"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

IV

Природата продължи да се усмихва още три минути и двайсет секунди, след което господин Кармоди се почувства така, сякаш буреносни облаци са скрили слънцето. Със сломяваща откровеност, която подейства на Лестър като удар с нож в сърцето, американският милионер твърдо отказа да инвестира дори малка част от състоянието си за създаване на ново игрище за голф, за построяване на модерен киносалон на главната улица, или за финансиране на още четири проекта.

— Не, сър — заяви господин Молой. — Съжалявам, че не мога да ви подкрепя, но се занимавам само с нефтодобив. За мен нефтодобивът е алфата и омегата на бизнеса. Не ми се ще да разпръсквам капиталите си.

— Сериозно ли говорите? — измънка Лестър и криво-ляво успя да прикрие разочарованието си и внезапната неприязън, която бе почувствал към американеца.

— Да, сър — отвърна гостът, когото под влияние на хубавото време го избиваше на лирични отстъпления. — Вложих в нефта първите си хиляда долара и ще му остана верен, защото никога не ме е подвел. От нефта падат добри пари.

— Очаквам сигурна печалба от киносалона на главната улица.

— Но няма да е голяма като от нефтодобива.

— Вие сте чужденец — търпеливо продължи Лестър — и не разбирате какви неподозирани възможности предлага Ръдж. Селцето не е голямо, но се намира близо до главния път в центъра на район с процъфтяваща икономика. Устьршир отстои само на единайсет километра, Бирмингам едва на двайсет и осем. Туристите ще идват с коли в Ръдж…

— Няма да ги спирам — великодушно заяви американецът. — Обаче ще влагам парите си само в добив на нефт.

— Или пък да вземем за пример голфа — не отстъпваше господин Кармоди, който подхвана атака от друга посока. — В момента единственото прилично игрище за голф е в Стауърбридж. В Устършир трябва да има повече игрища — знаете на каква популярност се радва този спорт…

— Обаче не е популярен като нефта — прекъсна го Молой. — Нефтьт… — замисли се и доволно се усмихна, като че току-що бе съчинил епиграма: — Нефтът си е нефт.

Лестър едва се въздържа да му съобщи мнението си по въпроса за нефта. Тъй като не можеше да даде воля на чувствата си, се извърна и заби тока си в чакъла, с който беше посипана пътеката. Съжаляваше само за едно — че кракът на Молой не се намира в обсега му. В този миг установи, че съдбата, която още от времето на Йов (Йов според Библията е бил праведен човек, станал обект на облог между Господ и Сатаната, в резултат на което го сполетели безчет злини. — Б. пр.) е била любопитна колко от ударите й е в състояние да понесе човек, му изпраща ново изпитание в лицето на Роналд Фиш. Младежът тътреше крака след неизменния си атрибут, трийсетсантиметровото цигаре, а на руменото му лице бе изписано добродушното снизхождение, което беше подразнило господин Кармоди още при първата му среща с Рони. Едва сега Лестър осъзна, че като е правил равносметка на сполетелите го злини, по невнимание е пропуснал Роналд Овърбъри Фиш. Безсъмнено за майка си младият джентълмен бе най-скъпото същество на света, ала за господин Кармоди той беше само трън в окото. Първо, разходите по изхранването му бяха значителни, защото си сервираше по два пъти от всяко ястие и най-безсрамно се наливаше с портвайн, второ, покровителственото му поведение бе нетърпимо. Лестър не понасяше разни младежи с румени лица да се държат с него като със слабоумен хлапак.

— Какъв е предметът на спора? — високомерно попита Рони и заедно с цигарето си се закотви до собственика на имението.

Господин Молой широко се усмихна и отговори с престорената сърдечност, която Лестър беше възневидял:

— Не спорим, братле. Само обяснявах на нашия любезен домакин, че си струва да инвестираш само в нефта.

— Вярно е — кимна Рони Фиш. — Господинът има право, драги Кармоди.

— Нашият мил домакин искаше да вложа известна сума в създаване на игрища за голф.

