота си нов и красив отправя се, без да се спре. Че веч диамантите бели са спрели да радват самотно сърце и в кула далечна в униние вечно не се чувства той най-добре. Готов е самин да се бий за рубин, та дрехата да си краси, и за диадеми със камъни ценни да радват го чак до зори. Самотен е той. В часовете безброй света златноват наблюдава и слуша жуженето, дето въртенето на долния мир придружава. Когато Луната изпълни тавата, сърце му копнее за Огън: но не за зари на лунни скали — за истински цвят той се моли, за алено, розово, тъмночервено, за огън с пламтящи езици, за залез виолетов над буря в морето, за шир, почерняла от птици. За синьо мечтае със краски омайни, в гората за тучен бръшлян; сънува той нощем и хора, и още кръв кипнала — туй му е блян. Душата му жадна за песен отрадна е, и гладна за мръвка и вино, че лунни милинки от леки снежинки не са му те никак любими. Кракът му омекна, щом мисъл го секна за мръвки и пунш в изобилие; по стълбата стръмна надолу се спъна политна стремглав без усилие, нощеска през юли дървета обрули и кацна той не съвсем меко — от стълбата своя отлетя на завоя пред Залива Бел19 недалеко. И започна да мисли: ако дълго се кисне, няма ли да се стопи, но тогаз го откри стар рибар призори и се цял екипаж удиви. Във рибарската мрежа цял измокрен, наежен и лъщящ от глава до пети, той сияеше ален и с отблясък опален, и със нежни зелени искри. Против волята своя бе отнесен героя на брега ведно с улов богат: „Най-добре намери място в хана да спиш, те му рекоха, близо е град.“ Една бодра камбана там на Кулата стара новината набързо разнесе и научиха всички, че със първите птички появил се е пътник унесен. Ала никой не сложи във камината огън, никой вкусна закуска не даде. И намери той пепел вместо огъня весел, и вървя във калта, не в ливада. Жив човек не видя, не се чу и гласа на певец веселящ тук душата; само спящите хора хъркаха си на воля, че за тях рано беше да стават. Той почука на много врати без сполука, но не срещна отнигде ответ. Най-накрая във хана му намери колая, че отвътре проблясваше свет. На вратата излезе стар готвач начумерен и попита го: „Що дириш тук?“ „Искам огън и песни, и истории смешни, и вино да се лее напук!“. „Тук не ще ги намериш, домакинът се дзвери, ала все пак навътре ти влез, а сребро ако даваш, можеш да се надяваш да получиш и каша с овес.“ Даде гостът парата да отключат вратата, още две — да му сложат мезе. А за стол до камина, дето топло за трима е, се изръси със двайсет и две. За да хапне вечеря от каквото намерят, раздели се с корона и плащ, за което получи стар тиган полусчупен, одимен, обгорен и вонящ. Кашата бе студена и отдавна сварена, и сервирана с дървен черпак. А за пудинга славен с много сливи направен подранил беше тоз гост предраг, где Луната напусна и надолу се спусна — жаден за авантюри юнак.