"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

II

Господин Алекзандър (Чимп) Туист се облягаше на полицата над камината в кабинета на господин Кармоди, замислено засукваше мустак и с безизразно лице слушаше обобщението на Соупи Молой за събитията, довели до присъствието му в Ръдж Хол тази сутрин. Доли се беше настанила удобно на едно кресло. Господарят на имението не присъстваше на съвещанието и бе заявил, че упълномощава господин Молой да води преговорите.

През отворения прозорец нахлуваха звуци и аромати, типични за лятото, но Чимп Туист не чуваше и не усещаше нищо. Цялото му внимание беше погълнато от невероятния план, в който го посвещаваше неговият стар познат и съдружник.

Обаждането на Томас Молой преди около два часа бе предизвикало противоречиви чувства в американския специалист по физическа култура. Хем се надяваше, хем не смееше да се зарадва предварително. Соупи го беше осведомил, че ги очаква голяма печалба, но Чимп държеше първо да се запознае с подробностите. Съучастникът му твърдеше, че планът го бива и ударът си заслужава труда, ала според Алекзандър Туист добър план бе само онзи, който обещава солидна печалба за Алекзандър Туист.

Господин Молой приключи изложението си и зачака отговор. Новодошлият за последен път засука мустак и поклати глава:

— Нещо не се връзва.

Доли войнствено се надигна от креслото. От всички слабости на мъжете най-силно ненавиждаше несъобразителността, пък и по начало не хранеше топли чувства към доктор Туист.

— Мозъкът ти съвсем се е размекнал! — възкликна разгорещено. — Какво не ти е ясно? Какво те тревожи?

— Подозирам някакъв капан. Защо на този Кармоди е забранено да продава вещите?

— Такъв е законът, глупчо. Соупи току-що ти обясни нсичко.

— Да, ама не — измърмори Чимп. — Засипа ме с думи, от които нищичко не разбрах. Възможно ли е в тази страна да съществува закон, който забранява да продаваш собствените си вещи?

— Тия неща не са негова собственост! — сопна се Доли. Толкова беше вбесена, че мелодичният й глас бе станал писклив. — Принадлежат на фамилията и на него му е забранено да ги продава. Сега разбра ли или ще се наложи да използваме бургия, за да вкараме нещо в дебелата ти глава? Слушай, ще ти обясня съвсем простичко.

Преди столетия предтечата Джордж слага началото на една английска фамилия. След време започва да го тормози мисълта: „Не съм безсмъртен. Какво ще се случи, като си отида от този свят? Синът ми Фреди е добро момче — умее да си служи с бойната брадва и да язди кон, но е като всички младежи. Все ще обикаля заложната къща, докато у дома се намират вещи, от които може да се изкарат пари. Подозирам, че след смъртта ми моята колекция от антики ще се разпилее.“ После му хрумва идея. Прокарва закон, според който Фреди има право да използва предметите и да се радва на картините, но не и да ги продава. От своя страна Фреди прилага същия мръсен номер на сина си Арчибалд, който го извърта на своя син и така нататък, докато се стигне до този Кармоди. Той има шанс да изкара нещо от разните там вехтории само ако някой ги свие и ги скрие, а щом куките се чупят и данданията приключи, господинът се среща с този някой и разделят печалбата.

Лицето на Чимп се проясни:

— Загрях. Защо ли Соупи не умее да обяснява като теб? Е, какъв е планът? Промъквам се тайно и свивам нещата. А после какво?

— Скриваш ги.

— В „Стройни и здрави“ ли?

— Не! — в един глас извикаха господин и госпожа Молой. Невъзможно е да се определи кой от двамата бе по-настоятелен, но в резултат от възклицанието им настъпи неловко мълчание.

— Разбира се, ние напълно ти се доверяваме, Чимпи — заяви господин Молой, опитвайки се да замаже положението.

— Нима? — кисело промърмори доктор Туист.

— Лошото е, че онзи глупак Кармоди не ще да изнесем нещата от къщата. Иска да са на място, където да ги държи под око.

— Как ще ги отмъкнете, без да ги изнесете от сградата?