— За нищо на света! Ще хвърлите парите си на вятъра.

— Изобщо не възнамерявам да се занимавам с някакви си игрища. Нефтът си е нефт. Петролът е от първа необходимост и по време на война, и през мирно време. Това е универсалното гориво на бъдещето.

— Съгласен съм — отбеляза Рони Фиш. — Спомняте ли си какво е казал Гладстон през 1888 година? Възможно е непрекъснато да снабдяваш с гориво определени хора или да отпускаш гориво на целия свят понякога, но не и непрекъснато. Сигурно е забравил за петрола. А може би е ставало въпрос за въглища.

— Въглища ли? — изсмя се Томас Молой. Изражението му подсказваше, че е под достойнството му да се занимава с въгледобив. — Не искам и да чувам за въглища!

Съдбата отново нанасяше удар на господин Кармоди. След като милионерът не прояви интерес към киносалони и игрища за голф, възнамеряваше да насочи вниманието му към минното дело. Подозираше, че под вековните дървета в парка се крие богато находище на въглища и с радост би потвърдил подозренията си, използвайки чужд капитал.

— Вслушай се в съветите на господина, Кармоди — заяви Рони Фиш и потупа домакина по гърба. — Човекът има право — бъдещето е в нефтопроизводството. Извади част от спестяванията си, които къташ в някой чорап, драги Кармоди, и се включи, докато е време. Повярвай ми, няма да съжаляваш. — След поредния бащински съвет, който вдигна кръвното на домакина, Рони Фиш продължи разходката си.

Томас Молой го проследи с поглед, благосклонно кимна и обясни на господин Кармоди, че младежът носи умна глава на раменете си, без да забелязва липсата на ентусиазъм от страна на събеседника си. В момента темата за главата на Рони Фиш не беше от най-любимите на Лестър Кармоди.

— Та както казвах — отново подхвана американецът, — няма начин да загубите, ако вложите парите си в нефта. Не сте видели Джон Рокфелер да проси подаяния от приятелите си, нали? Не, сър! И той като мен притежава солидно състояние, натрупано от добив на петролни продукти. Ще ви призная нещо, господине. Не обичам да продавам, но искам да ви се отблагодаря, задето ни поканихте в дома си. Предлагам ви на костуема цена голям пакет акции от нефтеното находище „Силвър Ривър“. Повярвайте, че мнозина богати хора отвъд океана биха дали мило и драго да бъдат на ваше място. Няколко дни преди да предприема настоящето пътуване, обядвах с Чарли Суоб и той ми каза: „Том, досега търгувам със стомана и не мога да се оплача. Нали разбираш, никога няма да се откажа от стоманата, но бъдещето е в нефта. Ако си решил да продадеш част от акциите си в «Силвър Ривър», веднага ще ги купя за каквато сума определиш.“ Това е най-сигурното доказателство, че не ви подвеждам.

Неописуемо е разочарованието на човек, който се опитва да измъкне пари от ближния си, и внезапно установява, че ближният се стреми да стори същото с него.

Лестър горчиво се изсмя и промърмори:

— Нима си въобразявате, че разполагам с излишни средства за спекулативни сделки?

— Спекулативни ли? — повтори Томас Молой, сякаш не вярваше на ушите си. — „Силвър Ривър“ е…

Домакинът безцеремонно го прекъсна:

— Като платя сметките за поддържане на проклетото имение, се смятам за късметлия, ако ми останат няколко стотачки.

Настъпи гробна тишина.

— Наистина ли? — невярващо попита господин Молой. Разбира се, Лестър преувеличаваше. Преди да наследи имението, той беше спестил доста солидна сума и я бе вложил в солидни ценни книжа, ала предпочиташе да играе ролята на човек, който едва свързва двата края.

— Не може да бъде! Ами всичко това? — Гостът махна по посока на разкошните градини, великолепния парк и вековните дървета, които се отразяваха във водата в крепостния ров. — Всичко това носи купища пари.

— Разходите надвишават приходите. Убийствени са, повярвайте ми. Днешните английски фермери не мигват по цяла нощ, за да измислят нови искания, които да предявят на собственика на земята.

Отново настъпи тишина.

— Лоша работа — замислено каза господин Молой. — Да, сър, лоша работа.

Лестьр не подозираше, че американецът се тюхка не заради неговото неблагополучие, а заради своето. Едва сега господин Молой разбираше, че с тази разходка в провинцията е пропилял ценно време. Не само не изпитваше естетическа наслада от пребиваването в старинни къщи, ами престоя в тях опъваше нервите му. Чувстваше се като герой от старомодна оперета и се страхуваше, че всеки момент на сцената ще излязат статисти, облечени като селяни, и ще подхванат пиянска песен.

— Да, сър, сигурно положението ви е нетърпимо! — съчувствено изрече американският гост.

— Какво е толкова нетърпимо? — попита мелодичен женски глас. Привлекателната Доли се беше върнала от разходката в селото и се бе отправила към розовата градина. Отдалеч видя как съпругът й разпалено ръкомаха и се досети, че е подхванал една от кампаниите за „продажба на акции“, които им осигуряваха почти мизерно съществуване. След миг забеляза, че лицето му помръкна, което означаваше спънка в преговорите. Ето защо като всяка добра съпруга тя побърза да се притече на помощ.

— Какво е толкова нетърпимо? — повтори. Господин Молой нямаше тайни от половинката си:

— Предлагах на нашия домакин голям пакет акции от „Силвър Ривър“…

— О, не! — възкликна тя и се престори на потресена. — Нали няма да ги продадеш! Винаги си казвал, че са най-скъпото, което притежаваш.

— Така е, обаче…

— Всъщност нямам нищо против, ако станат собственост на господин Кармоди — въздъхна тя и чаровно се усмихна.

— Аз също — искрено заяви съпругът й. — Обаче той не може да ги купи.

— Какво?

— Обяснете й — промърмори господин Молой. Лестър с удоволствие изпълни молбата му. Никога не му омръзваше да се оплаква от унизителното положение, в което е поставен съвременният английски земевладелец.

— Нещо не се връзва — поклати глава Доли. — Твърдите, че сте бедняк, а вчера ни показахте зала, претъпкана с картини, всяка от които струва цяло състояние. Ами разкошните гоблени и онези златни монети… те също струват купища пари…

— Вещите и картините вървят с имението — прекъсна я Лестър.

— Не ви разбирам.

— Нямам право да ги продавам — горчиво промълви той. Като си помислеше за съкровищата в Ръдж Хол, винаги изпитваше огорчение. Смяташе ги за лоша шега, която са му скроили банда злобни предтечи.

Когато човек, който пет пари не дава за семейните традиции и за изкуството, наследи старинна сграда заедно с антиките и картините, вечно ще изпитва горчивина, споменат ли се вещите, неподлежащи на продан. Според него те представляват абсурдно замразяване на средства, които биха послужили за много полезни начинания.

За разлика от повечето наследници Лестър Кармоди не бе възпитаван от най-ранно детство да благоговее пред дома на предтечите си и да приема като свещен дълг бъдещото си владение на имението. На млади години дори не беше помислял, че ще наследи Ръдж Хол, тъй като беше по-малкият син на по-малкия син, а според английските закони първородното отроче от мъжки пол получава цялото наследство. Поради ненавременната смърт на родствениците си най-неочаквано на средна възраст той стана господар на имението, на което гледаше не с очите на аристократ-безделник, а на предприемчив делови човек. Ето защо колчем влезеше в картинната галерия и си помислеше каква огромна сума би получил, ако имаше право да се разпорежда с наследството, сякаш нож се забиваше в сърцето му. А в шкафа се мъдреше една солница, изработена през епохата на кралица Елизабет и оценена на три хиляди паунда, която той дори не желаеше да погледне.

— Нямам право да ги продавам — повтори.

— Как така? Нали ви принадлежат?

— Не — намръщено отговори господин Кармоди. — Принадлежат към имението.