— Имаме план. Обсъдих го с Кармоди, след като ти телефонирах. Ето какво ще направим: напъхваш в един куфар ценните вещи и…

— Какво ли ще изкараме от неща, дето се побират в един куфар? — пренебрежително подхвърли доктор Туист.

Доли се хвана за главата, господин Молой отчаяно приглади косата си.

— За Бога! — изстена съпругата му. — Размърдай си мозъка, тъпако! Защо смяташ, че предметът трябва да е голям колкото небостъргач, за да е ценен? Сигурно ако ти предложат диамант, няма да го вземеш, защото е по-малък от кокоше яйце.

— Диамант ли? — наостри уши Чимп. — Има ли диаманти?

— Не, но от картините и вещите ще паднат добри пари. Продължавай, Соупи, обясни му какво трябва да направи.

Господин Молой приглади косата си и продължи инструкциите си:

— Напъхваш ценните вещи в един куфар и го изнасяш в коридора. Под стълбището има голям килер…

— Ще ти го покажем — намеси се Доли.

— Разбира се, че ще ти го покажем — великодушно се съгласи съпругът й. — Значи оставяш куфара в шкафа. С Кармоди имаме уговорка по-късно да ми го предаде, а аз да му връча чек.

— Забаламосах го, че Соупи притежава музей в Америка — поясни Доли. — Старият глупак ни мисли за фрашкани с пари.

— Естествено много преди да настъпи моментът за връчване на чекове ние ще сме отмъкнали плячката.

Доктор Туист се замисли, после попита:

— Кой ще купи нещата?

— Не се прави на толкова наивен! — тросна се Доли. — Знаеш, че отвъд океана много хора душа дават за разни старинни боклуци.

— А как смятате да ги изнесете, щом се намират в килер, за който само Кармоди има ключ?

— По този въпрос — каза господин Молой и погледна към съпругата си, сякаш искаше разрешението й да поднови разискването на деликатната тема — с госпожата сме на различни мнения. На мен ми се ще да изчакаме естествения развой на събитията, обаче Доли е за по-решителни действия. Нали знаеш, жените не обичат да чакат…

— Ще ви кажа как ще постъпим — прекъсна го нежната му половинка. — Няма да висим тук и да чакаме естествения развой на събитията. След вечеря ще пуснем няколко капки приспивателно в портвайна на стария Кармоди и ще се изпарим с плячката, докато той…

— Приспивателно ли? — благоговейно попита Чимп. — Нима разполагате с приспивателно?

— Разбира се. Соупи никога не пътува без това полезно средство.

— Когато опакова багажа, госпожата първо слага в куфара шишенцето с капките, после моите ризи — гордо заяви Томас Молой. — Както виждаш, погрижили сме се за всичко, Чимпи.

— Така ли мислиш? Май не сте предвидили мен.

— Не те разбирам.

— Струва ми се — подхвана прочутият доктор и подозрително втренчи в съучастника си жабешките си очи, — че очаквате да поема прекалено голям риск. Когато приспите нашия любезен домакин, аз ще се намирам на километри оттук. Как да съм сигурен, че няма да духнете с плячката и да ме оставите с пръст в уста?

Рядко се случва да видите човек, който не вярва на ушите си, но ако в дадения момент се намирахте в кабинета на господин Кармоди, щяхте да наблюдавате това любопитно явление. В продължение на една безкрайна минута настъпи гробно мълчание. Зашеметеният от изумление Томас Молой навярно се питаше дали слухът не го е подвел. Щом се поокопити, възкликна:

— И таз добра! Нали не ни подозираш, че ще те извозим?

— Представи си! — намеси се нежната му половинка.

— Гледайте да не ме преметнете — с леден тон изрече прочутият лекар. — Все пак не може да отречете, че аз поемам най-големия риск. И след като заговорихме за работа, искам да знам как ще разделим парите.

— Естествено по равно, Чимпи.

— Половината за мен, другата половина за вас с Доли, нали?

Господин Молой подскочи, сякаш го бяха настъпили по мазола:

— Не, не и не! И тримата получаваме по една трета.