Захвана да обяснява закона относно семейните реликви, а американският му гост постепенно бе обхванат от чувство за безнадеждност. От обясненията на Лестьр ставаше ясно, че проклетите вещи не могат да бъдат продавани без съгласието на попечителите; в редките случаи, в които те одобряваха продажбата, прибираха парите и ги инвестираха в имението. Господин Молой, който бе по природа оптимист, не вярваше, че въпросните попечители — навярно надменни и мнителни адвокати — ще рискуват да вложат пари в акции от „Силвър Ривър“.

— Да му се не види! — най-искрено възкликна той. — Ама че глупави закони!

Доли побърза да го хване под ръка, сякаш искаше да го утеши:

— Горкичкият ми баща! Това е голям удар за него!

Лестьр кисело изгледа госта си и процеди с тон, в който се долавяше горчива нотка:

— Какво го е грижа за моите проблеми?

— Ами… надяваше се да купи разните там картини и предмети — обясни младата жена. — Тази сутрин сподели с мен, че без да се замисли, ще ви напише чек за каквато сума пожелаете.

Докато слушаше лекцията на домакина относно английските закони, Томас Молой намръщено наблюдаваше съпругата си и забеляза как внезапно тя засия — сигурен признак, че е измислила нещо гениално, ала изказването й го разочарова. Не разбираше накъде бие скъпата му Доли, поради което понечи да възрази:

— Миличка, май не си…

Нежната му половинка бе дала обет да го обича, да го почита и да му се подчинява, не и да му обръща внимание, когато й пречи да осъществи блестящото си хрумване.

— Разбирате ли — продължи, сякаш не забелязваше господин Молой, — татко колекционира разни стари боклуци — антики и тем подобни. В Америка има музей, пълен с такива предмети, който ще завещае на държавата. Нали така, татенце?

Томас разбра, че в главата й се върти план, който той не проумява поради типичната за мъжете несъобразителност. Все пак се досети, че трябва да се включи в играта, което и побърза да стори:

— Точно така, скъпа.

— Каква е стойността на всички предмети в музея, татко?

Томас Молой още не знаеше накъде бие жена му, но реши да й играе по свирката:

— Каква ли? О-о-о… Да речем милион… Два милиона… Може би три.

— Работата е в това — обясни Доли, — че той дори не знае какво притежава, защото музеят е претъпкан. Но Пиърпонт Морган ти предложи милион само за картините, нали?

Споменаването на цифри накара господин Молой да се почувства в свои води. Той изпитваше особена слабост към цифрите.

— Грешиш, скъпа. Морган искаше да купи гоблените, а към картините прояви интерес Джейк Тъбърт. И не ми предлагаше милион, а седемстотин хиляди. Разбира се, изсмях му се в лицето. Попитах го дали си въобразява, че купува сандвичи със сирене. Той се разсърди. — Господин Молой печално поклати глава, сякаш съжаляваше, че заради една глупава шега е развалил отношенията си със стар приятел.

— Но предложението беше абсурдно! — добави, като че да се оправдае. — Седемстотин хиляди! Та аз харча по толкова само за таксита!

Докато траеше тази размяна на реплики, и без друго изпъкналите очи на господин Кармоди сякаш се обтегнаха на ластици и заплашваха да изхвръкнат от кухините си. Той дишаше на пресекулки, пръстите му конвулсивно потръпваха. Душевните му терзания не се поддаваха на описание.

С горчивина си мислеше, че му е лесно на този самодоволен американец с лека ръка да откаже седемстотин хиляди долара. За повечето хора обаче, включително за Лестър Кармоди, седемстотин хиляди долара бяха съвсем прилична сума. Може би ако Молой видеше захвърлени на улицата седемстотин хиляди долара, нямаше да си направи труда да се наведе и да ги вземе, ала Лестър Кармоди не бе в състояние да демонстрира подобно презрение към нищожната сума. Влудяваше го мисълта, че в имението му гостува човек с дебел портфейл и със слабост към антиките, и че само някакъв идиотски закон му пречи да сключи изгодна сделка.

— Колко би дал на господин Кармоди за всичко, което той ни показа вчера? — попита Доли и сякаш посипа със сол раната му.

Съпругът й небрежно подхвърли:

— Двеста хиляди… Може би дори триста. Няма да се пазаря. Но не виждам смисъл да го обсъждаме, след като той няма право да продаде каквото и да било.

— Защо смяташ така?

— Няма начин, човекът ти обясни техните закони.

— Има, разбира се. Инсценирайте обир.

— Моля?

— Обир, скъпо ми татенце. Уреждаш вещите да бъдат откраднати и предадени на теб, после връчваш на нашия домакин чек за двеста-триста хиляди и всички ще бъдат доволни. Освен това ценните предмети и картините сигурно са застраховани. Следователно господин Кармоди ще получи и парите от застраховката.

Настъпи тишина. Доли нямаше какво повече да каже, а господин Молой временно бе онемял. Предположението, че съпругата му е измислила план, се беше потвърдило, но дори не бе подозирал колко смело е хрумването й. От практическа гледна точка проектът беше съвършен и правеше чест на авторката си, която според Томас Молой беше най-умната жена на света. Ала някак не подхождаше да бъде предложен от дъщерята на един американски милионер, за която се предполага, че е невинна и неопетнена. Съществуваше сериозна опасност подозренията на домакина да се възбудят и той да заподозре гостите си в нечисти помисли.

Страховете му щяха да бъдат напразни, ако можеше да прочете мислите на господин Кармоди, който не проронваше и дума, но не поради справедливо възмущение.

Един мъдрец е установил, че съществува връзка между престъплението и наднорменото тегло. Според този капацитет почти всички крадци и мошеници са шишковци. Независимо дали теорията е вярна, или не, неоспорим факт е, че скандалното предложение не предизвика възмущението на господин Кармоди. Беше изненадан, но не и потресен. Годините, през които се беше подвизавал на лондонската борса, му бяха помогнали да разшири мирогледа си. Великодушно възприемаше всяка сделка, дори съмнителните, стига и в неговия джоб да влезе нещичко.

— Бъдете спокойни, всичко ще бъде скрито-покрито — продължи Доли, която бе изтълкувала погрешно мълчанието му. — Ще получите за нищо нещо. Тези вещи и без това са безполезни, ако не можете да им вземете парите. Докато ви слушах да обяснявате английските закони, стигнах до съвсем логично заключение: предметите принадлежат към имението, имението е ваша собственост, следователно имате право да ги продадете. Кой евентуално ще ви наследи?

Лестър, който до този момент се взираше в една точка, се сепна:

— Моля? А, питате кой е моят наследник, така ли? След моята смърт племенникът ми Хюго ще получи всичко.

— Нима ви е грижа за него?

Господин Кармоди пет пари не даваше за Хюго. Тревожеше го практическата страна на въпроса. Питаше се възможно ли е планът да се осъществи без рискове, които са толкова неприятни за един чувствителен човек, или му е съдено да прекара дълги години в затвора.

— Опасно е — промълви опечалено. От сътворението на света до наши дни малцина са били терзани от такава горест. — Ще ни разкрият.

— Глупости! Кой ще разбере за заговора? Ще си мълчим — вие, аз, татко…

— Татко ти със сигурност ще мълчи като риба — побърза да я подкрепи господин Молой.

Лестър се втренчи в дълбокия ров около сградата. Мисловният му процес беше стимулиран от перспективата за получаване на пари и той прозря недостатък в плана.

— Кой ще вземе картините и предметите?

— Интересувате се кой ще изнесе вещите, така ли?

— Точно така. Необходимо е да инсценираме кражба. Тогава никой няма да се усъмни.

— Имате право — вещите не трябва да остават в къщата.

— Но на кого можем да поверим толкова отговорна операция?

— О, не берете грижа. Татко има един приятел, който ще свърши цялата работа само за да му услужи. Човекът заслужава пълно доверие.

— За кого говориш? — попита Томас, който явно беше учуден, че има приятел, заслужаващ доверие.