— За нищо на света!

— Какво?

— Тая няма да я бъде! За какъв ме вземате?

— Не знам какъв си — язвително подхвърли госпожа Молой, но към каквато и порода да принадлежиш, ти си единственият й представител.

— Така ли?

— Точно така!

— Хей, по-кротко — намеси се Томас. — Престанете да се джафкате, а помислете как по-добре да свършим работата. Не проумявам защо се опъваш, Чимпи. Нали не предлагаш насериозно да получиш колкото ние с госпожата?

— Не. Искам да получа повече от двама ви!

— Какво?

— Полагат ми се шейсет и четири процента.

В кабинета екна писък — вик, изтръгнал се от дъното на страдаща душа. Темпераментната и чувствителна Доли бе на ръба на нервна криза.

— Всеки път, като обединим усилията си в полза на благородна кауза — прочувствено каза тя, — възникват дребнави спорове за подялбата. Тъкмо когато положението изглежда многообещаващо, ти разваляш всичко с претенциите си. Защо си толкова алчен? Защо в теб няма нищо човешко?

— Престани да ме обиждаш. И аз съм представител на човешката раса.

— Докажи го.

— Защо смяташ, че не съм човек?

— Застани пред огледалото и ще разбереш.

Господин Молой реши отново да въдвори ред:

— Помолих ви да не се карате. Така няма да стигнем до никъде. Да говорим делово. Откъде ги измисли тия шейсет и четири процента, Чимп?

— Ще ти обясня. Включвам се в играта само за да ви помогна, нали? По принцип за толкова нищожна сума пръста си дори не бих помръднал. Имам си законна работа, санаториумът процъфтява. Защо да се забърквам в рисковани операции?

Доли презрително изсумтя. Миротворческите усилия на съпруга й не бяха оказали върху нея желания ефект.

— Хабер си нямам защо си се захванал със санаториума, но бас държа, че тая работа понамирисва.

— Грешиш, драга. Всеки с достатъчно ум в главата може да си изкарва хляба по честен начин. Повтарям, че ако приема предложението ви, то ще е за да помогна на двама стари приятели.

— Стари… какви?

— Приятели — повтори доктор Туист. — Ако не сте съгласни с условията ми, операцията няма да се състои. Не мислете, че ще съжалявам. Ще се върна в „Стройни и здрави“ и ще продължа да се занимавам с работата си, която процъфтява и ме удовлетворява. И без това не изгарям от желание да се включа в играта. Тази сутрин, докато се разхождах в градината, една врана прелетя на сантиметри от мен.

Доли заяви, че искрено съжалява птицата, и пожела да научи какво е общото между обира и лошия късмет на свраката, която се е озовала толкова близо до Туист, че е трябвало да го разгледа.

— Ами, суеверен съм като всеки човек — отговори докторът. — Освен това луната е в първата си фаза, което също е лоша поличба.

— Престани да дрънкаш врели-некипели! — сопна се младата жена. — Да поговорим делово.

— Съгласен съм. Получавам шейсет процента или не участвам. Нямаше да ме повикате, ако можехте да се справите без мен. Не ме мислете за толкова глупав. Не искам много, като се вземе предвид, че ще свърша най-тежката работа.

— Тежка работа ли? — горчиво се изсмя Доли. — Кой ти каза, че ще се узориш? В къщата няма да има жив човек — всички ще отидат на някакъв концерт в селото. Влизаш през отворения прозорец и натъпкваш вещите в куфара. И това ако е тежка работа, здраве му кажи. Поднасяме ти парите на тепсия, без да се излагаш на риск.

— Шейсет! — непоколебимо отсече доктор Туист. — И нито пени по-малко!

— Чимпи… — запротестира господин Молой.

— Шейсет!

— Имай милост!

— Шейсет!

— Помислил ли си, че…

— Шейсет!

Доли отчаяно разпери ръце и възкликна:

— Дай му каквото иска, та дано се задави. Безполезно е да спорим с човек, чието бащино име е Шейлок! (Герой на Шекспир от „Венециански търговец“, прочут със скъперничеството си. — Б. пр.)