— За Чимп — отсече Доли.

— А-а… Чимп. — Лицето на господин Молой се проясни. — Да, той… той е подходящ.

— Кой е този Чимп? — поинтересува се Лестър.

— Мой добър приятел. Сигурен съм, че не го познавате.

Господин Кармоди сведе поглед и се захвана да рови чакъла с тока на обувката си. В градината се възцари тишина. Господин и госпожа Молой се спогледаха. Той едва забележимо присви лявото си око, в отговор десният й клепач потрепна. Досещаха се, че този силен човек желае да остане сам, за да надникне в дълбините на душата си, и не дръзваха да го прекъснат.

— Ще си помисля — промърмори любезният им домакин.

— Браво, така ви искам! Куражлия сте, драги — похвали го американецът.

— Разбира се. Поразходете се из квартала, но не се бавете с отговора — изчурулика Доли.

Лестьр се отдалечи, а господин Молой се обърна към съпругата си и я попита със сянка на съмнение:

— Как ти хрумна да предложиш Чимп?

— Само него познаваме тук. Виж, ако бяхме в Ню Йорк, щяхме да имаме богат избор.

Той замислено се загледа в рова и смръщи чело:

— Честно казано, скъпа, не ми се ще да го използваме за тази операция. Знаеш го какъв е — изплъзва се като змиорка. Страхувам се да не ни преметне.

— Няма страшно, ако го преварим и го измамим.

— Дали ще успеем?

— Разбира се, нима се съмняваш? Пък и нямаме избор. Невъзможно е да поканим първия срещнат. Необходим ни е човек, с когото сме работили и преди.

— Както кажеш, сладурче. Винаги си била мозъкът на нашата фирма. Щом смяташ, че Чимп го бива за тази работа, няма да възразявам… А сега точка по въпроса. Негово благородие се завръща.

Лестър крачеше по пътеката с изражението на човек, който е взел съдбоносно решение. Очевидно бе разсъждавал по темата, защото подхвана от мястото, до което беше стигнал в мислите си:

— Има нещо, което не ми се нрави. Не ми се иска да посвещавате в тайната вашия приятел. Възможно е да е почтен и щом казвате, сигурно е достоен за доверие, но мисля, че е в наш интерес по-малко хора да са в играта.

Господин Молой беше на същото мнение, ала беше реалист и мразеше да си затваря очите за трудностите.

— Напълно съм съгласен, драги. И на мен не ми се иска да привлечем Чимп. Но не виждам кой друг ще изнесе предметите от къщата.

— Трябва да изглежда така, сякаш вещите са чопнати от външни хора — намеси се Доли.

— Ах, тази моя дъщеря! — побърза да се обади Томас Молой. — Непрекъснато чете криминални романи, от които е научила този жаргон. Чопнати от външни хора — какъв майтап, а? Обаче тя има право. Вие сам казахте, че трябва да инсценираме кражба. Ако не се възползваме от Чимп, кой ще изнесе плячката?

— Аз.

— Какво?!

— Аз — твърдо повтори господин Кармоди. — Много мислих по въпроса и установих, че това е най-доброто разрешение. Утре ще стана в ранни зори, ще взема стълбата и ще вляза в картинната галерия през прозореца. По този начин ще заблудим полицаите, че обирът е бил извършен от професионалист.

Томас Молой го изгледа с възхищение и възкликна:

— Ама ти си бил страхотна скица! Да ти се не надява човек! Все едно всеки ден участваш в обири.

— И не забравяй да си сложиш ръкавици — обади се Доли.

Господин Молой отново побърза да замаже положението:

— Дъщеря ми ни подсеща, че първата работа на куките… в криминалните романи винаги наричат полицаите „куки“… че първата им работа ще бъде да снемат отпечатъците от пръсти. Крадците, описани в книгите, винаги носят рькавици.

— Смятам го за много разумно — отбеляза Лестър, който напълно се беше вживял в ролята си. — Добре, че ме подсетихте. Ще взема необходимите предпазни мерки.